Ю Несбьо
Полиция (46)

Четирийсет и пета глава

Канцеларският стол стоеше насред стаята под абажур от скъсана оризова хартия, висящ от тавана. Оттам идваше единствената светлина в апартамента.

Хари предположи, че и лампата, и столът, и телевизорът, от който се носеше тиктакането на умиращ електроуред, са продукт на седемдесетте, но не беше сигурен.

Същото важеше и за онова върху стола. Защото беше трудно да се прецени дали наистина именно Трюлс Бернтсен, роден през седемдесетте и починал преди минути, бе завързан за стола с тиксо. Мъжът нямаше лице. На негово място сега се виждаше пихтия от сравнително прясна червена кръв и черна засъхнала кръв, в която белееха парчета кости. Тази каша щеше да се разтече, ако не я държеше прозрачна найлонова обвивка, нахлузена и стегната около главата. Една кост бе пробила найлона. Фолио за свежо съхранение. Гледката напомняше току-що опакована разфасовка кайма в супера.

Хари отмести поглед от стола и се опита да затаи дъх, за да чува по-добре. Долепи плътно гръб о стената и с вдигнат наполовина пистолет сканира помещението отляво надясно.

Вторачи се в прехода към кухнята. Там се виждаше част от стария хладилник и плота, но имаше опасност някой да се е скрил по-навътре.

Нито звук. Пълна тишина.

Хари чакаше. Разсъждаваше. Ако му бяха устроили капан, отдавна да е мъртъв.

Пое си дъх. Имаше предимството да познава обстановката и знаеше, че единствените скривалища са кухнята и тоалетната. За жалост трябваше да застане с гръб към едното помещение, за да провери другото.

Взе решение, пристъпи към кухнята, подаде глава иззад ръба и бързо се отдръпна. Остави мозъкът да обработи постъпилата информация. Готварска печка, купчина накамарени една върху друга кутии от пица, хладилник. Нямаше никого.

Оставаше тоалетната. По една или друга причина вратата беше свалена, а лампата — изгасена. Застана до рамката на вратата и натисна ключа за осветлението. Преброи до седем. Подаде глава и се отдръпна. Никой.

Свлече се с гръб към стената. Чак сега усети как бясно блъска сърцето му под ребрата.

Поседя така няколко секунди, докато се съвземе.

После се приближи до трупа на стола. Приклекна и огледа внимателно червената маса под найлона. Лице вече нямаше, но силно издаденото напред чело, обратната захапка и бандитската прическа не оставиха и капка съмнение. Това беше Трюлс Бернтсен.

Умът на Хари бе започнал да асимилира факта, че явно е сгрешил. Не Бернтсен е полицейският касапин.

Тази мисъл повлече друга след себе си: или касапите са двама.

Дали пък не се бе натъкнал на убийство на съучастник, с което другият убиец иска да заличи следите си? Дали Бийвъс не е действал съвместно с психопат от неговото тесто? И Валентин е стоял пред видеокамерите на стадион „Юлевол“, докато Бернтсен е безчинствал в Маридален? В такъв случай на какъв принцип си бяха разпределяли престъпленията? За кои убийства си бе набавил алиби Бернтсен?

Хари се поизправи и се огледа. Защо изобщо го извикаха тук? И бездруго полицията щеше бързо да открие тялото. Още доста неща не се връзваха. Трюлс Бернтсен не беше участвал в разследването на Густовото убийство. Тогава случая пое малобройна група начело с Беате, неколцина криминални експерти и неколцина следователи. Екипът определено не се беше озорил, защото минути след като полицията пристигнала на местопрестъплението, задържали Олег като предполагаем извършител и откритите улики потвърдили вината му. Единственият…

В тишината Хари продължаваше да чува тиктакането. Равномерно и непрекъснато като часовник. Хари довърши мисълта си.

Единственият друг полицай, ангажирал се да разследва това незначително наркоубийство — такива с лопата да ги ринеш — в момента стоеше в стаята. Самият Хари.

Бяха го повикали тук, за да намери смъртта си на мястото, станало сцена на неразкрито от него убийство.

След секунда Хари натисна дръжката на входната врата и я дръпна рязко, но опасенията му се потвърдиха: вратата не помръдна от пантите. Нямаше врътка на ключалката. Все едно стоеше пред заключена хотелска врата. И не разполагаше с магнитна карта.

Погледът на Хари зашари из стаята. Дебели зарешетени прозорци. Желязна врата, хлопнала се автоматично зад гърба му. Сам се набута в клопката, воден от идиотската си страст към преследване.

Тиктакането не се бе усилило. Просто на него така му се струваше.

Хари прикова поглед в портативния телевизор. В менящите се секунди. Всъщност устройството не отмерваше часа. Не представляваше изоставащ часовник.

Когато влезе, цифрите показваха 00.06.10. Сега: 00.03.51.

Механизмът отброяваше наобратно.

Хари се спусна, хвана телевизора и се опита да го вдигне. Безуспешно. Явно беше занитен към пода. Ритна горната част на телевизора и пластмасовата рамка се счупи. Надникна вътре. Метални тръбички, стъклени спирали, кабели. И без да е електротехник, беше виждал вътрешностите на достатъчно приемници, за да му стане ясно, че този пред него има допълнителни жици; и достатъчно снимки на самоделни взривни устройства, за да разбере, че това е бомба.

Огледа проводниците и веднага се отказа да ги пипа. Един от сапьорите от „Делта“ му беше обяснил, че историите с прерязването на сини и червени жички и обезвреждането отдавна са отживелица; в днешно време терористите използват пъклени дигитални устройства, които предават безжични сигнали посредством блутут, пароли и защитни системи, и ако някой започне да бърника, броячът мигом се занулява.

Хари се засили и блъсна вратата с надеждата рамката да има слаби места.

Нямаше.

И решетките пред прозорците не поддадоха.

Накрая се изправи. Раменете и ребрата го боляха. Изкрещя към прозореца.

Звукът от стаята не излезе навън. Не проникваха шумове отвън.

Извади си мобилния телефон. Ще се обади на аварийните екипи. На „Делта“. Те ще разбият вратата. Погледна часовника на телевизора. Три минути и четири секунди. Дори нямаше да успее да им изпрати адреса. Две минути и петдесет и девет секунди. Хари се вторачи в указателя. Р.

Ракел.

Да й се обади. Да се сбогува с нея. С нея и с Олег. Да им каже, че ги обича. Че трябва да живеят. Да живеят по-добре, отколкото е живял той. Да прекара с тях сетните си две минути. Да не умре сам. Да има компания, да сподели с тях последното си травматично преживяване, да усетят вкуса на смъртта, да им завещае сетния си кошмар, който да им тежи цял живот.

— По дяволите, по дяволите!

Пусна телефона в джоба си. Огледа се. Вратите бяха свалени, за да няма къде да се скрие.

Две минути и четирийсет секунди.

Прекрачи прага на кухнята, която представляваше по-късата страна от Г-образния апартамент. Кухнята не беше достатъчно дълбока и бомба с такъв взривен заряд щеше да помете всички предмети вътре.

Вторачи се в хладилника. Отвори го. Картонена кутия от мляко, две бирени бутилки, кутия пастет. За секунда Хари претегли двете възможности — бира или паника, — избра второто, издърпа рафтовете, стъклените плотове и пластмасовите кутии. Те изтрополиха върху пода зад гърба му. Сви се и се опита да се намъкне вътре. Простена. Затрудняваше се да се наведе достатъчно, за да смести главата си. Опита пак. Проклинаше дългите си крайници, докато се мъчеше да ги сгъне така, че да заеме възможно по-малко обем.

Не ставаше и не ставаше!

Погледна часовника на телевизора. Две минути и шест секунди.

Вмъкна главата си, сгъна крака в коленете, но сега пък не можеше да си огъне достатъчно гърба. По дяволите! Разсмя се на глас. Защо навремето не прие предложението за безплатна йога в Хонконг? Това ли щеше да му изяде сега главата?

Худини^[1].

В паметта му смътно се прокрадна нещо за вдишване, издишване и отпускане.

Издиша насъбрания въздух, опита се да изпразни главата си от мисли и да се съсредоточи върху пълното отпускане. Не мисли за секундите. Почувствай как мускулите и ставите стават все по-податливи, по-гъвкави. И наистина Хари усети как малко по малко се компресира.

Успя.

По дяволите, наистина успя! Натъпка се в хладилника. Хладилник с достатъчно метал и изолация да оцелее. Ако, разбира се, самоделката не беше наистина адска.

Хвана ръба на вратата, хвърли последен поглед към телевизора, преди да хлопне вратата. Минута и четирийсет и седем.

Понечи да затвори вратата, ала ръката му не го слушаше. Съпротивляваше се, защото мозъкът отказваше да подмине видяното от очите, макар разумът да се мъчеше да го игнорира, понеже регистрираното явление нямаше отношение към единственото важно в момента — да оцелее, да се спаси. И разумът го игнорираше, защото Хари не разполагаше със средства, с време, с възможност да прояви съчувствие.

Пихтиестата маса на стола.

В нея се появиха две бели петна.

Белтъците на очите.

Взираха се право в него изпод найлона.

Проклетникът беше още жив.

Хари нададе вик, измъкна се от хладилника и притича до стола, като с крайчеца на окото си следеше дигиталните цифри на телевизора. Една минута и трийсет и една секунди. Дръпна найлона от лицето. Очите в каймата премигаха. Чу се дишане. Явно през дупката, пробита от костта, влизаше въздух.

— Кой го направи? — попита Хари.

В отговор получи тежко дишане. Пихтиестата маска пред него започна да се разтича като разтопен парафин.

— Кой беше? Кой е полицейският касапин?

Дишане.

Хари погледна часовника. Минута и двайсет и шест секунди. Трябваше да си предвиди достатъчно време да се намъкне повторно в хладилника.

— Хайде, Трюлс! Ще го хвана.

Там, където навярно някога е било ъгълчето на устните му, набъбна кърваво мехурче. С пукането му се разнесе едва доловим шепот:

— Носеше маска. Мълчеше.

— Каква маска?

— Зелена…

— Зелена ли?

— Хир… ур…

— Хирургическа маска?

Немощно кимване. Очите пак се затвориха.

Минута и пет секунди.

Нямаше да изкопчи нищо повече. Хари се върна до хладилника. Този път се вмъкна по-бързо. Затръшна вратата и лампичката изгасна.

Докато зъзнеше вътре, отброи десет секунди. Четирийсет и девет.

Нещастникът така или иначе щеше да умре.

Четирийсет и осем.

По-добре, че някой друг му е видял сметката.

Четирийсет и седем.

Зелена маска. Трюлс Бернтсен каза на Хари всичко, което знае, без да иска нещо в замяна. Значи полицейското у него още не бе умряло напълно.

Четирийсет и шест.

И през ум да не ти минава. Вътре няма място за повече от един човек.

Четирийсет и пет.

Пък и времето няма да стигне да го освободиш от стола.

Четирийсет и четири.

Дори да имаш желание да помогнеш, секундите изтекоха.

Четирийсет и три.

Няма за кога.

Четирийсет и две.

Мамка му.

Четирийсет и една.

По дяволите!

Четирийсет.

Хари отвори вратата на хладилника с шут и стъпи на пода. Дръпна чекмеджето на кухненския плот, грабна нещо, наподобяващо нож за хляб, хукна към стола и започна да реже тиксото, усукано около подлакътниците.

Не поглеждаше часовника, ала чуваше тиктакането.

— Да те вземат мътните, Бернтсен!

Скръсти ръцете му на гърдите и го повдигна.

На всичкото отгоре проклетникът беше и тежък!

Хари го дърпаше, проклинаше, влачеше, проклинаше, вече сам не чуваше какво се сипе от устата му. Надяваше се ругатните да жегнат небето и пъкъла, та поне една от двете сили да се намеси и да сложи край на тази идиотска, но неизбежна развръзка.

Прицели се в хладилника, забърза и напъха Бернтсен в отвора. Кървавото тяло се отпусна и се свлече навън.

Хари пак се опита да го натъпче вътре, ала безуспешно. Изтегли го навън, по линолеума се проточиха кървави следи, пусна го, дръпна хладилника от стената, чу как щепселът се изтръгна от контакта, преобърна хладилника на ребро между кухненския плот и готварската печка. Хвана Бернтсен и го набута в хладилника. Вмъкна се след него. С двата си крака го натика възможно по-навътре, чак до тежкия агрегат. Легна върху Бернтсен, вдиша миризмата на пот, кръв и пикня, изпусната, докато е стоял прикован за стол с ясното съзнание, че ще го убият.

Хари се бе надявал да се напъхат и двамата, защото досега проблеми създаваха височината и ширината на хладилника, а не дълбочината.

Този път обаче именно дълбочината не стигаше.

Не можеше да затвори вратата.

Опита се да се смести — не успя. Вратата зееше с двайсет сантиметра, но ако не успееха да я затворят плътно, бяха изгубени. Шоковата вълна ще разкъса черния дроб и далака, огнената стихия ще изпепели очните им ябълки и ще превърне всеки незакрепен предмет в стаята в куршум, в картечница, която бълва огън и раздробява всичко на парчета.

Вече не се налагаше да решава, беше твърде късно.

Значи беше и твърде късно да губи нещо.

Хари ритна вратата на хладилника, изскочи навън, застана зад него и пак го вдигна да се изправи. Трюлс Бернтсен се разтече по пода. Погледът на Хари неволно се плъзна към телевизора. Броячът показваше 00.00.12. Дванайсет секунди.

— Sorry, Бернтсен.

Прихвана го през гърдите, изправи го на крака и заедно с него се напъха заднешком в хладилника. Промуши ръка и затвори вратата до половината. Притисна се назад. Тежкият агрегат беше монтиран високо горе и центърът на тежестта вероятно щеше да работи в полза на Хари. Хладилникът се килна назад и спря. Трюлс политна към Хари.

Не биваше да падат нататък!

Хари оказа отпор, натисна Трюлс в обратната посока, към вратата. Хладилникът се заклати и политна назад. Хари зърна за последно телевизора, преди електроуредът да се катурне напред, към вратата.

Дъхът му секна, когато се удариха в пода. Паниката го връхлетя и започна да се задушава. Но беше тъмно. Съвсем тъмно. Тежестта на агрегата и хладилника оправдаха очакванията му и се захлупиха върху вратата.

Бомбата избухна.

Мозъкът на Хари имплодира, угасна.

 

 

Хари премига в мрака.

Явно бе изгубил съзнание за няколко секунди.

В ушите му се разнасяше неистово пищене, сякаш го бяха полели с киселина. Но беше жив.

Засега.

Трябваше му въздух. Провря ръцете си пред Трюлс, който лежеше под него, върху вратата на хладилника, опря гръб о задната стена на електроуреда и натисна с всичка сила. Хладилникът се килна и се прекатури настрана.

Хари се претърколи навън и се изправи.

Стаята приличаше на дистопия от футуристичен разказ, на сива преизподня от прах и дим. Нито един предмет не подлежеше на разпознаване, дори хладилникът бе неузнаваем. Металната врата към коридора беше изкъртена от пантите.

Хари остави Бернтсен да лежи. Надяваше се проклетият глупак да е пукнал. Олюлявайки се, слезе по стълбите и се добра до улицата.

Гледаше надолу по улица „Хаусман“. Виждаше полицейски автомобили с включени буркани, но не чуваше сирени. В ушите му звучеше само пищенето — като принтер, свършил хартията, или аларма, чийто вой започва да ти лази по нервите.

И докато стоеше там и гледаше безшумните патрули, му хрумна същото, което се сети, и докато се ослушваше за метрото в Манглерю. Че не чува. Не чува каквото трябва да чуе. Защото не се беше замислял. Не и преди да съобрази откъде минава линията на метрото в Осло. И в ума му най-сетне бе изплувало онова, което дълго дремеше в дебрите на съзнанието му и не искаше да излиза на повърхността. Гората. През гората не минава метро.