Ю Несбьо
Полиция (9)

Осма глава

Катрине Брат седеше с крака, опънати върху бюрото, и слушалка, притисната между рамото и ухото си. Гюнар Хаген получи спешно обаждане и я остави да чака. Пръстите й тичаха по клавиатурата пред нея. Тя знаеше, че през прозореца зад гърба й се вижда Берген, окъпан в слънчева светлина; че улиците, намокрени от дъжда, спрял преди десет минути, блестят; че дъждът ще се завърне с бергенска точност. Ала в момента слънцето грееше и Катрине Брат се надяваше Хаген да приключи по-скоро с другия си разговор, за да поднови диалога с нея. Искаше да му предаде новата информация и да излезе от полицейското управление. Навън, на свеж морски въздух, много по-приятен от въздуха, който бившият й началник диша в момента в кабинета си в столицата. И който той издиша под формата на възмутен вик:

— Какво искаш да кажеш с това „не можем да го разпитаме сега“? Нали вече е излязъл от кома? Разбирам, че още е отпаднал, но… Какво?

Катрине се надяваше онова, което бе издирила след неколкодневни усилия, да повиши настроението на Хаген. Тя пак прелисти страниците, за да свери повторно данните.

— Не ми пука какво казва адвокатът му. Не ми пука и за лекарите. Искам да го разпитаме веднага!

Катрине чу как той затръшна слушалката на стационарния. После гласът му най-после се появи по-ясно в ухото й.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо.

— За него ли беше?

— Да — въздъхна Хаген. — Излязъл е от комата, но лекарите го държат в безсъзнание; трябвало да изчакаме още поне два дни, докато ни пуснат при него.

— Не е ли по-разумно да бъдем малко по-внимателни?

— Сигурно, но нали си наясно колко спешно се нуждаем от бързи резултати. Убийствата на полицаите ще ни извадят от играта.

— Два дни едва ли имат такова значение.

— Така е, но нали и аз трябва да вдигам гири на някого. Иначе какъв е смисълът да си шеф?

Катрине нямаше отговор на този въпрос. Никога не бе хранила амбиции да става началник. А дори и да искаше, подозираше, че освидетелствани полицаи едва ли оглавяват класацията на най-сериозните претенденти за високи постове. Диагнозата й претърпя промяна: от манийна депресия през гранично личностно разстройство до биполярно разстройство и накрая я обявиха за здрава — при условие че си взема розовите хапчета, които я вкарваха в релси. Колкото и да плюеха употребата на медикаменти в психиатрията, именно лекарствата донесоха на Катрине нов, по-добър живот. Ала тя забелязваше, че началникът й непрекъснато я държи изкъсо и избягва да й възлага оперативна работа извън офиса. На нея това не й пречеше. Обичаше да седи в тесния кабинет пред мощния компютър. Разполагаше с пароли за достъп до търсачки, за чието съществуване повечето полицаи дори не подозираха. Доставяше й удоволствие да рови, да издирва, да открива. Да прихваща следите на хора, на пръв поглед потънали вдън земя; да съзира причинно-следствени взаимовръзки, където другите виждат само чиста случайност. Ето в това Катрине Брат беше ненадмината и неведнъж бе напипвала разковничето към случаи, разследвани от КРИПОС и Отдела за борба с насилието в Осло. Затова се надяваше да се примирят с временно потисната й психоза, независимо от риска да се отключи всеки момент.

— Нали се обади да ми съобщиш нещо? — подсети я Хаген.

— През последните седмици тук цари спокойствие и хвърлих един поглед на убийствата на полицаите.

— Да не би началникът ти в Берген да е…

— Не, не. Просто предпочетох да свърша нещо полезно, вместо да зяпам порносайтове и да редя пасианси.

— Целият съм слух.

Катрине долови, че Хаген се опитва да звучи оптимистично, но в гласа му прозираше отчаяние. Навярно му бе омръзнало през последните няколко месеца да попарват всичките му надежди.

— Прегледах информацията в базата данни, за да проверя дали в делата за изнасилванията в Маридален и край Трюван няма лица, които да се повтарят.

— Благодаря ти, Катрине, но ние вече проверихме. И то няколко пъти.

— Знам, но аз работя по малко по-различен начин.

— Слушам — въздъхна тежко той.

— Забелязах, че двата случая са разследвани от различни екипи. Само двама криминални експерти и трима полицаи са участвали и в двете следствия. Едва ли някой от петимата има поглед върху всички лица, привикани за разпит. Понеже случаите си останаха неразкрити, са се проточили във времето и материалите по делата са необозрими.

— Много точно казано. Наистина никой не си спомня всички подробности по следствията. Но всички разпитани са вписани в регистъра на наказателните дела.

— Точно там е проблемът.

— В смисъл?

— Когато привикваме външни хора на разпит, ги регистрираме и протоколите от разпитите се прилагат към съответното дело. Но се случва да разпитваме и затворници. Тогава повечето разпити се провеждат в килиите в неформална обстановка и името на разпитвания не се вписва в регистъра.

— Но нали бележките от разпита се прилагат към делото.

— Обикновено — да. Но не и ако разпитът е бил проведен във връзка с друго дело, по което арестуваният е главен заподозрян. Да предположим, че изнасилването и убийството в Маридален е било само част от разпита, един вид опит на разпитващия дали пък няма да открие, че престъпникът е съпричастен към още едно престъпление. В такъв случай протоколът от разпита ще бъде приложен към първото дело и името на разпитвания няма да присъства в материалите по другия случай.

— Интересно. Какво откри?

— Някакъв тип бил разпитван като главен заподозрян за изнасилване в Олесунд, докато лежал за телесна повреда и опит за изнасилване. Гаврил се с малолетно момиче в хотел в Ота. По време на разпита му задали въпроси и за случая „Маридален“, но после приложили протокола към изнасилването в Ота. Интересното е, че същият този човек бил привикан на разпит и във връзка с престъплението край езерото Трюван, но тогава завели протокола по каналния ред.

— И? — За пръв път от началото на разговора Катрине долови нотка на интерес в гласа на Хаген.

— Имал е алиби и за трите случая — Катрине усети как надутият от нея балон изведнъж се сви.

— Аха. Други забавни истории от Берген, които да ми разкажеш?

— Има още.

— Следващата ми среща започва след…

— Проверих алибито му. И за трите случая е едно и също. Свидетелка потвърдила, че той си е бил у дома в апартамента, където живеели като съквартиранти. Свидетелката е млада дама, която навремето сметнали за надеждна. Не била криминално проявена, нямала връзки със заподозрения освен формалното им съжителство. Ако обаче проследим развитието й, се натъкваме на интересни неща.

— Като например?

— Кражби, продажба на наркотици, фалшифициране на документи. Погледнах протоколите от разпитите й в качеството й на заподозряна. Едно нещо се повтаря. Познай какво.

— Лъжесвидетелстване.

— За жалост полицаите рядко се връщат към стари случаи, в които лъжесвидетелят е бил използван като гарант за алиби. Особено пък, ако става въпрос за толкова стари и безнадеждни случаи като „Маридален“ и „Трюван“.

— Но как, по дяволите, се казва тази жена? — Ентусиазмът в гласа на Хаген се завърна.

— Иря Якобсен.

— Знаеш ли къде живее?

— Вписана е и в регистъра на свидетелите по наказателни дела, и в гражданския регистър, и на още няколко места…

— Какво повече чакаме? Да я извикаме на разпит!

— … като например в регистъра на изчезналите лица.

Гласът от Осло замлъкна за известно време. На Катрине й се искаше да се поразходи до рибарските лодки на пристанището, да си купи пакет глави от треска, да се прибере в апартамента си в Мьоленприс и да си приготви вечеря, докато гледа „В обувките на Сатаната“ в очакване пак да завали.

— Добре. Въпреки това ни даде сериозен коз. Как се казва този тип?

— Валентин Йертсен.

— Къде е в момента?

— Точно там е проблемът — Катрине Брат усети, че се повтаря. Пръстите й забарабаниха по клавиатурата — Не го намирам.

— И той ли се води изчезнал?

— Няма го в полицейските сводки на изчезналите лица. Странно. Все едно е потънал вдън земя. Няма регистриран адрес, нито телефон. Не използва кредитна карта. Липсват дори данни за паричен влог на негово име. Не е гласувал на последните избори, през последната година не е пътувал нито с влак, нито със самолет.

— Опита ли в Гугъл?

Катрине се разсмя и спря чак когато осъзна, че Хаген не се шегува.

— Спокойно. Ще го намеря на домашния си компютър.

Приключиха разговора. Катрине стана, облече си якето. Трябваше да побърза, защото облаците наближаваха Аскьой. Точно преди да изключи компютъра, й хрумна нещо. Веднъж Хари Хуле й го бе споменал: човек често забравя да провери на най-очевидните места. Пръстите й заиграха по клавишите. Зачака страницата да се зареди.

Когато от устата й се изсипа порой от бергенски псувни, Катрине забеляза как към нея се извърнаха множество глави в общото офис помещение, но не си направи труда да ги успокои, че избликът й не се дължи на психотичен пристъп. Както винаги Хари се оказа прав.

Тя извади телефона си и набра Гюнар Хаген. Той вдигна почти веднага.

— Мислех, че си на среща.

— Отложих я. Търся кому да възложа да издири Валентин Йертсен.

— Няма нужда. Открих го.

— Сериозно?

— Нищо чудно, че все едно е потънал вдън земя. Защото той на практика е потънал вдън земя.

— Да не би…

— Да. Мъртъв е. Пише го черно на бяло в гражданския регистър. Извинявай за смущаващите вести от Берген. Сега ще се прибирам и ще похапна рибешки глави и каквото е останало в кухнята.

Тя затвори и вдигна глава. Отново беше заваляло.

 

 

Антон Митет вдигна поглед от чашата с кафе, когато Гюнар Хаген влетя в столовата на седмия етаж на Полицейското управление. Докато го чакаше, Антон се потопи в гледката през прозорците. Замисли се как можеше да се стече животът му. И над факта, че вече бе престанал да мисли по този въпрос. Навярно старостта представлява именно това. Да вдигнеш получените карти и да ги огледаш със съзнанието, че това е последното раздаване. Остава ти само да ги изиграеш по възможно най-добрия начин. И да си мечтаеш за картите, които е можело да ти се паднат.

— Извинявай, че закъснях, Антон — Хаген се отпусна на стола срещу полицая. — Обадиха ми се за някаква глупост от Берген. Как си?

— Работа и пак работа — сви рамене Антон. — Гледам как младите се издигат в йерархията. Опитвам се да ги напътствам, но защо да слушат застаряващ чичко, останал си и на тези години редови полицай? Те възприемат живота като червен килим, разстлан в тяхна чест.

— А вкъщи?

Антон пак сви рамене.

— Горе-долу. Жената мрънка, защото все ме нямало, но като се прибера, продължава да недоволства. Да ти звучи познато?

Хаген издаде неутрален звук, който събеседникът му да разтълкува по свой вкус.

— Помниш ли сватбения си ден?

— Да — Хаген погледна дискретно часовника си — не защото не знаеше колко е часът, а за да намекне на Антон, че времето си тече.

— Човек е съвсем искрен, докато се кълне във вечността на чувствата си; това е най-лошото.

Антон се засмя глухо и поклати глава.

— Искаше да говорим за нещо конкретно — напомни му Хаген.

— Да — Антон прокара показалец по носа си. — Вчера, по време на дежурството ми, се появи медицински асистент; стори ми се малко съмнителен. Не мога да посоча конкретна причина, но знаеш как ние, старите кучета, надушваме такива типове. Направих си труда да го проверя. Оказа се, че преди три-четири години е бил привикван във връзка с някакво убийство. След разпита снели всички подозрения и го пуснали. И все пак…

— Разбирам.

— Реших, че е най-добре да говоря направо с теб. Ако прецениш, ще се обърнеш към ръководството на болницата, за да го сменят по най-дискретния начин.

— Ще се погрижа.

— Благодаря.

— Аз трябва да ти благодаря. Добра работа, Антон.

Антон Митет се наведе като за поклон. Признателността на Хаген го зарадва, защото началникът с вид на монах беше единственият в бранша, на когото Антон се чувстваше задължен. Хаген лично му спаси кожата след Онзи случай. Обади се на началника в Драмен и му заяви, че са наказали прекалено сурово Антон и ако Драмен не се нуждае от опита му, Главното управление в Осло с радост ще се възползва от такъв ценен кадър. Така и стана. Антон започна работа в „Защита на населението“ в квартал „Грьонлан“, но остана да живее в Драмен по настояване на Лаура.

И когато се качи в асансьора, за да слезе на втория стаж, Антон усети как върви някак по-пъргаво, с по-изправен гръб и с усмивка на устните. Усети — съвсем ясно! — че това е началото на нещо хубаво. Ще купи цветя за… Замисли се. За Лаура.

 

 

Катрине набра номера и се вторачи през прозореца. Апартаментът й се намираше на така наречения висок партер. Достатъчно високо да не вижда минувачите по тротоара, и достатъчно ниско да вижда разтворените им чадъри. Зад дъждовните капки, които потреперваха на стъклото под напора на вятъра, се виждаше мостът над Пуделфюр, свързващ Берген с планинска пещера в Лаксевог. Ала в момента Катрине гледаше екрана на 50-инчовия телевизор. Там един болен от рак учител по химия майстореше метамфетамин. Катрине много се забавляваше. Купи телевизора, за да разбие клишето, че ергените имали най-големите плазми. Беше си подредила дивидитата на изцяло субективен принцип върху две етажерки под аудиоплейъра марка „Маранц“. Първото и второто място отляво надясно заемаха „Сънсет Буливард“ и „Пея под дъжда“, докато по-новите ленти върху долната етажерка имаха изненадващ лидер: „Играта на играчките“ 3. Третата етажерка беше отредена за компактдискове, които Катрине, от сантиментални съображения, не бе дарила на Армията на спасението. Запази си ги, макар парчетата да бяха копирани на харддиска на компютъра й. Катрине харесваше нетрадиционни неща. В музикалната й колекция преобладаваха гламрок и прогресивен поп, предимно британски и от андрогенния вид: Дейвид Бауи, „Спаркс“, „Мот дъ Хупъл“, Стийв Харли, Марк Болан, „Смол Фейсиз“, „Рокси Мюзик“, „Суейд“, маркиращи края на една епоха.

На екрана учителят по химия отново се караше с жена си. Катрине превъртя напред, докато чакаше да се свърже с Беате.

— Льон — обади се висок, почти момичешки глас.

Встъпителната й реплика по телефона не издаваше почти никаква информация. Когато човек вдигне слушалката и се представи само с фамилията си, това не означава ли, че семейството е многолюдно и е нужно обаждащият се да уточни с кой точно Льон ще говори? В случая семейство Льон обаче се състоеше от самотна майка и нейната дъщеря.

— Катрине Брат съм.

— Катрине! Отдавна не сме се чували. Какво правиш?

— Гледам телевизия. А ти?

— Утешавам се с пица, докато съкровището ме скъсва от бой на „Монополи“.

Катрине се замисли. На колко години беше станало „съкровището“? Явно на достатъчно да бие мама на настолна игра. Поредното напомняне колко шокиращо бързо лети времето. Катрине понечи да отговори на свой ред, че тя пък се теши с рибешки глави, но съобрази колко клиширано ще прозвучи. От необвързаните жени се очаква да се самоиронизират и да се оплакват колко са потиснати, вместо да си кажат правичката: ценят високо свободата си. Катрине често се канеше да се обади на Беате, за да си поговорят. Както едно време Катрине си говореше с Хари. Двете с Беате бяха зрели, необвързани, работещи жени, бяха израснали с бащи полицаи, притежаваха интелект, надвишаващ средностатистическия, разсъждаваха реалистично и се бяха сбогували с илюзиите за принца на бял кон. Е, коня вероятно не го бяха отписали, стига да ги отведе, където пожелаят.

Двете имаха много общи теми за разговор.

Но Катрине така и не осъществи намерението да се обади на Беате — извън служебните разговори, разбира се.

Като че ли и в това отношение двете доста си приличаха.

— Става дума за Валентин Йертсен — обясни Катрине. — Сексуален престъпник, вече не е между живите. Сещаш ли се?

— Чакай малко.

Катрине чу забързано тракане по клавиатурата и откри поредната обща черта: и тя, и Беате държаха компютрите си непрекъснато включени.

— Аха, да — обади се Беате. — Виждала съм го няколко пъти.

Катрине се досети, че Беате е отворила негова снимка. Носеха се легенди за онази част от мозъка й, която отговаря за запомнянето на лица; Беате запаметяваше всички физиономии, изпречили се пред очите й. В нейния случай разпространената реплика „вѝдя ли някого, не мога да го забравя“ важеше съвсем дословно. Дори специалисти проучваха мозъка й, защото в цял свят съществуваха само трийсетина души с такава способност.

— Бил е привикан на разпит и по делото „Трюван“, и по делото „Маридален“.

— Имаше нещо такова, но доколкото си спомням, представи алиби и за двата случая.

— Негова съквартирантка се е заклела, че през онази вечер е била заедно с него. Питам се дали сте му взели ДНК проба?

— Едва ли, ако е имал алиби. По онова време анализът на ДНК пробите беше много трудна и скъпа процедура. Правехме го предимно при главните заподозрени, и то само ако не разполагаме с нищо друго.

— Знам, но след като в Съдебна медицина открихте отдел за ДНК анализ, сигурно сте тествали биологични образци от стари, неразкрити престъпления?

— Да, обаче на местопрестъпленията до езерото Трюван и в долината Маридален не открихме никакви биологични следи. Ако не ме лъже паметта, Валентин Йертсен си получи заслуженото, и то с лихвите.

— Охо?

— Пребиха го в затвора.

— Знам, че е мъртъв, но не и че…

— Намерили го в килията, смлян на кайма. Затворниците не харесват насилници на малки момиченца. Така и не разбраха кой му е видял сметката. Впрочем, почти съм убедена, че не са си дали кой знае колко зор да го намерят…

Мълчание.

— Не ти помогнах особено, съжалявам, но сега се озовах върху „Опитай късмета си“ и…

— Дано се усмихне.

— Кое?

— Късметът.

— Именно, да.

— Само последно… Много ми се ще да поговоря с Иря Якобсен — жената, осигурила алиби на Валентин. Обявена е за изчезнала, но аз се разтърсих из мрежата.

— И?

— В адресната служба не е регистрирана промяна на местожителството, не е плащала данъци, не е вземала социални обезщетения и не е пазарувала с кредитна карта. На нейно име няма регистрирани билети и мобилен телефон. Когато дадено лице е толкова пасивно, попада в две категории. По-многобройната е на мъртвите. Но съвсем случайно я открих в електронния регистър на закупилите тото-фишове. Има я само веднъж. Купила е фиш за двайсет крони.

— Играе тото?

— Сигурно се надява късметът да й се усмихне. Така или иначе, това й отрежда място във втората категория.

— А тя е…?

— На лицата, които излизат в нелегалност.

— И ти трябва помощта ми да я откриеш?

— Имам последния й известен адрес в Осло и адреса на пункта, където е попълнила фиша. Знам, че е употребявала наркотици.

— Добре. Ще поразпитам нашите агенти.

— Благодаря.

— За нищо.

Пауза.

— Има ли друго?

— Не. Впрочем да. Какво ще кажеш за „Пея под дъжда“?

— Не харесвам мюзикъли. Защо питаш?

— Човек рядко попада на сродни души, не мислиш ли?

— Така е — засмя се тихо Беате. — Някой път ще си поговорим по въпроса.

Затвориха.

 

 

Антон седеше със скръстени ръце, заслушан в тишината. Плъзна поглед по коридора.

Мона беше влязла при пациента и се очакваше да излезе всеки момент. Да го погледне със закачливата си усмивка, а вероятно и да сложи ръка на рамото му. Да го погали по косата, да го целуне бързо, колкото той да усети езика й с аромат на мента, и да се отдалечи по коридора, поклащайки предизвикателно пищното си дупе. Едва ли го правеше умишлено, но му доставяше удоволствие да си мисли, че тя стяга мускулите си и поклаща съблазнително напращелите си форми, за да го изкуши — него, Антон Митет. Както се казва, добре се беше уредил.

Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващият колега. Тъкмо да се прозине, чу вик от стаята.

Тутакси скочи от стола и отвори вратата. Огледа стаята отляво надясно и установи, че вътре са само Мона и пациентът.

Мона стоеше до леглото със зяпнала уста и вдигната към гърдите си ръка. Не откъсваше поглед от пациента.

— Да не би…? — Антон не довърши изречението, сепнат от звука на апарата, отчитащ сърдечната дейност.

Заради всеобхватната тишина кратките, отчетливи звукови сигнали се чуваха дори в коридора. Пръстите на Мона докосваха вдлъбнатината, където ключицата се залавя за гръдната кост. Лаура наричаше тази вдлъбнатина „ямка за бижута“, защото там висеше малкото златно сърце, което Антон й бе подарил за годишнина от сватбата им. Двамата не празнуваха тези дни с големи тържества, но ги отбелязваха посвоему. Навярно там, в тази вдлъбнатина, се качваха биологичните сърца на жените, когато са изплашени, гонени или задъхани, защото в стресови ситуации Лаура инстинктивно посягаше към „ямката“.

Позата на Мона разконцентрира Антон и дори когато тя му се усмихна ослепително и започна да му шепти, все едно се бои да не събуди пациента; думите й сякаш стигаха до него през завеса:

— Той проговори. Проговори.

 

 

За по-малко от три минути, с помощта на редовните си трикове, Катрине проникна в компютърната база данни на полицейските поделения в Осло, ала се затрудни да открие записите от разпитите за изнасилването в хотел „Ота“. Задължителната дигитализация на всички аудио– и видеозаписи на лента течеше с пълна сила, но каталогизирането явно изоставаше. Катрине изпробва в търсачката всички думи, за които се сети: Валентин Йертсен, хотел „Ота“, изнасилване и така нататък. Почти се бе предала, когато висок мъжки глас от тонколоните изпълни стаята:

— Тя си го търсеше.

Катрине усети как по тялото й пробягаха тръпки. Така се чувстваше, когато някога седеше заедно с баща си в лодката и той спокойно съобщаваше, че рибата е клъвнала. Без да знае защо, я обзе твърда увереност, че най-сетне е попаднала на точния запис.

— Интересно — отбеляза друг глас тихо, почти угоднически. Гласът на полицай, който цели резултати. — Кое те кара да мислиш така?

— Те винаги си го търсят, нали? По един или друг начин. А после ги хваща срам и хукват да се жалват в полицията. Но това не е нещо ново за вас.

— Да разбирам ли, че момичето от хотел „Ота“ те е молило да й го причиниш?

— Щеше да ме моли.

— Ако не я беше обладал?

— Ако бях там.

— Та нали току-що призна, че си бил там, Валентин?

— Само за да ми опишеш малко по-подробно изнасилването. Тук, в затвора, умирам от скука и все гледам… да си разнообразявам дните, пък и нощите.

Мълчание. Изведнъж пискливият смях на Валентин прокънтя из стаята. Катрине потръпна и се загърна по-грижливо в жилетката си.

— Приличаш на човек, дето е останал с пръст в… Как беше точно изразът, полицай?

Катрине затвори очи и си представи лицето му.

— Да оставим за малко случая в хотел „Ота“ настрана и да се прехвърлим на момичето в Маридален, Валентин.

— Какво за нея?

— Ти беше, нали?

Силен смях.

— Ще трябва да изпедепцаш занаята, полицай. Когато сблъскваш разпитвания с деянието, трябва да му нанесеш мощен удар с чук, а не театрален шамар.

Катрине забеляза, че речниковият запас на Йертсен надхвърля езиковите познания на повечето затворници.

— Значи, отричаш да си го извършил?

— Не.

— Не?

— Не.

Катрине долови нетърпението, с което полицаят си пое дъх, и усилието му да не издаде вълнението си, когато попита:

— Това означава ли… че признаваш за изнасилването и убийството в Маридален през септември?

Полицаят притежаваше достатъчно опит и съобразителност да конкретизира въпроса си. Така, при положителен отговор от страна на Валентин, инспекторът лишаваше при евентуален съдебен процес адвоката му от основания да твърди, че подзащитният му не е разбрал какво и за кой случай го питат. Не й убягна обаче и злорадството, с което отговори разпитваният:

— Означава, че няма нужда да отричам.

— И кое ти…

— Започва с „а“ и завършва на „и“.

Кратка пауза.

— Как може да си толкова сигурен, че имаш алиби за въпросната вечер, без дори да си помислил, Валентин? Оттогава измина много време.

— Когато той ми съобщи, си припомних какво правех точно по това време.

— Кой ти е съобщил какво?

— Изнасилвачът на момичето.

Продължителна пауза.

— Будалкаш ли се с нас, Валентин?

— А ти как смяташ, полицай Захрисон?

— Откъде знаеш как се казвам?

— Улица „Снарливайен“ 41, нали?

Нова пауза. Пак смях.

— Пръст в устата, нали така беше? Оставаш с пръст в…

— Откъде разбра за изнасилването?

— В този затвор лежат само перверзници, полицай. За какво според теб си бъбрим? Благодаря, че сподели — както се изразяваме на нашия жаргон. Въпросният тип, разбира се, си мислеше, че не е издал кой знае какво, но аз чета вестници и си спомням случая много добре.

— Кой е въпросният тип, Валентин?

— Кога, Захрисон?

— Кое кога?

— Кога да очаквам да ме пуснете, ако го изпея?

На Катрине й се прииска да превърти напред.

— Връщам се след малко.

Чу се стържене от краката на стол по пода. После меко щракване на езичето на бравата.

Катрине чакаше. Чуваше дишането на мъжа. И усети нещо странно. Въздухът не й стигаше. Сякаш поемайки си дъх, мъжът изпомпваше въздуха от нейната стая.

Полицаят се забави не повече от няколко минути, но ма Катрине й се стори половин час.

— И така — полицаят седна и столът изскърца.

— Приключи бързо. С колко ще намалите присъдата ми?

— Знаеш, че ние нямаме право да определяме размера на наказанието, Валентин. Затова ще се посъветваме със съдия, става ли? Какво е алибито ти и кой е изнасилил момичето?

— Цяла вечер си бях вкъщи заедно с хазяйката ми и тя ще го потвърди, освен ако не я е треснал Алцхаймер.

— Как така веднага си спомни…

— Изработил съм си навика да запомням датите на изнасилвания, за които съм чул. Ако не заловите късметлията веднага, знам, че рано или късно ще ме разпитвате къде съм бил във въпросния ден.

— А сега към въпроса за хиляда крони: кой го е извършил?

Валентин произнесе отговора бавно, натъртвайки върху всяка сричка:

— Ю-да Ю-хан-сен. Отколешен познайник на полицията, така да се каже.

— Юда Юхансен?

— Нали работиш в Отдел за борба с порока, Захрисон? Как може да не си чувал за един от най-печалноизвестните изнасилвачи?

Чу се звук от суркащи се крака.

— Кое те кара да мислиш, че не съм чувал за него?

— Погледът ти, Захрисон. Изпразнен е от съдържание. Юхансен е най-големият перверзен талант от… откакто ме прибраха на топло. У него има пориви за убийство. Още не го е осъзнал, но е въпрос на време убиецът в него да се пробуди. Вярвай ми.

Катрине имаше чувството, че чува щракването на долната челюст на полицая, която увисва, губейки сцепление с горната. Заслуша се в пукащата тишина от записа. Сякаш чуваше как пулсът на полицая препуска, как по челото му избива пот, докато той се опитва да овладее възбудата и нервността си от факта, че стои пред великия миг, пред решителния пробив в разследване, което ще му донесе славата на ненадминат детектив:

— Къ… къ… — заекна Захрисон, но го прекъсна оглушителен звук, който изпука в мембраните на тонколоните.

Чак след малко Катрине разбра, че това е смехът на Валентин. Натрапчивият хохот постепенно премина в хълцане.

— Бъзикам се с теб, Захрисон. Юда Юхансен е обратен. Лежи в съседната килия.

— Какво?

— Искаш ли да ти разкажа една много по-интересна история от твоята? Юда чукал някакъв младеж и веднъж майка му ги спипала на калъп. За зла врага, момчето още не било казало на родителите си, че е гей, а те пък били много богати и консервативни. Подали жалба в полицията, че Юда е изнасилил отрочето им. Юда, който и на мравката път сторва. Или беше на буболечката? Все едно. Ще възобновиш ли следствието, ако ти снеса още малко сведения? Ще ти подхвърля това-онова за преживелиците на момчето след оплакването от Юда. Предполагам, офертата за намаляване на наказанието все още е валидна, нали?

Чу се звук от рязко стържене върху пода. После трясък от съборен стол. Щракване. Тишина. Полицаят бе изключил диктофона.

Катрине остана загледана в компютърния екран. Забеляза, че навън е паднал мрак. А рибешките глави бяха изстинали.

 

 

— Точно така. Проговорил е!

Антон Митет стоеше в коридора с телефон, прилепен към ухото, и проверяваше документите на двамата пристигнали лекари. По лицата им се четеше изненада и раздразнение, че все още не ги е запомнил.

Антон им махна да влизат и те бързо-бързо се спуснаха към пациента.

— Какво е казал? — попита Гюнар Хаген от телефона.

— Сестрата чула само някакво нечленоразделно мърморене.

— В момента в съзнание ли е?

— Не. След като изфъфлил нещо, пак заспал. Но лекарите твърдят, че може да се събуди всеки момент.

— Добре. Дръж ме в течение, чу ли? Можеш да ми се обаждаш по всяко време. По всяко време — повтори Хаген.

— Добре.

— Хубаво. Хубаво. Служителите в болницата имат заповед да докладват директно на мен, но… е, те си имат и други задължения.

— Разбира се.

— Да, нали?

— Да.

— Да.

Антон се заслуша в тишината. Дали Гюнар Хаген искаше да добави още нещо?

Началникът затвори.