Ю Несбьо
Полиция (6)

Пета глава

Над града падна мрак. Паднаха и температурите. Бледа луна надничаше през прозореца на детската стая на Стиан Барели.

— На телефона, Стиан! — извика майка му от дневната на долния етаж.

Стиан беше чул стационарния да звъни и се надяваше да не търсят него. Остави джойстика на компютърната игра. Беше записал дванайсет удара под пара^[1] и му оставаха само три дупки. С други думи, имаше огромни шансове да премине успешно квалификациите за турнира „Мастърс“. Беше избрал да играе като Рики Фаулър, защото той беше единственият от класата на Тайгър Удс, който го кефеше и беше почти негов връстник — на двайсет и една. Точно като Стиан и Рики харесваше Еминем и пънк-рок бандата „Райз Ъгейнст“ и се обличаше в оранжево. Е, Рики Фаулър, разбира се, можеше да се шири в собствен апартамент, докато Стиан още гниеше в детската си стая при родителите си. Но скоро и това щеше да се промени — стига университетът в Аляска да му отпусне стипендия. Всички що-годе кадърни норвежки алпинисти влизаха там с резултатите си от Националния шампионат по планинско катерене за младежи. Единственият проблем беше, че досега никой не бе подобрил уменията си от престоя там, но на кого му пука? Мацки, вино и ски. Какво повече? Ако остане време — и някой и друг изпит. А с дипломата ще си намери свястна работа.

Ще си купи и собствено жилище. Ще си осигури живот, по-добър от това, да спи в окъсялото си легло под снимките на Боди Милър^[2] и Аксел Люн Свиндал^[3], да яде кюфтетата на майка си и да се съобразява с правилата, налагани от баща му; да води тренировките на арогантни пишлемета, чиито заслепени родителите си въобразяват, че отглеждат бъдещ Омот^[4] или Шус^[5]. На Стиан му писна да охранява скивлека на пистата „Трювансклайва“ срещу възнаграждение, каквото не биха предложили дори на малолетни работници в Индия. Точно по тази причина не се съмняваше, че го търси именно управителят на алпийския клуб. Не познаваше друг, който да избягва да звъни на хората на мобилните им телефони, защото там тарифите били малко по-високи, и да ги принуждава да тичат по стълби в допотопни жилища, където все още има стационарни телефони.

Стиан пое слушалката от ръката на майка си.

— Да?

— Здравей, Стиан, обажда се Шанцен. — Наистина се казваше така! — Обадиха ми се, че скивлекът работел.

— Сега? — Стиан погледна часовника. Единайсет и четвърт. Влекът спираше в девет.

— Ще отскочиш ли да провериш какво става?

— Сега?

— Освен ако не си страшно зает, разбира се.

Стиан се престори, че не е доловил иронията в гласа на управителя. Изминалите два сезона бяха пълно разочарование и управителят смяташе, че причината не е липсата на таланти, а навикът на Стиан да запълва времето си с мързел, физическо разложение и изобщо пълно бездействие.

— Нямам кола — отвърна Стиан.

— Ще ти дам моята — отзова се веднага майка му.

Не се беше отдалечила. Стоеше до него със скръстени ръце.

— Sorry, Стиан, обаче го чух — обади се сухо управителят. — Сигурно някой от местните хулигани пак се прави на интересен.

 

 

По лъкатушещия път Стиан стигна за десет минути до телевизионната кула в Трюван. Приличаше на 118-метрово копие, забито в билото на северозападните възвишения около Осло.

Паркира на заснежения паркинг и установи, че освен неговата кола там има само един червен фолксваген „Голф“. Извади ските си от автобокса, щракна автоматите, подмина основната сграда и пое нагоре към „Трюван Експрес“ — главния седалков лифт към върха на скисъоръжението. Оттам се откриваше гледка към езерото и към по-малкия влек с котвообразни тегличи. Въпреки че имаше луна, гъстият мрак не му позволяваше да види седалките, ала по шума от механизма долу разбра, че се движат.

Засили се и се закачи за теглича. Влекът го понесе по дълги, скучни серпентини. Порази го колко странна тишина цари през нощта. През първия час след затварянето на станцията наоколо продължаваха да отекват радостните възгласи на децата, престорено изплашените крясъци на момичетата, звънтенето на метал в отъпкания сняг и в леда, пропитите с тестостерон викове на тийнейджърите, призоваващи за внимание.

Дори след изгасянето на прожекторите светлината сякаш продължаваше да озарява трасето. Постепенно обаче над комплекса се спускаше тишина. Ставаше все по-тъмно и все по-тихо. Докато тишината запълнеше всички вдлъбнатини в терена. От гората се промъкваше мрак и езерото Трюван така се преобрази, че дори Стиан, който го познаваше като петте си пръста, се чувстваше на друга планета. На студена, тъмна и необитавана планета.

Липсата на светлина го принуждаваше да кара внимателно и да се опитва да предвижда неравностите по терена. Това всъщност бе най-силното му качество. Благодарение на него Стиан винаги постигаше най-висок резултат при лоша видимост, сняг, мъгла, полегата светлина. Той усещаше онова, което не се виждаше. Просто някои скиори притежават такава прозорливост, а други — повечето — са лишени от нея. Стиан галеше снега със ските и караше бавно, за да удължи удоволствието. Слезе и свърна пред междинната станция.

Намери вратата на командната кабина разбита.

По снега се бяха посипали дървени стружки. Открехнатата врата зееше срещу него като черна паст. Чак сега Стиан си даде ясна сметка, че е сам. Посред нощ се намираше на безлюдно място, където преди малко бе извършено престъпление. Най-вероятно дребно хулиганство, но все пак престъпление. А и нямаше как да е сигурен дали наистина е било безобиден номер и дали наистина е сам.

— Ехо! — извиси той глас над шума от двигателя и от седалките, които пристигаха една след друга по тананикащата стоманена тел над главата му.

Стиан веднага съжали, че извика. Гласът му се блъсна в скалите и се върна заедно с ехото от страха му. Защото той наистина се страхуваше. Мисълта за извършено престъпление и самота го върна към онази история. Денем не се сещаше за нея, но понякога, по време на вечерните дежурства, когато почти нямаше скиори, историята се промъкваше крадешком в съзнанието му с припадането на мрака. Ставаше въпрос за случка извън активния сезон — през една безснежна зимна нощ в края на деветдесетте. Явно бяха дрогирали момичето в центъра и я бяха докарали тук. С белезници и чувал на главата. От паркинга я бяха донесли в кабината, бяха разбили вратата и я бяха изнасилили вътре. Според стигналите до Стиан слухове момичето било толкова слабичко и крехко, че ако е било в безсъзнание, насилниците без проблеми са могли да я донесат тук на ръце. Знаейки какво са й причинили, той се надяваше момичето да е било в безсъзнание през цялото време. Говореше се и друго: извергите заковали жертвата си за стената с два огромни гвоздея, пробиващи двата лъча на ключицата й, и я насилили прави при минимално съприкосновение със стените, пода и момичето. По тази причина полицията не открила никакви следи от ДНК, пръстови отпечатъци или текстилни влакна. Но това бяха само слухове, дочути оттук-оттам, и навярно не отговаряха съвсем на истината. Властите обаче бяха съобщили официално в пресата, че са открили части от момичето на три места. На дъното на езерото Трюван — главата и горната половина от тялото, а в гората във Вюлерльойпа и на брега на езерото Ауршерн — части от долната половина. И понеже последните две зловещи находки били открити на голямо отстояние една от друга, при това в противоположни посоки от местопрестъплението, разследващите работили по версията за двама извършители. Ала следствието си остана само с версията. Така и не откриха извършителите. Дори не можеха да твърдят със сигурност, че са мъже, защото криминалните експерти не открили следи от семенна течност. Управителят на скиклуба и други майтапчии като него много обичаха да шашкат новобранците преди първото им вечерно дежурство, че през нощта откъм станцията често се чували звуци. Крясъци, които почти заглушавали глухото пукане на гвоздеи, забивани в стената.

Стиан откачи ботушите си от автоматите на ските и тръгна към вратата. Приклекна леко и издаде прасците си назад, опитвайки се да игнорира ускорения си пулс.

И какво, за бога, очакваше да види вътре? Кървища и призраци?

Мушна ръката си през пролуката, намери опипом ключа за осветлението и го завъртя.

Вторачи се в осветеното помещение.

Върху небоядисаната чамова стена от един гвоздей висеше момиче. Беше почти гола, само жълт бански покриваше така наречените стратегически места по загорилото й от слънцето тяло. Календарът беше миналогодишен и пак показваше декември. През една съвсем тиха вечер преди няколко седмици Стиан лъска пред тази снимка. Моделката изглеждаше суперсекси, разбира се, но повече го възбудиха момичетата, които минаваха пред прозореца по влека. Възпламеняваше го мисълта, че стои с твърд член в ръка само на половин метър от тях. Особено го възбуждаха момичетата, които се качваха сами на котвообразните седалки. С обиграни движения тикваха твърдия теглич между бедрата си и го стисваха здраво. А подпората повдигаше дупетата им. Те изправяха гърбове. Опънатата пружина се свиваше и ги откъсваше от него, отнасяше ги извън полезрението му, нагоре по трасето.

Стиан влезе в станцията. Тук без съмнение се бе промъкнал външен човек. Пластмасовото копче, с което се пускаше и спираше влека, беше отчекнато и лежеше разполовено на пода. От командното табло стърчеше само металната втулка на копчето. Стиан хвана студената втулка с два пръста и се опита да я завърти, но металът се изхлъзна от кожата му. Отиде до електрическото табло в ъгъла. Металната вратичка беше заключена, а ключът, който обикновено висеше от връв на стената, го нямаше. Странна работа. Стиан се върна пред командното табло. Опита се да пусне прожекторите и музиката, но не успя: копчетата бяха или залепени с нещо, или заклинени. Насилеше ли ги, щяха да последват съдбата на пусковото копче за влека. Трябваше му инструмент, с който да хване здраво втулката и да я завърти. Клещи или нещо подобно. Издърпа едно чекмедже в бюрото пред прозореца и в същия миг го осени предчувствие. Обади се прозорливостта му при каране на ски в лошо време. Стиан усети, че някой отвън го наблюдава.

Вдигна глава.

И се озова право срещу лице с големи, широко отворени очи.

Собственото му лице, отразено двойно в прозореца.

Отдъхна си. По дяволите, защо се шашкаше толкова лесно!

Сърцето му отново започна да бие нормално и докато оглеждаше съдържанието на чекмеджето, крайчецът на окото му сякаш улови някакво движение навън; лице, което се откъсна от отражението и бързо изчезна. Стиан вдигна рязко глава. Срещу него отново стоеше единствено отражението му. Ала не двойно. Или само така му се струваше?

Открай време имаше преразвито въображение. Така му казаха Мариус и Шел, когато им сподели, че мисълта за онова убито момиче го възбужда. Не изнасилването и убийството, разбира се. Или, всъщност, изнасилването отчасти му действаше възбуждащо. Но най го разпалваше нейната младост и крехкост. Била е тука, гола, с к… в своята… Ето това го надървяше. Мариус му каза, че е „ааааадски извратен“, а Шел, този шибаняк, естествено, се раздрънка пред неподходящите хора и когато Стиан чу от другаде преиначената версия на историята си, тя гласеше, че той си фантазирал как участва в подобно изнасилване. „На това му се вика истински приятел!“ — помисли си за пореден път Стиан, докато ровеше из чекмеджето. Билети за влека, печати, тампони за печати, химикалки, тиксо, ножица, фински нож, кочан с разписки, винтове, гайки. Но не и каквото му трябва! Отвори друго чекмедже. И там нямаше нито клещи, нито ключове. Хрумна му, че може да му свърши работа аварийният прът с паникбутон, който забиваха в снега пред станцията, та скиорите бързо да спрат влека в критична ситуация. А такива ситуации възникваха непрекъснато: я някое дете ще се заплесне и котвообразният теглич ще го цапардоса по главата; я някой новобранец ще се изхлузи от седалката при резкия начален тласък на влека, но вместо да се откачи от теглича, ще се вкопчи и съоръжението ще го влачи полуизхлузен по трасето; я някой идиот, дето гледа да се изфука, вместо да държи теглича между бедрата си, ще усуче само едното си коляно около стойката и ще кара встрани от основната следа, за да се изпикае в гората.

Стиан прерови всички чекмеджета. Прътът нямаше как да се сбърка — дълъг около метър, метален, със заострен край, за да се забива в отъпкан сняг или лед. Хвърляше настрани забравени от скиорите ръкавици, шапки и очила. Отвори друг шкаф. Пожарогасител, кофа, парцали, аптечка, джобен фенер. Но не и търсеният прът.

Навярно бяха забравили да го приберат.

Взе фенера и излезе да обиколи станцията.

Не намери пръта. Нима някой го беше задигнал? И защо в такъв случай крадецът не е гепил по-скъпото — билетите? Стори му се, че чу шум, и се обърна към гората. Лъчът на фенера зашари по дърветата.

Птица? Катерица? Случваше се оттук да минават и лосове, но те не се криеха. Само да можеше най-после да спре проклетата линия, щеше да чува звуците по-ясно.

Върна се в станцията. Вътре се почувства по-добре. Вдигна разполовеното копче от пода, сглоби двете парчета, наложи ги върху втулката на таблото и се опита да я завърти, но частите се разпаднаха.

Погледна часовника. Наближаваше полунощ. Искаше му се да довърши играта на голф, преди да си легне. Дали да не се обади на управителя? Трябваше само да завъртят проклетата втулка и готово!

Главата му се вдигна инстинктивно и сърцето му премаля.

Стана толкова бързо, че той не знаеше наистина ли го видя, или не. Каквото и да беше обаче, не беше лос. Стиан набра името на управителя, но пръстите му трепереха и на няколко пъти натисна съседни клавиши.

— Ало?

— Обажда се Стиан. Някой е влязъл и е счупил пусковото копче, а пръта за аварийни ситуации го няма. Не мога да спра влека.

— Електрическото табло…

— Заключено е и ключът липсва.

Управителят изруга едва чуто и си пое примирено дъх.

— Стой там. Идвам.

— Вземете клещи или нещо подобно.

— Клещи или нещо подобно — повтори управителят, без изобщо да крие презрението си.

Стиан отдавна бе разбрал, че уважението, което началникът му изпитва към подчинените си, е пропорционално на постиженията им.

Прибра телефона в джоба си. Загледа се в мрака навън. Хрумна му, че така, като държи светнато, всички го виждат, а той е кажи-речи слепец. Стана, затвори вратата и угаси. Зачака. Празните седалки се спускаха към него от склона, след кратко ускорение правеха U-образен завой и поемаха нагоре.

Стиан премига. Защо не се сети по-рано?

Завъртя всички копчета на таблото. Прожекторите осветиха трасето, а от тонколоните се разнесе парчето на Джей Зи „Empire State of Mind“ и изпълни долината. Ето, вече се чувстваше по-уютно в станцията.

Започна да барабани с пръсти и пак погледна металната втулка. На върха й имаше дупка. Стана, свали връвта до електрическото табло, прегъна я през средата и я промуши през дупката. После я усука веднъж около втулката и дръпна внимателно. Идеята му си я биваше. Увеличи силата на опън. Връвта не се скъса. Още малко… и втулката описа пълен оборот.

Стиан се сепна.

Звукът от машината замлъкна с провлечен стон и премина във вой.

— На ти, шибан влек!

Наведе се над телефона да набере пак управителя и да му съобщи за благополучната развръзка, но се сети, че на шефа няма да му хареса, ако чуе от слушалката надут до дупка рап, и спря музиката.

Ослушвайки се за гласа на управителя, усети как изведнъж се възцари пълна тишина. Хайде, вдигне де! И отново го споходи онова усещане. Усещането, че тук има някой. И този някой го наблюдава.

Стиан Барели бавно вдигна глава.

Тилът му се вледени. Студът плъзна по цялото му тяло и той се вкочани, все едно пред него изскочи образът на Медуза.

Беше видял не древногръцката горгона, а мъж, облечен в дълъг черен шлифер. От оцъклените му очи лъхаше безумие, а от раззината му вампирска уста се стичаха две вадички кръв. Краката му висяха във въздуха.

— Ало? Ало? Стиан? Там ли си?

Стиан обаче не отговори. Скочи рязко, столът се прекатури. Младежът отстъпи заднешком и се притисна към стената, откъсвайки Мис Декември от гвоздея. Календарът се свлече на пода.

Най-после Стиан намери аварийния прът. Стърчеше от устата на мъжа, който висеше от котвообразния теглич.

 

 

— И влекът го е разнасял нагоре-надолу по трасето? — попита Гюнар Хаген, наклони глава и огледа висящия отпред труп.

Във формата на тялото имаше нещо особено. Напомняше восъчна фигура в процес на топене.

— Така ни каза момчето — уточни Беате Льон, разтъпка крака в снега и вдигна поглед към въжената линия, под която колегите й се сливаха със снега.

— Някакви следи? — попита началникът на отдела, все едно вече знаеше отговора.

— Изобилие от следи — отвърна Беате. — Кървавата диря продължава до горната станция и после слиза до долната.

— Питах за следи, които да ни показват нещо отвъд очевидното.

— Отпечатъци от подметки в снега на паркинга и по прекия път дотук. Рисунъкът на грайферите съвпада с обувките на жертвата.

— Дошъл е дотук с обувки?

— Да. И е дошъл сам, защото не открихме други следи от обувки. На паркинга има червен фолксваген „Голф“. В момента проверяваме кой е собственикът.

— И няма никакви следи от извършителя?

— Нещо интересно, Бьорн? — обърна се Беате към Холм, който в същия миг се зададе срещу тях с ролка полицейска лента.

— Почти нищо — отвърна задъхан той. — Няма други отпечатъци от подметки. Затова пък открихме много следи от ски. На първо четене няма пръстови отпечатъци, косми или влакна, но може да открием нещо по клечката за зъби.

Бьорн Холм кимна към пръта, стърчащ от устата на мъртвия.

— Иначе ще се осланяме на колегите от Съдебна медицина.

Гюнар Хаген потръпна.

— Като ви слушам, ми се струва, че вече сте изгубили надежда да откриете нещо.

— Ами… — подхвана Беате — встъпителна фраза, която Хаген бе чувал десетки пъти от устата на Хари Хуле.

С нея бившият старши инспектор започваше лошите новини.

— И на предишното местопрестъпление не открихме нито ДНК, нито пръстови отпечатъци.

Хаген потрепери зиморничаво — дали заради ниската температура, дали заради факта, че току-що бе станал от топлото легло, или заради току-що чутото от ръководителя на експертно-криминалния екип.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и се приготви за още по-лоши новини.

— Познавам го.

— Нали не сте открили у него документи за самоличност?

— Така е. И ми отне време, докато го идентифицирам.

— На теб, пословичната физиономистка?

— Fusiform gyrus се обърква, когато и двете скули са счупени. Но сега се сетих. Това е Бертил Нилсен.

— Не се сещам…

— Повиках те, защото Бертил е… — Беате Льон си пое дъх.

„Не го казвай“ — помоли се наум Хаген.

— Полицай — довърши Бьорн Холм.

— Работеше в ленсманската служба в Долен Айкер. Преди ти да оглавиш Отдела, съвместно разследвахме брутално убийство. Нилсен се свързал с КРИПОС. Беше открил пряка аналогия между един от текущите ни случаи и някакво изнасилване, което самият той разследвал в Крукстаелва, и изяви желание да дойде в Осло и да се включи в разследването.

— И?

— Скок на място. Дойде, но разследването зацикли. Извършителят или извършителите останаха неразкрити.

— Къде…?

— Тук. Изнасилена и разчленена в станцията. Трите части са открити на различни места: в езерото Трюван, на километър на юг и на седем километра в противоположна посока, до Ауршерн. По тази причина водещата версия гласеше, че са били двама.

— Ясно. А датата…

— … съвпада.

— Кога…

— Преди девет години.

Подвижната радиостанция изпука. Хаген видя как Бьорн Холм я долепи до ухото си и размени две-три думи шепнешком.

— Фолксвагенът на паркинга е регистриран на името на някоя си Мира Нилсен. Живее на същия адрес като Бертил Нилсен. Най-вероятно е съпругата му.

Хаген издиша насъбрания въздух със стон. От устата му излезе мразовита пара с формата на развято бяло знаме.

— Ще докладвам на главния секретар. Засега гледайте връзката с убийството на момичето да не се разчува.

— Медиите веднага ще я надушат и без наша помощ.

— Знам, но смятам да посъветвам главния секретар на първо време да не подхранваме с нищо спекулациите в пресата.

— Умно — отбеляза Беате.

Хаген й се усмихна в знак на признателност за окуражителната бележка, от която в момента отчаяно се нуждаеше. Плъзна поглед нагоре по склона към паркинга, давайки си сметка, че го очаква сериозно изкачване. После огледа пак трупа. И отново потръпна.

— Знаеш ли за кого се сещам, като видя такъв висок, слаб мъж?

— Да — отвърна Беате Льон.

— Иска ми се да беше сега при нас.

— Той не е бил висок и слаб — възрази Холм.

— Нима Хари не… — обърнаха се към него другите двама.

— Говоря за този тук — Бьорн посочи трупа, увиснал на теглича. — За Нилсен. Тялото му се е удължило през нощта. Ако го докоснете, ще установите, че е придобило консистенцията на желе. Виждал съм същото явление да настъпва и при хора, които след падане отвисоко са си строшили всички кости по тялото. При масивни фрактури на скелета тялото изгубва фиксиращата го рамка, кожата се отпуска и гравитацията си свършва работата до настъпването на трупното вкочаняване. Какво нещо е човешката физиология, а?

Тримата останаха загледани в трупа, без да разговарят. Изведнъж Хаген се обърна рязко и се отдалечи.

— Прекалих ли с количеството информация? — попита Холм.

— По-скоро с подробностите. И на мен ми се иска да беше тук.

— Дали някога ще се върне?

Беате поклати глава. Бьорн Холм не знаеше дали това е отговор на въпроса му, или реакция на цялата ситуация. Обърна се и погледът му улови разлюляна елхова клонка. Вледеняващ птичи крясък раздра тишината.