Хауърд Лъвкрафт
Къщата (4)

IV.

Планът ни беше всяка нощ да дежурим в потъналото в плесен мазе. В сряда, 21 юни 1919 година, с разрешението на Карингтън Харис (когото не бях уведомил за истинските ни намерения), двамата с чичо ми занесохме в сутерена два стола, едно походно легло и няколко специални научни прибора. После облепихме прозорците с хартия, заключихме вратата към мазето, за да не открадне някой високочувствителната апаратура, с която се бяхме сдобили тайно и на изключително висока цена, и напуснахме сградата. Същата вечер щяхме да се върнем, като възнамерявахме до определен час да будуваме и двамата, след което всеки от нас да дежури по два часа, докато другият си почива на походното легло.

Благодарение на своите лидерски качества и невероятната си експедитивност Елиху Уипъл успя да се сдобие с нужните ни приспособления и пособия от лабораторията на университета „Браун“ и оръжейницата на Кранстън Стрийт. Неизчерпаемият запас от енергия и жизнени сили на този осемдесетгодишен джентълмен не спира да ме изненадва и до днес и аз съм сигурен, че ако не беше онова ужасно произшествие, чичо ми все още щеше да е жив. Само двама души знаеха какво всъщност се случи — Карингтън Харис и моя милост. Нямаше как да не разкажа истината пред Харис, понеже той бе законният собственик на имота и имаше право да знае всичко за него. Освен това вече го бяхме уведомили за нашия експеримент и след печалния инцидент с Елиху Уипъл реших, че само Карингтън може да ме разбере и да ми помогне да направя необходимите публични разяснения. Когато чу историята ми, наследникът на фамилията пребледня като брашно; обаче се съгласи да ми окаже съдействие и сам се увери, че къщата вече е съвсем подходяща за живеене.

Би било пресилено и нечестно да се каже, че двамата с чичо ми се чувствахме спокойно и безметежно в тази първа нощ на бдение в прокълнатия дом. Вече неведнъж изтъкнах, че никой от нас не бе предразположен към характерните за простолюдието суеверия, обаче научните теории, студии и открития в последно време ни бяха показали, че познатата ни триизмерна Вселена представлява само нищожна част от необятния материален и енергиен свят на Космоса. В конкретния случай неизброимото количество свидетелства от многобройни достоверни източници недвусмислено сочеше към явното съществуване на сили с огромна мощ, които — от човешка гледна точка — можеха, най-общо казано, да се окачествят като „зли“. Това обаче ни най-малко не означаваше, че вярвахме в митични създания като вампири или върколаци. По-скоро не отричахме възможността в познатата ни действителност да съществуват неведоми и все още неизследвани модификации на жизнената сила и материята; модификации, които са рядко срещани в триизмерната реалност заради по-тясната си връзка с други пространствени селения, ала същевременно се намират в достатъчна близост до нашия свят, за да се появяват — макар и в редки случаи — пред нас. За съжаление, на този етап бяхме неспособни да обясним и да разбулим загадката на тези проявления, защото не разполагахме с подходящ наблюдателен пункт.

Накратко, двамата с чичо ми предполагахме, че огромното количество безспорни факти навеждаше на мисълта за наличието на някакво пагубно влияние в страшната къща; влияние, което можеше да бъде проследено във времето чак до злополучните френски преселници отпреди повече от два века и което се проявяваше чрез непонятни и никому неизвестни закони за движението на атомите и електроните. Писмените свидетелства говореха достатъчно убедително за това, че представителите на рода Руле са се намирали в противоестествен контакт с външните сфери на битието — сфери, враждебни на човечеството и внушаващи на обикновените хора само ужас и омерзение. Следователно не беше ли възможно безредиците от трийсетте години на осемнайсети век, отдавна потънали в мрака на миналото, да са задействали в ход някои тъмни сили в патологичното съзнание на един или повече членове на семейството — най-вече на зловещия Пол Руле — в резултат на което тези сили да са надживели умъртвените си физически носители, продължавайки да функционират в някакво многоизмерно пространство встрани от първоначалните силови линии, формирани от неистовата злоба на разбунтувалите се местни жители?

В светлината на най-новите научни хипотези, разработени на базата на теорията на относителността и вътреатомното взаимодействие, подобни неща не бяха невъзможни нито във физично, нито в биохимично отношение. Можехме да си представим чуждо, неприсъщо за нашата триизмерна реалност клетъчно ядро, субстанция или енергия, чието съществуване се поддържа от недоловимо — и може би даже нематериално — паразитиране върху жизнената сила и телесните тъкани и течности на други, по-плътни и осезаеми в материално отношение организми, в които прониква и с чиято същност понякога се слива. Този натрапник би могъл да има открито враждебни намерения, но не е изключено и да се ръководи от съвсем елементарни, слепи мотиви за самосъхранение. Какъвто и да бе случаят, едно такова чудовище неизменно приема вид на скверна аномалия, недопустимо отклонение от нормата и застрашителен нашественик в очите ни, а унищожението му се превръща в свещен дълг за всеки човек, който не е враг на живота, здравето и нормалния разсъдък.

Най-силно от всичко ни безпокоеше абсолютното ни неведение по отношение на природата и същността на нашия противник. Нито един психично здрав човек не го бе виждал и едва малцина бяха долавяли присъствието му. Това би могло да е както енергия в чист вид — ефирен образ, намиращ се отвъд веществения свят — така и нещо само отчасти материално; непозната на науката пластична маса, способна да се видоизменя, формирайки мъгляво подобие на твърдо, течно, газообразно или някакво друго, на този етап неизвестно състояние. Налепът е антропоморфични очертания на пода, формата на жълтеникавото изпарение и извивките на дървесните корени от някои старовремски поверия — всичко това говореше за някаква, макар и далечна, връзка с човешката фигура. Обаче доколко показателно и постоянно би могло да се окаже това сходство… никой не можеше да каже със сигурност.

Във връзка с предполагаемата среща с противника се запасихме с два вида оръжия. Първото представляваше голяма, специално модифицирана круксова тръба^[1], работеща с две мощни акумулаторни батерии и снабдена с особени екрани и отражатели, в случай че врагът изведнъж се окажеше неосезаем и можеше да бъде поразен само посредством ефирни излъчвания с огромна разрушителна сила. Що се отнася до второто, това бяха две армейски огнехвъргачки, подобни на използваните в Световната война — те щяха да ни послужат, ако съществото бе частично материално и подлежеше на механично унищожение; в съзвучие с вярванията на суеверните селяни, бяхме готови да изпепелим сърцето му. Разположихме тези оръжия в мазето по такъв начин, че хем да са насочени към мястото пред огнището, където се намираше приемащата различни форми плесен, хем и да можем лесно и бързо да ги достигнем от походното легло и столовете. Между впрочем, както през деня, когато подреждахме мебелите и апаратурата си, така и вечерта, когато пристъпихме към непосредственото дежурство, прословутото петно почти не се забелязваше и аз сериозно се усъмних дали изобщо го бях виждал в по-ясно изразена форма, но още в следващия миг си припомних старинните предания.

Нощното ни бдение започна точно в десет вечерта и с напредването на времето не забелязахме никакви важни за нас промени. На слабата светлина от мокрите от дъжда улични фенери и едва забележимото сияние на противните гъби можехме да различим влажните каменни стени, покрития с белезникава плесен землист под, прогнилите дървени скамейки, столове и маси, минавали някога за мебели, масивните греди и трегери на тавана, старото каменно стълбище с дървени перила и зейналата паст на огнището, сред които се мъдреха нашите два стола и походно легло.

Оставихме вратата към Бенефит Стрийт отключена, в случай че не успеем да се справим с враждебното явление и се наложеше да се спасяваме с бягство. Предполагахме, че постоянните ни нощни дежурства, рано или късно, ще провокират стаеното тук зло и ние ще можем да се справим с него, като преди това ще имаме възможност добре да го разгледаме и да вникнем в същността му. Естествено, нямахме никаква представа колко време ще ни потрябва, докато пробудим и унищожим пагубното присъствие. Давахме си сметка, че начинанието ни съвсем не е безопасно, ала все пак смятахме, че рискът си заслужава, и нямахме никакво намерение да се обръщаме към друг за помощ, защото така щяхме да дискредитираме както мисията, така и себе си. В такова настроение седяхме и си говорехме, докато чичо ми не започна да клюма и аз използвах случая да му напомня, че е време за двучасовата му почивка.

Самотното ми бдение в първите часове след полунощ — самотно, защото онзи, който бодърства в присъствието на спящ, е по-сам, отколкото очаква — бе съпроводено от известно безпокойство. Елиху Уипъл дишаше тежко, акомпанираше му дъждът отвън, а акцентите поставяше изнервящото капене някъде от вътрешността на влажното мазе. Унило разглеждах старите тухлени стени на мъждукащата светлина от уличните фенери и призрачното сияние на изродените гъби. Когато от нездравата атмосфера наоколо започна да ми прилошава, открехнах вратата и започнах да съзерцавам мократа улица, пълнейки жадно дробовете си със свежия нощен въздух. Както и преди, не се случваше нищо, което да възнагради бдението ми, ето защо започнах често да се прозявам, поддавайки се на налегналата ме умора.

Ала ето че сънливостта ми най-неочаквано бе прогонена от внезапното движение, което долових с крайчеца на окото си откъм походното легло. Веднага погледнах натам и видях, че чичо ми се бе размърдал в съня си. Това не беше нещо ново — още след първия половин час сънят му бе станал неспокоен — ала сега и дишането му беше доста неравномерно и накъсано. Понеже се бе обърнал с гръб към мен, минах от другата страна на леглото и осветих спящия с фенерчето си, за да видя дали не му е станало лошо. От онова, което зърнах, ме побиха тръпки, въпреки че не беше нито плашещо, нито свръхестествено. Най-вероятно реакцията ми се дължеше на зловещата слава на влажното мазе, както и на характера на тайнствената ни мисия. Какво точно видях ли? Лицето на чичо ми, което обикновено се отличаваше с онези доброта и спокойствие, присъщи на благовъзпитаните джентълмени, сега бе изкривено и деформирано, без съмнение, под влияние на странните сънища, провокирани от спецификата на мястото, където се намирахме. Изражението му отразяваше борба на най-разнообразни емоции и точно това разнообразие ме разтревожи най-силно. Отворил широко очи, Елиху Уипъл ловеше жадно въздуха с уста и се мяташе на походното легло, но не това бе най-обезпокоителното; бях поразен от обстоятелството, че скъпият ми чичо изглеждаше не като един, а като много хора едновременно, и по някакъв странен начин сякаш се беше отчуждил от самия себе си.

После той започна да мълви тихичко и аз останах поразен от причудливите движения на устните му и мимиката на лицето му. Изпървом не можах да разбера какво точно казва, ала в следващия момент долових нещо, което ме скова в леден страх; той се разсея едва когато си припомних впечатляващата ерудиция на доктор Уипъл и безкрайните часове, които прекарваше в преводи на статии по антропология, митология и археология от „Revue des Deux Mondes“^[2]. Да, чичо ми изведнъж бе заговорил на френски и онези откъслечни фрази, които успях да различа, се отнасяха до най-зловещия от митовете, преведени някога от него.

Ненадейно на челото на спящия избиха капчици пот и той рязко подскочи. Не можех да разбера дали е буден, или още спи… а може би се намираше в някакво странно междинно състояние. Нечленоразделната френска реч внезапно бе заменена от сподавени възклицания на английски и той нададе дрезгав, хрипкав вопъл:

— Задушавам се! Задушавам се!

Мигом се хвърлих към него и се заех да го успокоявам. Все още в просъница, доктор Уипъл сграбчи ръката ми и малко по малко започна да идва на себе си. Когато напълно се свести, изопнатите черти на лицето му възвърнаха нормалното си изражение и той ми разказа съдържанието на съня си, за чийто истински смисъл можех само да гадая, обзет от суеверен трепет.

По думите на чичо ми всичко започнало с поредица от най-обикновени, съвсем нормални сънища, а завършило с кошмари с такъв странен характер, че било невъзможно да бъдат съотнесени с каквото и да било от прочетеното някога от него. Едно от виденията сякаш било едновременно и от нашия, и от някакъв друг свят — шеметен хаос от геометрични фигури, където елементи от познати неща се съчетавали в най-невероятни и главозамайващи комбинации; невъобразим калейдоскоп от ярки, възпламеняващи съзнанието образи, наложени един върху друг, в който пространствените и времевите устои се разрушавали и наново се изграждали по волята на някакви абсурдни, съвършено алогични закони.

По някое време на Елиху Уипъл се присънило, че лежи на дъното на дълбока, набързо изкопана яма с неравни краища, заобиколен от множество мъже с триъгълни шапки с висящи изпод тях къдрици. Те се надвесвали над него от ръба на ямата и мрачно го наблюдавали. После се озовал в някаква къща — изключително стара къща, съдейки по архитектурните й особености като цяло — ала мебелите, стаите, прозорците и дори обитателите й се променяли с такава бързина пред очите му, че не могъл да различи повече подробности. Въпреки това ми прошепна (и то с известна плахост, сякаш се боеше, че няма да му повярвам), че голяма част от лицата имали смътна прилика с членовете на фамилията Харис. Накрая сънувал как се задушава, сякаш нечие всепроникващо присъствие било овладяло тялото му и се опитвало да контролира жизнените му процеси. Потръпнах при мисълта за борбата, която осемдесетгодишният му организъм е трябвало да води с неведомите сили, представляващи сериозна опасност и за доста по-младо и здраво тяло. Обаче още на следващата секунда си казах, че това все пак е било само сън и нищо повече; по всяка вероятност тези неприятни видения бяха, чисто и просто, реакция на напрегнатото му подсъзнание, породена от характера на необичайната ни мисия.

Разтворът ни прогони страховете ми и ме успокои; неспособен да се съпротивлявам на умората, аз се прозинах и се възползвах от своето право на отдих. Чичо ми изглеждаше ободрен и охотно пристъпи към дежурството си, въпреки че кошмарът го бе събудил преди изтичането на полагащите му се два часа. Неусетно потънах в сън и почти веднага бях атакуван от крайно обезпокоителни съновидения. Преди всичко бях обхванат от чувство на безпределна, вселенска самота, докато враждебни тъмни сили се надигаха от всички страни и връхлитаха незнайния ми затвор. Лежах със запушена уста и вързани ръце и крака, а до слуха ми достигаха злокобните писъци на милиони същества, жадуващи кръвта ми. По някое време зърнах лицето на чичо ми и то пробуди в мен изненадващо неприятни асоциации; помпя как се опитах да закрещя, но не бях в състояние да издам и звук. Накратко, изобщо не можах да си почина, ала не бях способен и да се събудя; онова, което ме изтръгна от кошмарния ми плен, бе чудовищният, пронизителен писък, който с един замах разкъса незримата преграда на съня и тутакси ме върна в реалния свят, където всеки обект изпъкна с поразителна яснота пред мен.