Хауърд Лъвкрафт
Къщата (2)

II.

Докато не достигнах пълнолетие, чичо ми не бързаше да ме запознава със сведенията и материалите, които бе събрал за страшната къща. Доктор Уипъл беше здравомислещ, консервативен лекар от старата школа и въпреки огромния му интерес към постройката на Бенефит Стрийт, се стараеше да не поощрява характерния за всеки млад и все още неукрепнал ум афинитет към свръхестественото. Самият той смяташе, че както сградата, така и местоположението й имат ярко изразено нездравословно, дори болестотворно въздействие, което няма нищо общо с паранормалното. В същото време обаче ясно си даваше сметка, че щом този ореол на тайнственост, витаещ около старинното здание, разпалва с такава сила въображението на трезвомислещ материалист като него, то буйната младежка фантазия неминуемо ще изпъстри вековната мистерия с най-зловещи образи, картини и асоциации.

Чичо ми беше ерген. Този беловлас, винаги гладко избръснат старомоден джентълмен имаше репутацията на местен историк и неведнъж бе кръстосвал шпага с такива прославени познавачи на традициите като Сидни С. Райдър и Томас У. Бикнел^[1]. Той живееше заедно с единствения си прислужник в голяма къща с чукало на вратата и стръмно стълбище с железен парапет, разположена на Норт Стрийт в близост до старинното тухлено здание, помещавало някога градския съд и колониалната администрация. Именно в тази сграда на 4 май 1776 година дядото на моя чичо — братовчед на знаменития капитан Уипъл, потопил през 1772-ра британската шхуна „Гаспи“^[2] — бе гласувал за независимостта на колонията Род Айлънд. Чичо ми обичаше да прекарва свободното си време в богатата си библиотека, където освен респектираща колекция от ценни книги се съхраняваха куп реликви от миналото и множество писмени свидетелства за страшната къща на Бенефит Стрийт, която се намираше съвсем наблизо.

Когато чичо ми най-накрая отстъпи пред настойчивите ми молби и прецени, че вече съм на подходяща възраст, пред мен се разкри внушителна по обем и не по-малко поразителна хроника. Струваше ми се, че над изобилието от факти, дати и досадни родословия сякаш тегне злокобната сянка на някакъв неназовим, фатален ужас и гибелно свръхестествено присъствие, която ме впечатли доста по-силно, отколкото бе впечатлило почтения ми чичо. Между различни събития, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, изненадващо изникваха обезпокоителни връзки, а несъществени детайли и подробности придобиваха плашещи измерения. Бях обзет от нов, неподозирано дълбок и изгарящ интерес към обвеяната в тайнственост постройка, пред който предишното ми детинско любопитство изглеждаше наивно и нищожно. Именно този интерес ме тласна към изнурителни проучвания и в края на краищата — към вледеняващия кръвта експеримент, оказал се пагубен за мен и моя родственик. От самото начало Елиху Уипъл настояваше да вземе участие в предприетите от мен изследвания и след онази злополучна нощ остана завинаги в прокълнатата къща. Никой не може да си представи колко ми липсва този добър човек, чийто живот бе изпълнен с честност, добродетелност, великодушие и непрестанна жажда за знания. В негова памет поставих мраморна урна в скътаното под сянката на гигантските върби гробище на старинната църква „Свети Йоан“, чиито надгробни плочи Едгар По толкова е обичал да съзерцава.

В неимоверно дългата поредица от дати, изпъстрила историята на мистериозното здание, нямаше и следа от нещо зловещо нито по отношение на строежа му, нито по отношение на достопочтената фамилия, която го беше издигнала. Въпреки това още от самото начало над всичко сякаш бе надвиснала мрачна, неведома прокоба, която не след дълго бе намерила потвърждение в реалността. Педантично съставеният от чичо ми летопис, обединил огромно количество откъслечни фрагменти и свидетелства в същинска историческа хроника, започваше с построяването на къщата през 1763 година и се отличаваше с удивително изобилие от подробности. Съдейки по всичко, първите обитатели на дома били някой си Уилям Харис (роден през 1759 година), неговата съпруга Руби Декстър и децата им: Елкана^[3] (роден през 1755-а), Абигейл (родена през 1757-а), Уилям-младши (роден през 1759-а) и Рут (родена през 1761-ва). Харис-старши бил преуспяващ търговец; той развивал морска търговия с Вест Индия^[4] чрез фирмата на Обадая Браун и неговите племенници. След смъртта на Браун-старши през 1761 година начело на компанията застанал племенникът му Никълъс, а Уилям Харис станал собственик на сто и двайсет тонния бриг „Прудънс“, построен в корабостроителницата на Провидънс; това най-сетне му позволило да се сдобие със свой собствен дом, за който си мечтаел още от деня на сватбата си.

Мястото, което избрал за градежа, се намирало до неотдавна нивелирания и изправен отрязък от престижната Бек Стрийт, а новопостроената къща на свой ред издигнала още повече репутацията на района. Тя представлявала най-доброто, което човек от средната класа би могъл да си позволи, и Харис-старши побързал да се нанесе в дома на мечтите си малко преди раждането на петото му дете. Момченцето се появило на бял свят през декември 1763 година, ала било мъртвородено. През следващите сто и петдесет години в имението не се родило шито едно живо дете.

Идната година семейството било сполетяно от нова трагедия. В началото на април хлапетата внезапно се разболели и две от тях — Абигейл и Рут — издъхнали в края на месеца. Според доктор Джоб^[5] Айвс смъртта им се дължала на разновидност на детската треска, но другите лекари били на мнението, че се касае за скоротечна туберкулоза, или охтика. Както и да е, болестта явно се оказала заразна, понеже през юни същата година погубила и прислужницата Хана Боуън. Другият слуга — Илай Лидисън — постоянно се оплаквал, че се чувства вял и отпаднал, и възнамерявал да се върне във фермата на баща си в Рехобот, Масачузетс, обаче се влюбил в Мехитабел Пиърс, наета на мястото на Хана. Илай издъхнал няколко месеца по-късно, през 1765-а — изключително печална година, защото била белязана и от кончината на самия Уилям Харис. Изглежда, здравето му било сериозно разклатено от тропическия климат на Мартиника, където през последните десетина години му се налагало често да пребивава по служебни дела.

Овдовялата Руби Харис така и не се възстановила от загубата, а смъртта на първородния й син Елкана две години по-късно окончателно помрачила разсъдъка й. През 1768-а тя развила психично разстройство и оттогава насетне я държали заключена на втория стаж. Грижите за дома и семейството паднали върху по-голямата й сестра Мърси Декстър, която се нанесла в къщата, за да може да изпълнява задълженията си. Тя била неугледна стара мома с едър кокал, която притежавала изненадваща за нежния пол физическа сила, обаче откакто заживяла тук, здравето й започнало забележимо да се влошава. Мърси много обичала злочестата си сестра и била силно привързана към племенника си Уилям-младши — единственото дете, останало живо. Някога руменото, жизнено и енергично момче неусетно се било превърнало в хилаво и болнаво създание.

Същата година издъхнала и прислужницата Мехитабел, а другият слуга — някой си Смит — изненадващо напуснал, без да даде никакви сериозни обяснения (естествено, ако не се броят налудничавите му истории и оплаквания за необяснимите неприятни миризми, витаещи из къщата). Известно време Мърси не могла да намери нова прислуга, защото седем смъртни случая и едно умопомрачение в рамките на пет години породили такава вълна от слухове и сплетни сред простолюдието, че никой от суеверните местни жители не смеел да прекрачи прага на имението, камо ли да започне работа там. В края на краищата госпожица Декстър успяла да наеме двама души, които не били тукашни: Ан Уайт — навъсена, необщителна особа от онази част на Норт Кингстаун, която впоследствие се отделила в самостоятелен град под името Ексетър, и един сръчен и работлив мъж от Бостън, на име Зенъс Лоу.

Ан Уайт била първият човек, който придал на смътната мълва ясни и конкретни очертания. Мърси трябвало добре да си помисли, преди да наеме за прислужница жителка на Нуузнек Хил — отколешно гнездо на най-диви и мрачни суеверия. Змийският език на Ан Уайт се оказал толкова дълъг и зъл, че само след няколко месеца била уволнена, а на мястото й дошла вярната и добросърдечна Мария Робинс от Нюпорт. Междувременно клетата Руби Харис окончателно изгубила разсъдъка си и започнала да огласява най-зловещите си сънища и видения; понякога писъците й ставали просто непоносими, защото надавала кошмарния си вой в продължение на часове. В крайна сметка се наложило временно да настанят сина й в дома на братовчед му Пелег Харис, разположен на Презвитериан Лейн, недалеч от новата сграда на колежа. Благодарение на това състоянието на момчето се подобрило и ако леля му се отличаваше не само с добри намерения, но и с проницателност, щеше да остави Уилям-младши за постоянно при Пелег.

Какво точно е крещяла госпожа Харис по време на буйните си изстъпления, семейната хроника или мълчи, или съобщава толкова абсурдни неща, които взаимно се опровергават със своята нелепост. Нима някой би повярвал, че жена с елементарни познания по френски би могла да изнася продължаващи с часове непристойни тиради на този език, изразявайки се безупречно в граматическо отношение? Или пък, че същата дама, намираща се в пълна самота в зорко пазена стая, би могла да се оплаква от някакво същество, което се взирало хищно в нея и дебнело да я разкъса? През 1772 година, когато прислужникът Зенъс умрял, Руби Харис избухнала в отвратителен, изпълнен с нечовешка злоба тържествуващ смях, който звучал доста неприсъщо за нея. Клетницата издъхнала година по-късно и била погребана в Северното гробище до съпруга си.

Както е известно, в 1775 година избухнала войната с Англия. Въпреки слабото си телосложение и крехката си възраст — бил едва на шестнайсет — Уилям-младши решил да се запише в армията и бил зачислен в наблюдателния корпус на генерал Грийн. От този ден нататък се радвал на постоянно подобряване на здравето и физическата си форма. До 1780-а вече бил произведен в чин капитан на въоръжените сили на Род Айлънд на територията на Ню Джърси; същата година срещнал Фиби Хетфийлд от Елизабеттаун, влюбил се в нея и двамата се оженили. През 1781-ва се уволнил с почести и се върнал в Провидънс заедно с младата си съпруга.

Не може да се каже, че щастието на младия воин било безметежно и непомрачено от нищо. Както и преди, семейното имение било в добро състояние, а улицата, където се издигало, била преименувана от Бек Стрийт на Бенефит Стрийт, ала обичната му леля сякаш не била същият човек. Снажната навремето Мърси Декстър се била превърнала в изгърбена и немощна старица с глъхнещ глас и мъртвешки бледо лице. Сходна метаморфоза се наблюдавала и при единствената останала прислужница — Мария. Есента на 1782 година Фиби Харис родила мъртво момиченце, а на 15 май 1783 година Мърси Декстър приключила самоотвержения си, скромен и добродетелен житейски път.

Уилям Харис-младши вече бил напълно убеден в нездравословната атмосфера на семейния дом и решил да предприеме съответните мерки. Той наел няколко стаи в новооткритата странноприемница „Маншън Хаус“ и поръчал строежа на нова, още по-хубава къща на Уестминстър Стрийт, в стремително разрастващата се част на града от другата страна на Грейт Бридж. Именно там през 1785 година дошъл на бял свят синът му Дюти. Семейството живяло в новия си дом до момента, в който попълзновенията на търговията не го принудили да се върне на Енгъл Стрийт от другата страна на реката, в новия жилищен район Ийст Сайд, където близо век по-късно — през 1876 година — Арчър Харис (за когото ще стане дума малко по-късно) построил своята пищна, но безвкусна резиденция с четирискатен мансарден покрив. Уилям и Фиби починали през 1797-а, по време на епидемията от жълта треска, и Дюти намерил подслон при своя братовчед Ратбоун Харис, син на Пелег.

Той бил практичен човек и отдал къщата на Бенефит Стрийт под наем — въпреки желанието на Уилям да остане необитаема. Според Ратбоун трябвало да се направи всичко възможно, за да се осигури максимално висок доход за издръжката на подопечния му. Поради тази причина не обръщал никакво внимание нито на честите случаи на заболявания и смърт, в резултат на които обитателите на сградата се сменяли с обезпокоителна бързина, нито на нарастващата враждебност към имението от страна на гражданите. Вероятно е изпитал само лека досада, когато през 1804 година градските власти разпоредили дезинфекция на имота със сяра, катран и камфор. Причината да бъде взето това решение се дължала на епидемията от треска в града, която вече взела няколко жертви, както и на масово разпространените слухове, че постройката на Бенефит Стрийт е един от източниците на заразата.

Що се отнася до самия Дюти, съдбата на къщата не го вълнувала особено, защото, щом достигнал пълнолетие, той станал моряк и служил с отличие на военната шхуна „Виджилънт“ под командването на капитан Кахуун във войната от 1812 година^[6]. След приключването на бойните действия Дюти се завърнал цял и невредим и през 1814-а се оженил. На 23 септември следващата година му се родил син, който той нарекъл Уелкъм; същата нощ се разразила свирена буря и водите на залива наводнили половината град, при което един шлюп^[7] бил завлечен нагоре по Уестминстър Стрийт и мачтите му едва не почукали по прозорците на семейство Харис, сякаш приветствали новородения моряшки син.

Ала Уелкъм не надживял баща си, понеже загинал геройски през 1862 година в битката при Фредериксбърг^[8]. Единственото, което той и синът му Арчър знаели за страшната къща, било, че този имот е, чисто и просто, едно ненужно бреме, невъзможно за даване под наем поради своята старост, занемареност и неприятна миризма. Всъщност сградата така и не била дадена под наем след една фрапираща върволица смъртни случаи (последният от които — през 1861-ва), потънали в забвение покрай войната. Карингтън Харис, единственият наследник на рода от мъжки пол, смяташе пустеещата къща за живописен обект на хорската мълва и нищо повече… поне докато не му разказах за експеримента си. И ако преди бе възнамерявал да събори зданието и да построи на мястото му многоетажна жилищна сграда, след разговора ни реши да го запази, да прокара водопровод и да го даде под наем. Едва ли трябва да добавям, че след ремонта бързо си намери наематели. Кошмарът най-сетне бе приключил — веднъж завинаги.