Хауърд Лъвкрафт
Краят на човечеството (1)

I.

На плоския връх на скалата лежеше човек. Той се взираше напрегнато в далечината, опитвайки се да открие някакви признаци на живот сред необятната шир на разстилащата се пред него долина, ала нищо не нарушаваше мъртвешкия покой на изпепелената безрадостна пустош, прорязана от пресъхналите корита на реките, където някога бяха ромолели буйни потоци, миещи младото лице на Земята. Лишеният от почти всякаква растителност свят се намираше в последния, заключителен етап от човешкото присъствие на планетата. Хилядолетие след хилядолетие страшни суши и пясъчни бури поразяваха страни и континенти, носейки опустошение и разруха. Горите и дърветата изсъхнаха и се изродиха в нискорасли бодливи шубраци, които оцеляха заради своята непретенциозност, но и те на свой ред отстъпваха мястото си на остри като бодлива тел треви и невиждани преди плевели с жилави влакнести стъбла.

Постепенно Земята се приближаваше все по-близо до Слънцето, а неговите лъчи изсушаваха и изгаряха всичко живо. Обаче катаклизмът не се случи за една нощ; трябваше да изминат безброй епохи, докато пагубните изменения започнат да оказват осезаем ефект върху живота на планетата. В продължение на тези хилядолетия приспособимият човешки организъм бавно мутираше, приспособявайки се към все по-високите температури и нажежената атмосфера. После настана време, когато хората вече не можеха да понасят адския зной на гигантските си градове и започнаха неудържимо да ги напускат. Първо опустяха селищата, разположени в близост до екватора; после дойде редът и на останалите. Отслабен и изтощен, човешкият организъм вече не можеше да издържа на неумолимо нарастващите горещини. Той еволюираше, ала еволюираше твърде бавно, за да си изработи нови форми на защита.

Това не означава, че екваториалните мегаполиси бяха оставени с лека ръка на паяците и скорпионите. Сред хората се намериха мнозина, които не бързаха да изоставят населените места, а се стараеха да възродят живота в тях, изработвайки хитроумни щитове и доспехи за защита от непоносимия зной и смъртоносната суша. Тези борбени натури покриваха отделни градски квартали със специални куполи, предпазващи ги от посегателствата на слънцето, и по този начин създаваха миниатюрни светове, където да живеят без защитни костюми. Те проявяваха чудеса от храброст и изобретателност, благодарение на които можеха да водят сравнително безопасно съществуване в жилищата си с надеждата, че някой ден палещата жега ще отслабне. Въпреки мрачните прогнози на учените, мнозина продължаваха да се надяват, че предишният климат ще се завърне. Ала ето че един ден жителите на Нийара, млад град в страната Датх, се опитаха да се свържат с древната си столица Юанарио и не получиха никакъв отговор от живеещите там. Разузнавачите, изпратени в този необозримо старинен град на съединени с красиви мостове и изящни арки високи кули, не откриха нито хора, нито гниещите им останки; явно гущерите трупояди вече се бяха погрижили за всичко.

Едва тогава хората окончателно разбраха, че тези градове са изгубени завинаги и че нямат друг избор, освен да ги отстъпят на природата. Примирило се с неизбежното, човечеството остави свои аванпостове в най-горещите региони и зад високите базалтови стени на хиляди опустели градове се възцари гробовна тишина. Шумните весели тълпи и разнообразните човешки суетни потънаха в мрака на безвъзвратното минало. Сред безводните, нажежени от слънцето пустини безмълвно се извисяваха напуканите от горещината кули, заводи, жилищни сгради и други архитектурни съоръжения, чието действително предназначение вече никой не си спомняше.

За щастие на оцелелите, гибелното влияние на зноя се разпространяваше сравнително бавно и бежанците от екватора намериха подслон в онези страни, където климатът не бе претърпял толкова драстични изменения. С течение на времето печалната участ, застигнала градовете от екваториалната зона, постепенно бе забравена и бе обвеяна от фантастични измислици и предания. Улисани в собственото си благополучие, обитателите на останалата част от планетата не се замисляха за полуразрушените кули, порутените стени, зловещото безмълвие на пустинните улици и какво всъщност бе предизвикало всичко това…

От време на време избухваха кървави и продължителни войни, но периодите на мирно съжителство бяха несравнимо по-дълги. Междувременно Земята неумолимо се приближаваше към своя огнедишащ прародител, сякаш искаше да се върне в лоното, откъдето бе изтръгната преди милиарди години в хода на невъобразимата космическа метаморфоза.

Малко по малко сушата се разпространяваше по земната повърхност, подобно на злокачествен тумор, завладявайки все нови и нови територии. Увисналото в нажежения небосвод слънце никога преди не бе изглеждало тъй страшно и огромно. Първо в пустиня се превърна Южен Ярат; после дойде ред и на севера. В Ператх и Бейлинг — тези древни градове, пазещи спомена за безброй векове от историята на човечеството — вече можеше да се видят змии, гущери и саламандри, а в Лотон угнетяващата тишина се нарушаваше само от грохота на сгромолясващите се шпилове и рухващите куполи.

Библейско, всеобщо и неудържимо беше великото преселение на жителите на онези страни, където от незапомнени времена живееха предците им. Нито една област от пределите на постоянно разширяващата се бедствена зона не бе пощадена от тази участ и нито един човек не остана на родното си място. Разиграваше се грандиозна всемирна трагедия, чийто финал не бе известен на актьорите и поради тази причина им оставаше само едно — покорно да следват жестокия сюжет, заключаващ се в масово дезертиране на хората от собствените им градове. Този процес продължаваше с години, векове и дори хилядолетия, през които се случваха необратимите промени в природата. И никой не бе способен да съзре — или да предвиди — края на това зловещо, безвъзвратно и безжалостно опустошение.

Почвата стана толкова суха, че в нея не можеха да се отглеждат никакви култури. Научно-техническият прогрес обаче намери решение на този проблем и в употреба бяха пуснати най-различни изкуствени заместители на предишните хранителни продукти. Далеч по-зле бе положението с великите творения на човешкия гений. Те бяха захвърлени на произвола на съдбата, а малкото, които биваха спасявани, рано или късно, бяха застигани от същата съдба. Шедьоврите на изкуството събираха прах в музеите, където почти не стъпваше човешки крак, и в края на краищата наследството на миналото потъна в пълно забвение. Глобалното затопляне на атмосферата бе съпроводено от духовно и физическо израждане. Човечеството тъй дълго бе живяло сред комфорт и безопасност, че прекъсването на връзката със собственото му минало се оказа твърде тежко и болезнено. Всички тези тенденции се проявяваха и разгръщаха толкова бавно и постепенно, че изпълваха с ужас по-интелигентните представители на човешкия вид и уронваха още по-ниско морала на простолюдието, което неусетно затъваше все по-дълбоко в бездните на порока, разпуснатостта и консуматорството. Разпадаха се правителства и цели народи се връщаха към тъмните епохи на варварството.

Окончателният хаос се възцари в момента, когато четирийсет и девет столетия след прииждането на зноя откъм екваториалните области и последният човек напусна западното полукълбо. Във финалните акорди на тази титанична драма на масовото преселение нямаше дори намек за ред, благоразумие или порядъчност. На сцената бяха излезли безумието, жестокостта и яростта, а религиозните фанатици надаваха вой до небесата за предстоящия Армагедон.

Сегашното човечество представляваше жалка пародия на някогашната благородна раса; то трябваше да търси спасение не само от неблагоприятните природни условия, но и от собствения си нравствен упадък. Всички, които можеха, се устремиха на север и към Антарктика; останалите прекарваха живота си в невъобразими вакханалии, стараейки се да не мислят за предстоящите бедствия. В град Борлиго се състоя масова екзекуция на новите пророци, чиито мрачни предсказания не се сбъднаха след месеци на тревожно очакване. Жителите на тези градове не смятаха за нужно да отстъпват на север и просто спряха да се измъчват с размисли за надвисналия край.

Гибелта на тези самонадеяни глупци, надяващи се да надхитрят съдбата, навярно е била ужасна! Ала почернелите, овъглени от адския зной градове пазят вечно мълчание за случилото се…

Междувременно онези смелчаци, заселили се по чуждите брегове на Арктика и Антарктика, се радваха на такъв мек климат, с какъвто в далечното минало бе благословен Южен Ярат. Човечеството бе получило отсрочка. Плодородната северна почва позволи да се възроди античното изкуство на земеделието и постепенно онзи начин на живот, който хората някога бяха водили, започна да се утвърждава на новите територии. Тук обаче нямаше нито шумни тълпи, нито монументални архитектурни съоръжения, понеже мигриралото население не беше многобройно и се бе разпръснало по новите земи, основавайки множество неголеми селища.

Колко хилядолетия просъществуваха там, не е известно. Слънцето не бързаше с обсадата на това последно убежище на човешкия род и с течение на времето по тези места се оформи раса от силни и здрави хора, забравили не само спомените, но и легендите за древните, изгубени навеки земи. Този нов народ нямаше особени интереси към мореплаването и не познаваше летателните апарати. Неговите оръдия на труда се отличаваха с крайно примитивна конструкция, а безнадеждно деградиралата култура дори не правеше опити да се възроди. Въпреки всичко тези хора бяха доволни от живота си и възприемаха топлия климат на Антарктика и Арктика като нещо съвсем обичайно и естествено.

Просто душните и наивни земеделци дори не подозираха за суровите изпитания, които ги очакваха. Поколение след поколение никой не се замисляше, че водните запаси на планетата постоянно намаляват, а нивото на световния океан — все още необятен и бездънен — се понижава с всеки следващ век. Дамоклевият меч на неизбежното засушаване бе надвиснал и над океанската шир. Хората от полярните области не разполагаха с прецизни прибори, с чиято помощ да регистрират настъпващите изменения, но дори и да откриеха, че водата в моретата намалява, едва ли щяха да изпаднат в паника. Все пак нивото на световния океан се понижаваше едва с няколко сантиметра за столетие… Ала времето течеше, столетията се сменяха и сантиметрите се превръщаха в километри.

Накрая настъпи денят, в който океаните изчезнаха от лицето на Земята и водата се превърна в безценно съкровище. Човечеството бавно заселваше всяко кътче на Арктика и Антарктика, а градовете от екваториалната зона, както и голяма част от оцелелите в по-късно време обитаеми земи, бяха напълно забравени и не се споменаваха даже и в легендите.

И ето че на безметежния живот на земните жители отново беше сложен край, защото вода на планетата бе останала само в дълбоките пещери. Ала тъй като и тези оскъдни източници бяха недостатъчни, хората се отправяха на дълги експедиции в търсене на живителната течност и мнозина издъхваха по пътя, застигани от жаждата. В същото време тези пагубни изменения настъпваха тъй бавно и постепенно, че всяко ново поколение се отнасяше с недоверие към разказите на своите родители. Човечеството се боеше да погледне истината в очите и да признае, че в отминалите времена горещината не е била толкова ужасна, а водните запаси никога не са били тъй нищожни като сега. Обаче никой не искаше да вярва в мрачните предсказания за настъпването на унищожителна засуха и зной. Този процес продължи до самия край, когато на Земята вече живееха едва няколкостотин души, тежко дишащи под палещото слънце. Само това бе останало от някогашните милиарди, населявали обречената планета.

Но и тези стотици непрекъснато се стопяваха, докато не се редуцираха до няколко десетки нещастници, криещи се сред чезнещата влага на пещерите и ясно съзнаващи неизбежния си край. Жизненият периметър на тези хора беше тъй тесен, че никой от тях не бе съзирал онези неголеми участъци лед, които — според преданията — все още бяха останали на самите полюси. Ала дори този митичен лед да съществуваше, едва ли някой от оцелелите би могъл да се добере до него по безкрайните, изпепелени от слънцето пустини. С всяка следваща година и бездруго малобройното човешко племе неумолимо се стопяваше…

Чудовищната катастрофа, в резултат на която земното кълбо обезлюдя, не подлежи на никакво описание; размахът й е твърде грандиозен, за да се изрази с думи или даже да се осмисли. От хората, населявали Земята в някогашните епохи на благополучие, едва неколцина мъдреци и безумци биха могли да си представят какво ще се случи и да сътворят във въображението си апокалиптичните картини на мъртви пустини и пресъхнали морета. Останалите просто не биха им повярвали и биха извърнали глави, както извръщат поглед от неизбежните промени и отказват да зърнат сянката на обречеността, надвиснала над земните обитатели. Навярно защото човекът винаги се е смятал за безсмъртен властелин на всичко съществуващо…