Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shunned House, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Адриан Лазаровски, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
Заглавие: Отвъд стената на съня
Преводач: Адриан Лазаровски
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: сборник разкази
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Симолини
Излязла от печат: 19.05.2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Петър Станимиров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-117-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1455
История
- —Добавяне
I.
Дори най-злокобните и смразяващи кръвта ужаси рядко са лишени от ирония. Понякога тя заема важно място в тях като неотменна част от събитията, а друг път е свързана с близостта им до определени хора и места. Чудесен пример за последното е случката, разиграла се в старинния град Провидънс, когато — в края на четирийсетте години на деветнайсети век — тук е пребивавал Едгар Алън По, докато е ухажвал талантливата поетеса госпожа Уитман[1]. Обикновено писателят отсядал в „Маншън Хаус“ на Бенефит Стрийт — същата странноприемница, която някога е приютявала знаменитости като Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и Жилбер дьо Лафайет. Любимият му маршрут вървял по Бенефит Стрийт на север към дома на госпожа Уитман и разположената на съседния хълм църква „Свети Йоан“ с многобройните й надгробни плочи от осемнайсети век, които Едгар По толкова обичал да съзерцава.
Иронията се състои в следното: по време на разходката си, повтаряща се ден след ден, най-великият майстор на ужаса и гротеската всеки път минавал покрай една къща, издигаща се на източната страна на улицата. Тя представлявала мрачна, запустяла старовремска постройка, кацнала на хълмист склон, чийто огромен неподдържан двор бил останал от времената, когато тук още нямало нищо друго, освен дива пустош. Не е известно Едгар По да е писал или да е говорил за тази сграда; няма никакви свидетелства и че изобщо и е обръщал внимание. Ала въпреки това именно тази сграда — поне според двама души, разполагащи с определена информация — по отношение на ужаса е не само равна, но даже превъзхожда и най-разюзданите и зловещи фантазии на гения, който тъй често е минавал покрай нея.
Самото здание беше — и в определен смисъл все още е — от онези обекти, които неустоимо привличат вниманието на любопитните. Замислена и построена преди повече от век и половина като голяма фермерска къща, впоследствие сградата бе придобила редица черти на специфичния за Нова Англия от средата на осемнайсети век колониален архитектурен стил, превръщайки се във внушителна двуетажна резиденция с островръх покрив, голяма мансарда, помпозен параден вход и облицовани с ламперия стени в съзвучие с тогавашния вкус. Фасадата бе обърната на юг и понеже зданието бе изградено върху издигащ се на изток хълм, долният ред прозорци от лявата му, източна страна се намираше почти на едно ниво със земята, докато дясното му крило, което беше от страната на улицата, бе открито до самите основи. Естествено, върху архитектурната конструкция на сградата се бяха отразили и нивелирането, и изправянето на пътя, който минаваше в непосредствена близост до нея, защото Бенефит Стрийт — която се наричала Бек Стрийт в онези времена — изпървом представлявала, чисто и просто, пътечка, виеща се между гробовете на първите заселници. Изправянето й бе станало възможно едва след като тленните останки били пренесени на Северното градско гробище и тъй отпаднали всички морални задръжки пътят да бъде прокаран през някогашните семейни парцели.
В началото западната стена на къщата се намирала на цели шест метра от пътя, но с разширяването на улицата (което станало в периода на Войната за независимост) междинното разстояние се съкратило, а сутеренният етаж се оголил до такава степен, че се наложило да издигнат тухлена стена с две прозорчета и врата в непосредствена близост до новия маршрут за обществено придвижване. А когато преди стотина години Бенефит Стрийт се сдобила с тротоар, промеждутъкът между постройката и улицата изчезнал окончателно и по време на своите разходки Едгар По можел да види само сива тухлена стена, започваща на едно ниво с тротоара и увенчана три метра по-нагоре със старомоден керемиден покрив.
Обширният двор се простираше от Бенефит Стрийт на изток чак до Уийтън Стрийт на запад. Както можеше да се очаква, площадката южно от фасадата на зданието се издигаше високо над нивото на улицата, образувайки своеобразна тераса, оградена с висок каменен зид, чиято влажна повърхност бе покрита с мъх. Тясно и стръмно стълбище прорязваше този зид и водеше в царството на буренясалите ливади и занемарените градини в горната част на хълма. Навред се валяха преобърнати циментови урни, ръждясали котли, изпотрошени статуетки и всякакъв декоративен кич, който създаваше невероятен фон за повехналото величие на парадния вход с олющените му пиластри[2], строшеното незнайно кога ветрилообразно прозорче над вратата и проядения от червеите триъгълен фронтон.
Слуховете, които бях чувал за страховитата постройка в детството си, се изчерпваха с необикновено големия брой смъртни случаи в нея. Доколкото разбрах, точно това накарало първите собственици да напуснат дома си само двайсетина години след построяването му. Донякъде това се обяснявало с царящата в къщата нездравословна атмосфера, дължаща се на влагата и мухъла в мазето, странното всепроникващо зловоние, непрекъснатото течение в коридорите и качеството на питейната вода от кладенеца и помпата. Всички тези причини изглеждаха достатъчно основателни, а и никой от познатите ми не смееше да се впусне в по-нататъшни предположения. И само записките на моя чичо — неуморимия любител на старините Елиху[3] Уипъл — ми разкриха съществуването на доста по-мрачни и забулени в тайнственост догадки, залегнали в основата на редица легенди, разпространявани шепнешком сред прислугата и простолюдието; тези градски легенди така и не напуснали пределите на тесния кръг посветени в съдържанието им и повечето потънали в забвение, когато Провидънс се превърнал в голям съвременен град с динамично променящо се население.
В интерес на истината, почти никой не смяташе постройката за обитавана от призраци или нещо подобно. Доказателство за това бе отсъствието на каквито и да било разкази за зловещо подрънкващи вериги, внезапни ледени повеи, блуждаещи огньове и смразяващи кръвта лица, надничащи през слепите прозорци. Привържениците на крайните мнения понякога споделяха, че къщата „носи лош късмет“, ала дори те не се осмеляваха да отидат по-далеч. Едно не подлежеше на съмнение — обезпокоително голямото количество хора, умрели в сградата, макар че, доколкото ми бе известно, последният смъртен случай датираше отпреди повече от шейсет години. Тогава се случило нещо, в резултат на което домът напълно опустял и станало невъзможно дори да се даде под наем. Интересното е, че смъртта никога не настъпвала внезапно и се дължала на най-различни причини. Това, което обединявало повечето смъртни случаи, било, че жизнените сили на клетниците сякаш постепенно се стопявали и всеки издъхвал от онази болест, към която по принцип бил предразположен. А онези, които оцелявали, развивали анемия, туберкулоза или различни психични разстройства, което не говорело добре за здравословния климат в къщата. Тук трябва да се отбележи, че нито една от съседните постройки не се отличаваше с подобни пагубни свойства; следователно злотворното влияние бе ограничено в пределите на пустеещото старинно здание.
В общи линии това бе всичко, което ми беше известно, преди настойчивите ми въпроси да накарат чичо ми да ми покаже записките си, които в крайна сметка ни подтикнаха да предприемем дръзкото си разследване. В годините на детството ми тайнствената къща вече бе напълно изоставена и занемарена; нито една птица не гнездеше в терасовидния двор, където растяха само безплодни сгърчени дървета, висока, неестествено бледа трева и уродливи като нощен кошмар плевели. Когато бяхме малки, често се промъквахме тук и аз ясно си спомнях онзи момчешки страх, с който ме изпълваше както нездравата причудливост на противната растителност, така и самата болезнена атмосфера и тежката миризма на порутената сграда, където понякога влизахме през незаключения параден вход, за да погъделичкаме нервите си. Почти всички прозорци отдавна бяха изгубили стъклата си, а над едва крепящите се ламперии, лющещите се тапети, падащата мазилка и разхлопаните стълбища витаеше неизразим дух на мъртвешка запустялост. Паяжините и прахта добавяха своя дял към тази злокобна симфония на разрухата и за най-голям храбрец се считаше онова хлапе, което дръзваше да се изкатери по паянтовата стълба до мансардата; нейното обширно пространство се осветяваше единствено от малките прозорчета в краищата на фронтона и бе осеяно с множество сандъци, столове, маси и чекръци, чиито силуети придобиваха страховити, демонични очертания в призрачния сумрак.
Ала най-страшното място в къщата беше не мансардата, а влажното и усойно мазе, което ни изпълваше с най-голям ужас — въпреки обстоятелството, че се намираше над земята в частта си откъм оживената улица, от която го отделяше само една врата и тухлена стена с две прозорчета. Не знаехме дали си струва да се промъкнем там, или беше най-добре да страним от него, за да не навредим на душата и разсъдъка си. Не можеше да се отрече обаче, че именно оттам извираше неописуемото зловоние, с което бе пропита цялата сграда, както и че в дъждовните летни дни землистият под на мазето се покриваше с белезникави гъбовидни образувания. Тези „гъби“ имаха гротескно сходство със скверната растителност на двора и приличаха на отвратителни хибриди между отровната зелена мухоморка[4] и индианската монотропа[5]. Никъде другаде не бях виждал подобни организми. Те бързо загниваха и по някое време започваха да фосфоресцират, ето защо окъснелите минувачи нерядко разказваха за „вещерските светлинки“, блещукащи зад изпотрошените стъкла на излъчващите смрад прозорчета.
Никога — дори в най-буйните си изблици по време на празника Вси светии — не посмявахме да се доближим до това мазе посред нощ, но за сметка на това нерядко бяхме наблюдавали въпросното сияние по време на дневните и следобедните си посещения, особено когато времето бе облачно и дъждовно. Имаше и още нещо, което ни бе направило впечатление, макар че не беше изключено това да е било просто игра на въображението ни. Става дума за размитото белезникаво петно върху мръсния под, което ни се струваше, че от време на време различаваме сред фосфоресциращите гъби пред огромното огнище в кухнята. Предполагам, че се е дължало на някакъв налеп от мухъл или плесен, но странното беше, че с времето променяше очертанията си, след което изчезваше напълно и сетне пак се появяваше. В един особено мрачен и дъждовен ден даже ми се привидя, че съзирам нещо като прегърбен човешки силует, който се надигна над петното като облак жълтеникави изпарения и изчезна в зейналата паст на огнището. Още същата вечер разказах на чичо ми за това и макар че той само се усмихна снизходително на историята ми, в усмивката му сякаш се криеше намек за някакъв спомен. Впоследствие узнах, че подобни представи се срещат и в някои от старинните поверия, разпространени сред простолюдието — те бяха свързани с необикновените демоноподобни или вълчеподобни форми, които приемал димът, бълван от големия комин на зданието, както и с гротескните контури на змиевидно извитите корени на дърветата, проникнали в мазето през процепите между камъните от фундамента на сградата.