Ю Несбьо
Полиция (37)

Трийсет и шеста глава

Предобедното слънце позлати покривите на къщите, все още мокри от краткотрайния, но изобилен дъжд.

Микаел Белман натисна звънеца и се огледа.

Градина като под конец. Ето с какво се занимава човек, като излезе в пенсия.

Вратата се отвори.

— Микаел! Добре дошъл.

Изглеждаше остарял. Проницателните му сини очи си бяха същите, но възрастта бе взела своето.

— Влез.

Микаел избърса мокрите си подметки в изтривалката и прекрачи прага. Вътре усети миризма, която помнеше от детството си, но не успя да я разграничи от другите миризми и да я идентифицира.

Настаниха се в дневната.

— Сам ли си? — попита Микаел.

— Жена ми е при големия син. Трябваше им малко помощ за децата, а стане ли въпрос за внуците, съпругата ми не чака повторна покана. — Той се усмихна широко. — Тези дни мислех да ти се обадя. Общинският съвет още не е взел окончателно решение, но и двамата знаем какво искат. Затова е добре час по-скоро да обсъдим съвместната си работа. Как ще разпределим задълженията, имам предвид.

— Да. Може ти да се заемеш с кафето?

— Моля? — гъстите вежди на стареца се вдигнаха нагоре.

— Понеже ни чака разговор, няма да е лошо да изпием по едно кафе, нали?

— Да, да — мъжът изгледа Микаел. — Ела да седнем в кухнята.

Микаел го последва. Минаха покрай гора от семейни фотографии, наредени върху маси и шкафове. Напомняха му за барикадите край брега в ден на мащабна полицейска операция: безполезни укрепителни съоръжения срещу атака, идваща отвън.

Кухнята представляваше хибрид между модерно и старо. Нещо като компромис между претенциите на снахата помещението да отговаря поне на елементарните изисквания за кухня и първоначалното намерение на собствениците да не подменят нищо, освен счупения хладилник, и точка.

Старецът извади пликче със смляно кафе от висок шкаф с вратичка от матирано стъкло, махна ластика, пристягащ пликчето, и гребна няколко пъти с жълта мерителна лъжичка. През това време Микаел се настани, сложи MP3 плейър върху масата и натисна пусковия бутон. В стаята се разнесе тънкият металически глас на Трюлс:

— Макар да са налице основания да подозираме жената в проституция, възможно е шофьорът да е бил друг мъж, а не синът ви. На снимката лицето на мъжа зад волана не личи ясно.

Гласът на бившия главен секретар звучеше по-глухо на записа, но понеже нямаше странични шумове, думите се чуваха достатъчно ясно:

— В такъв случай нямате основания да завеждате преписка. Просто забравете за това.

Микаел видя как кафе от мерителната лъжичка се посипа върху кухненския плот, когато старецът се сепна и се вдърви, все едно му опряха пистолет в гърба.

— Благодаря, ще действаме според инструкциите ви — продължи Трюлс от записа.

— Берентсен от ОРГКРИМ, правилно ли запомних?

— Да.

— Благодаря, Берентсен. Работите отлично.

Микаел спря плейъра.

Предшественикът му се извърна бавно към него. Беше пребледнял. Като мъртвец, помисли си Микаел Белман. Цветът, който най подхождаше на потвърдени покойници. Устните на стареца се размърдаха.

— Вероятно ме питаш какво е това — подхвана Микаел. — Ще ти отговоря така: току-що чу как бившият главен секретар ходатайства пред длъжностно лице, за да отърве сина си от съдебното преследване, на каквото подлежат всички граждани на тази страна, допуснали провинение със съответната тежест.

— Синът ми дори не е бил там — гласът на стареца стана хрипкав. — Говорих със Сондре. Колата му е в сервиз от май. Изгорял й двигателят. Няма как да е бил заснет от полицейска камера.

— Жалко, наистина. Пресата и Общинският съвет ще научат за опита ти да окажеш натиск върху полицай, при това залогът дори не е бил спасение на сина ти.

— Изобщо не е имало снимка на колата и качващата се в нея проститутка, нали?

— Вече със сигурност няма. Нали ти лично нареди да я унищожат. Кой знае, може синът ти да е бил заснет преди май? — Микаел се усмихна. — Не исках, но не успях да се сдържа.

Цветът в бузите на стареца се завърна. Завърнаха се и басовите честоти в гласа му:

— Нали не се самозалъгваш, че ще ти се размине, Белман?

— Виж, това не знам. Но знам друго: Общинският съвет едва ли ще позволи на доказан ходатай да изпълнява длъжността главен секретар.

— Какво искаш, Белман?

— По-добре питай същото себе си. Спокоен живот и да те запомнят като съвестен и почтен полицай? Да? С теб не сме толкова различни. И аз искам абсолютно същото. Искам да ме оставят на мира да си върша работата и да разреша случая с убийствата на полицаи, без някаква шибана социална съветничка да ми подлива вода. А после да остана в паметта на поколенията като почтен полицай. И как да постигнем целта, която вълнува и двама ни?

Белман изчака старецът да се освести, за да е сигурен, че го слуша внимателно.

— Искам да заявиш пред Общинския съвет, че си прегледал обстойно документацията по случая, че си впечатлен от професионализма, с който съм подходил, и не виждаш основания да се намесваш и да изземваш ръководните функции от титуляра. Тъкмо напротив, по твое мнение подобна мярка би забавила разследването. Ще изразиш съмнение в обективната преценка на съветничката по социалните въпроси. От нея се очаква да знае, че полицейската работа се провежда методично и цели устойчиви резултати в дългосрочен план, а тя явно се е поддала на паника. Е, всички работим под напрежение, ще кажеш, но нито политическите, нито експертните лица с ръководни функции имат право да губят самообладание в ситуации, в които е необходимо именно хладнокръвие. Ще заявиш недвусмислено, че настоящият титуляр трябва да продължи работата си без вмешателство, защото според теб така имаме най-големи шансове за успех, и ще си направиш самоотвод.

Белман извади от вътрешния си джоб плик и го плъзна по масата.

— Предадох ти вкратце съдържанието на това писмо, отправено лично към председателя на Общинския съвет. Подпиши го и го изпрати. Както виждаш, има и марка. След като получа от Общинския съвет удовлетворително известие за промяната в поетия курс, ще ти изпратя този плейър, за да правиш с него, каквото пожелаеш.

Белман посочи джезвето.

— Какво стана с кафето?

 

 

Хари отпи от кафето и плъзна поглед над своя град.

Столовата в Главното управление се намираше на последния етаж и оттам се откриваше гледка към възвишението Екеберг и новия квартал, никнещ в залива Бьорвика. Хари обаче търсеше с очи по-старите знакови сгради в Осло. Стотици пъти бе седял тук през обедната почивка в опити да погледне наличните факти от друг ъгъл, с други очи, в друга, по-различна перспектива, докато никотиновият и алкохолният глад не му даваше мира, но той си повтаряше, че ще изпуши заветната цигара чак след като формулира поне една нова хипотеза, годна за проверка.

Май всичко това му бе липсвало.

Една хипотеза. Не просто случайна приумица, а сериозно предположение, подплатено с факти, подлежащи на проверка и на потвърждение или опровержение.

Вдигна чашата с кафе. Пак я остави. Нито глътка, преди мозъкът да напипа правилната посока. Мотив. Бяха си блъскали главата в стената толкова дълго, че дойде моментът да сменят отправната точка. Да започнат от светлото.

Изпука стол. Хари вдигна глава. Бьорн Холм. Постави чашата с кафе върху масата, без да разлее нито капка, свали си растафарската шапка и разроши рижата си коса. Хари видя движението. Защо си разчорли косата? За да проветри кожата на главата си? За да избегне онова прилепване на косата към главата, недолюбвано от поколението на Бьорн, но така любимо на Олег. Кичури, залепнали за потно чело над чифт очила с рогови рамки. Начетеният зубър, интернет онанистът, самоувереното градско чедо, което прегръща имиджа на неудачник, фалшивата роля на аутсайдер. Така ли изглеждаше и онзи, когото издирваха? Или беше червенобузо селско момче със светлосини дънки, практични обувки, подстрижка от кварталния бръснар; момче, което винаги мие стълбите, когато дойде неговият ред в графика, държи се учтиво и отзивчиво и съседите го познават само в добра светлина? Непроверими хипотези. Следователно — никакво кафе.

— Е? — Бьорн си позволи голяма глътка.

— Ами… — промърмори Хари. Досега така и не попита Бьорн защо момче като него, родом от селскостопански район, носи реге-шапка вместо каубойска. — Предлагам да разучим по-обстойно убийството на Рене Калснес. В началото ще оставим мотивите на убиеца настрана и ще се съсредоточим върху техническите факти. След нанесения побой е бил застрелян с деветмилиметров куршум. Най-използваният калибър в световен мащаб. Кои обществени прослойки стрелят с такива боеприпаси?

— Всички. Абсолютно всички. Дори ние.

— Мхм. Знаеш ли, че в мирно време четири процента от всички убийства по света са дело на полицаи? В Третия свят този дял стига девет процента. Това ни превръща в професионалната гилдия, взела най-много жертви.

— Божичко — прошепна Бьорн.

— Хари те будалка — намеси се Катрине, придърпа стол до бюрото и постави пред себе си голяма димяща чаша чай. — В седемдесет и два процента от случаите, в които хората се позовават на статистика, цитираните данни са плод на собственото им въображение.

Хари се засмя сподавено.

— Нещо забавно ли има? — не разбра Бьорн.

— Оригинална шега — обясни Хари.

— Как така шега?

— Питай нея.

Бьорн погледна Катрине. Тя се усмихваше, докато разбъркваше чая си.

— Не разбирам хумора ви! — Бьорн стрелна обвинително Хари.

— Катрине се позовава на статистика, която коментира позоваването на статистиката. Това за седемдесет и двата процента си го измисли, разбираш ли?

Бьорн поклати глава в пълно недоумение.

— Един вид парадокс. Като гърка, дето казал, че всички гърци лъжат.

— Това обаче не означава, че казаното от мен не е истина — уточни Катрине. — Статистиката за седемдесет и двата процента. Значи според теб убиецът е полицай, така ли, Хари?

— Не съм казвал такова нещо — позасмя се той и преплете пръсти на тила си. — Само споменах…

Млъкна. Усети как косъмчетата на тила му настръхват. Услужливото му шесто чувство. Хипотезата. Погледна в чашата си. Тръпнеше от желание да си пийне поне глътка.

— Полицай — повтори той и вдигна глава.

Катрине и Бьорн се взираха в него.

— Рене Калснес е бил убит от полицай.

— Какво? — озадачи се Катрине.

— Това е отправната ни точка. Куршумът е деветмилиметров, а служебните ни „Херман и Кох“ стрелят точно с такъв калибър. Недалече от местопрестъплението откриха полицейска палка. Убийството на Рене Калснес е единственото сред по-раншните убийства, в което откриваме паралели с убийствата на полицаите. Лицата на погубените полицаи и на Рене Калснес носят следи от жесток побой. Другите по-раншни убийства са на сексуална основа, а тук водеща е омразата. Кои хора мразят?

— Пак се върна на мотивите, Хари — вметна Бьорн.

— Бързо! Кои?

— Ревнивите; които са били унижени, отхвърлени, пренебрегнати, направени за посмешище; някой им е отнел жената, децата, брата, сестрата, перспективите, достойнството… — заизброява Катрине.

— Стоп — спря я Хари. — Предполагаме, че убиецът има допирни точки с полицията. Изхождайки от тази презумпция, ще изровим делото „Рене Калснес“ и ще открием кой го е убил.

— Добре, но въпреки наличието на индикации, не ми стана съвсем ясно как така изведнъж решихме, че убиецът е именно полицай.

— Някой от вас може ли да изкаже по-сполучлива хипотеза? — Хари ги погледна предизвикателно. — Ще отброявам до нула. Пет…

— Не ни вкарвай в този филм, Хари — въздъхна Бьорн.

— В кой филм?

— Ако колегите от Управлението разберат, че търсим виновника сред нашите редици…

— Налага се да изтърпим критиките. В пълна безизходица сме и трябва да започнем отнякъде. В най-лошия случай ще разрешим стар случай. В най-добрия ще открием…

— … кой уби Беате — довърши Катрине.

Бьорн прехапа долната си устна. Сви рамене и кимна в знак, че подкрепя начинанието.

— Добре. Катрине, ти ще провериш в сводките кои полицаи са подали сведения за изгубено или откраднато служебно оръжие и ще се поразтърсиш дали Рене Калснес е имал контакти с някой от полицията. Бьорн, ти ще провериш дали иззетите улики подкрепят нашата хипотеза, пък може да изникне и нещо ново.

Бьорн и Катрине станаха.

— Идвам — каза Хари.

Проследи с поглед как двамата му колеги прекосиха столовата и се отправиха към вратата, видя как размениха погледи с неколцина полицаи от официално сформирания екип. Някой каза нещо и избухна смях.

Хари затвори очи и се концентрира. Опитваше се да проумее какво стана, какво се случи. Зададе си същия въпрос, който бе поставила и Катрине: защо изведнъж в центъра на подозренията му попадна полицай? Нещо го бе навело на тази мисъл. Той се съсредоточи, абстрахира се от обстановката. Знаеше, че усещането е като сън и трябва да побърза, преди то да отлети. Постепенно потъна в себе си, гмурна се в глъбините на подсъзнанието си като водолаз без фенер, който се ориентира слепешком в мрака. Докосна нещо, опипа го. В онова метаизказване на Катрине имаше нещо. Мета. Коментиращо себе си. Дали и убиецът коментираше самия себе си? Мисловната нишка му се изплъзна и подемната сила го изтласка нагоре, обратно към светлината. Хари отвори очи. Звуците се завърнаха. Тракане на чинии, гласове, смях. По дяволите, по дяволите. Почти налучка правилната посока, но ето че я изпусна. Знаеше, че парадоксът на Катрине му подсказа нещо, изигра ролята на катализатор в случващото се в дълбините. Сега Хари не можеше да го улови, но се надяваше то само да изплува на повърхността. Реакцията поне зададе правилната посока, отправна точка. Хипотеза, която си струва да се провери. Хари отпи голяма глътка от чашата, стана и излезе на терасата да изпуши заслужената цигара.

 

 

Служителката от хранилището за доказателства и конфискувани предмети предостави на Бьорн Холм две пластмасови кутии. Той подписа приложения опис, взе кутиите и ги отнесе в Експертно-криминалния отдел, който се намираше в съседство с централата на КРИПОС в квартал „Брюн“. Започна с уликите от по-раншното убийство.

Първото, което го порази, беше самият куршум, изваден от черепа на Рене Калснес. Изглеждаше силно деформиран като за минал през месо, хрущяли и кости — все пак меки, податливи тъкани. Освен това му направи впечатление, че куршумът не е покрит с очаквания зелен слой. Времето наистина не оставя големи отпечатъци върху оловото, но този куршум имаше вид на съвсем нов.

Бьорн прелисти снимките на мъртвеца, направени на местопрестъплението. Спря върху фотография в близък план. Върху тебеширенобялата скулна кост, подаваща се изпод разпорената кожа, личеше черно петно. Бьорн извади увеличително стъкло и погледна през него. Петното приличаше на зъбен кариес. Откъде се беше взело? Бензин, потекъл отнякъде в потрошения автомобил? Изгнило листо или втвърдена тиня от реката? Разтвори доклада от аутопсията.

Намери каквото търсеше.

Парче черен лак, залепнало за максиларната кост. Произход — неизвестен.

Лак върху скулата. В типичния си стил съдебните патоанатоми бяха вписали толкова информация, колкото могат да извлекат от тялото — нито повече, нито по-малко.

Бьорн прехвърли снимките и откри колата. Червена. Значи лакът не беше дошъл от нея.

— Ким-Ерик! — провикна се Бьорн, без да става.

След шест секунди от вратата се подаде глава:

— Викаш ли ме?

— Да. Участвал си в огледа след убийството на Калснес в Драмен. Открихте ли следи от черен лак?

— От лак ли?

— Дошъл е от предмет, с който убиецът е удрял ето така… — Бьорн демонстрира нагледно, като сви пръстите си в юмрук и започна да движи ръката си нагоре-надолу, все едно играе на „камък, ножица, хартия“. — Кожата се е спукала, скулната кост се е счупила и е изскочила, но убиецът е продължил да удря по острите краища на костта и от покритието на предмета се олющва късче лак.

— Не сме откривали следи от такъв лак.

— Добре. Благодаря.

Бьорн Холм свали капака на втората кутия, където се съхраняваха уликите от убийството на Антон Митет. Холм забеляза, че младият криминален експерт продължава да стои на вратата.

— Кажи, Ким-Ерик?

— Беше тъмносин.

— Кое?

— Лакът. И не беше върху скулната, а върху челюстната кост, по повърхността на самата фрактура. Изследвахме го и се оказа съвсем обикновен лак. Използва се за покритие на железни инструменти. Прилепва добре и предотвратява ръждата.

— Предположения за какъв инструмент става дума в случая?

Ким-Ерик се изду пред погледа на Бьорн. Някога Холм го бе обучавал, а сега учителят се допитваше до възпитаника си.

— Невъзможно е да се определи. Такива лакове имат широко приложение.

— Добре, свободен си.

— Но ми хрумна нещо.

Бьорн погледна колегата си. Ким-Ерик щеше да се пръсне от нетърпение да сподели идеята си. От него ще излезе добър кадър, помисли си Бьорн.

— Изплюй камъчето.

— Може да е от крик. Всички автомобили са оборудвани с крик, а в багажника на Митет не открихме.

Бьорн кимна. Сърце не му даваше да попари ентусиазма на младия си колега.

— Колата е била фолксваген „Шаран“ от 2010 година, Ким-Ерик. Ако провериш, ще разбереш, че този модел автомобили са сред малкото, които не се продават с крик.

— О… — лицето на младия мъж се сви като спукана гумена топка.

— Но ти благодаря за помощта, Ким-Ерик.

Да, от него щеше да излезе голям специалист. Но трябваха още няколко години.

Бьорн прегледа последователно всички улики от втората кутия.

Не се натъкна на нищо интересно.

Хлопна капака и тръгна към кабинета в дъното на коридора. Почука на отворената врата. Премига объркано няколко пъти, защото го посрещна тилът на плешива глава. После се сети, че това е Руар Митстюен — най-възрастният и най-опитният криминален експерт в Отдела. Навремето, когато поставиха Беате начело на Експертно-криминалния, Руар трудно понесе, че назначават за негов началник не само по-млад колега, ами отгоре на това и жена. Ала с течение на времето прие промяната, защото се увери, че Беате Льон е едно от най-големите достижения на този отдел.

Митстюен се бе върнал след неколкомесечно отсъствие. Дъщеря му загина при пътна злополука. Отишла на скално катерене извън града и на връщане неизвестен автомобил помлял велосипеда й. Колелото откриха в канавката, но още не бяха намерили шофьора-убиец.

— Как е, Митстюен?

— Здравей, Холм.

Руар се завъртя на стола, вдигна рамене и ги отпусна, усмихна се, опитвайки се да покаже несъществуваща енергия. Бьорн едва позна колегата си. Лицето му бе силно подпухнало — навярно обичаен съпътстващ ефект при приема на антидепресанти.

— Полицейските палки винаги ли са били черни? — попита Бьорн.

Като повечето криминални експерти, по длъжностна характеристика свикнали да получават привидно странни въпроси, Митстюен дори не повдигна вежди.

— Не знам за черни, но винаги са били тъмни на цвят. — Руар бе израснал в градче, близо до родното място на Бьорн, ала остатъци от наречието се появяваха само при разговор между двамата. — По едно време през деветдесетте ги боядисваха сини. Много изнервящо.

— Кое?

— Че все сменяме цветове. Така и не се научихме на постоянство. Първо патрулите бяха в бяло и черно, после — бели с червени и сини ленти, а сега — бели с черни и жълти ленти. Тези непрекъснати промени подкопават имиджа ни. Вземи например онази заградителна лента в Драмен.

— Каква заградителна лента?

— Ким-Ерик открил парчета от полицейска лента на мястото, където убиха Митет, и беше решил, че са останали от предишното убийство… И двамата участвахме в разследването, но все забравям името на онзи гей…

— Рене Калснес.

— Млади мъже като Ким-Ерик не помнят, че навремето заградителните ленти бяха в бяло и светлосиньо. Но в това момче има много хляб — побърза да добави Митстюен, притеснен да не злепостави колегата си.

— Съгласен съм.

— Е — челюстите на Митстюен се раздвижиха, докато дъвчеше, — значи сме на едно мнение.

Бьорн се върна в кабинета си и се обади на Катрине. Помоли я да се отбие на втория етаж в Управлението, да изстърже малко лак от някоя полицейска палка и да го изпрати до „Брюн“ по куриер.

Бьорн си даде сметка, че отиде в кабинета в дъното на коридора по навик, защото там винаги бе намирал адекватно съдействие. Погълнат от работата, съвсем забрави, че тя вече не е там, а щафетата бе поел Митстюен. За секунда му се стори, че разбира Руар. Разбира как загубата на близък е в състояние да изцеди жизнените ти сили, да те направи неспособен да работиш, да ти отнеме желанието дори да ставаш сутрин. Отърси се от потискащото настроение. Прогони образа на подпухналото лице на Митстюен. Защото интуицията му подсказваше, че са напипали правилната посока.

 

 

Хари, Катрине и Бьорн седяха на покрива на Операта и гледаха островите Ховедьоя и Гресхолмен.

Инициативата да постоят на въздух дойде от Хари.

В топлата облачна вечер туристите отдавна се бяха изнесли и тримата разполагаха свободно с целия мраморен покрив, спускащ се към фиорда в Осло. Водата блестеше от светлините на Екеберг, от пристанището и от датското корабче, акостирало във фиорда.

— Пак прегледах убийствата на полицаите — съобщи Бьорн. — Освен по скулата на Митет, следи от лак са открити и по телата на Венешла и Нилсен. Обикновен лак, който се използва за различни инструменти, включително и за полицейските палки.

— Браво, Бьорн — похвали го Хари.

— Има и друго. При огледа след убийството на Митет са открити парчета от полицейска лента. Не може да е останала от отцепването на местопрестъплението след убийството на Калснес, защото тогава са използвали ленти с друг цвят.

— Лентата е останала от предния ден — предположи Хари. — Убиецът се е обадил на Митет и го е помолил да се отзове, защото на мястото на предишното убийство уж е извършено ново. Митет пристига, вижда, че е отцепено, и изобщо не подозира какъв капан са му устроили. Навярно убиецът дори е носил полицейската си униформа.

— Пълен изрод! — отбеляза Катрине. — Цял ден се опитвам да открия дали Калснес е имал вземане-даване с някой от полицията, но засега не съм открила нищо. И все пак явно сме напипали гореща следа.

Тя погледна въодушевено Хари, а той запали цигара.

— Сега какво ще правим? — попита Бьорн.

— Ще изземем служебните пистолети за балистична експертиза. Ще проверим къде има съответствие с куршума.

— Кои служебни пистолети?

— Всички?

Катрине и Бьорн приковаха мълчаливо поглед в Хари.

— Какво влагаш във „всички“? — попита Катрине.

— Пистолетите на въоръжение в системата. Първо в Осло, после в целия район, а след това — ако се наложи — и в цялата страна.

В тъмнината над тях дрезгаво изкряска чайка.

— Шегуваш се, нали? — несигурно попита Бьорн.

— Ни най-малко — цигарата подскочи между устните на Хари.

— Невъзможно е. Забрави. Хората си въобразяват, че балистичната експертиза става за пет минути — като в криминалните сериали. Дори полицаи, които се обръщат за съдействие към нас, мислят по същия начин. Всъщност сравнителният анализ на един пистолет с изстрелян куршум отнема цял ден. А ти искаш да проверим всички. Само в окръг Осло има… колко полицейски служители?

— Хиляда осемстотин седемдесет и двама — отвърна Катрине.

Двамата мъже я изгледаха смаяни.

— Прочетох го в годишния отчет на окръга — сви рамене тя.

Тя не отмести поглед.

— Телевизорът в служебния апартамент не работеше и не можех да заспя, ясно?

— Така или иначе, не разполагаме с необходимия капацитет. Няма как да го осъществим.

— Най-важното от всичко, което каза, се съдържа в заблуждението на полицейските служители за продължителността на балистичната експертиза — Хари издуха цигарен дим към вечерното небе.

— И?

— Значи ще сметнат акцията ни за напълно осъществима. И какво ще стане, когато убиецът научи за предстоящата проверка на оръжието му?

— Голям дявол си — усмихна се Катрине.

— Какво? — попита Бьорн.

— Веднага ще подаде информация, че си е изгубил пистолета или че са му го откраднали — поясни Катрине.

— Трябва да търсим именно сред полицаи с изгубено оръжие. Възможно е обаче той да е изпреварил събитията, затова ще започнем със списък на пистолетите, които са обявени за изгубени непосредствено след убийството на Калснес.

— Тук има един проблем — намеси се Катрине.

— Така е. Дали главният секретар ще се съгласи да разпрати заповед, която на практика означава, че всички полицаи са под подозрение? Той, разбира се, веднага ще си представи вестникарските заглавия на първа страница. — Хари очерта с пръсти правоъгълник във въздуха. — „Главният секретар подозира хората си.“ „Ръководството е на път да изгуби контрола“.

— Не ми се вярва да се навие — поклати глава Катрине.

— Наричайте Белман както искате, но той не е глупав и си знае интереса. Ако му приведем достатъчно доказателства в подкрепа на тезата, че убиецът е от нашите редици и рано или късно ще го пипнем — със или без сътрудничеството на Белман, — той ще си даде сметка колко по-лошо ще изглежда в очите на медиите и обществото, ако на бял свят излезе, че главният секретар е забавил разкриването на убийствата от чисто малодушие. Ще обясним на Белман следното: проверката в собствените ни редици показва на обществеността, че полицията е готова да не остави необърнат камък, пък ако ще под него да лъснат нелицеприятни факти. Подобна акция показва смелост, лидерски качества, интелект и прочие.

— И смяташ, че ще успееш да убедиш Белман в тезата си? — изсумтя Катрине. — Ако не ме лъже паметта, Хари Хуле държи първото място в антикласацията му.

Хари поклати глава.

— Прехвърлих мисията на Гюнар Хаген.

— И кога ще се проведе разговорът? — поинтересува се Бьорн.

— Води се в момента.

Хари погледна угарката. Беше останал кажи-речи само филтърът. Почувства силно желание да я изхвърли, да види как огнената й опашка описва парабола в мрака и се претърколва по косия, леко проблясващ мрамор. Как пада в тъмната вода и угасва. Кое го спираше? Нежеланието да замърсява града или съзнанието, че очевидците ще заклеймят проявата му? Действието или санкцията? Не се терзаеше заради убийството на руснака в бар „Come as you are“. Случи се при самоотбрана. Ако не го беше убил, щеше да загине. Но при уж неразкритото убийство на Густо Хансен имаше избор. И все пак, сред множеството призраци, навестяващи го редовно, красивият като момиче младеж с вампирските зъби не се бе явявал. Неразкрито убийство, ама друг път.

Хари чукна с пръст угарката. Из мрака се разхвърчаха припламващи късчета тютюн и угаснаха.