Ю Несбьо
Полиция (31)

Трийсета глава

— Много ми е трудно да говоря за това — Хари изгаси цигарата си в перваза на прозореца и без да го затваря, се върна на стола си.

Позвъни на Столе Ауне в шест и го помоли да го приеме, защото е загазил здравата. Психологът се съгласи да поговорят до осем — тогава започваше сеансът му с редовен пациент.

— И преди си беседвал с мен по тежки за теб теми — отбеляза Столе.

Ауне открай време беше душеприказчикът на полицаите от Отдела за борба с насилието и КРИПОС, когато се нуждаеха от помощ. Обръщаха се към него не само защото разполагаха с номера му заради общи служебни ангажименти, а и защото Столе Ауне принадлежеше към малцината психолози, добре запознати с полицейското всекидневие. А и знаеха, че могат да разчитат на дискретността му.

— Да, но тогава ставаше въпрос за проблемите ми с алкохола. А сега е… нещо съвсем различно.

— Нима?

— Не ми ли вярваш?

— Понеже се обръщаш към мен за съвет, значи самият ти смяташ, че пак е свързано с някогашните ти проблеми.

Хари въздъхна, наведе се напред на стола и опря чело о преплетените си пръсти.

— Възможно е. Винаги съм имал усещането, че избирам най-неподходящите моменти да посегна към чашката; че се дъня точно когато трябва да съм най-съсредоточен. Все едно в мен живее демон, който иска всичко да се провали. Да се проваля аз.

— По принцип това е работата на демоните, да — Столе скри прозявката си.

— В такъв случай моят може да е доволен от постигнатото. Замалко да изнасиля младо момиче.

Столе застина и веднага затвори уста.

— Какво? Кога?

— Снощи. Момичето е бивша курсантка от Академията. Появи се изневиделица, докато претърсвах някогашната квартира на Валентин.

— Нима? — Столе си свали очилата. — Откри ли нещо?

— Прободен трион със счупено острие. Сигурно е там от години. Възможно е работниците да са го забравили, докато са ремонтирали тавана. Криминалните експерти ще сравнят режещата повърхност с острието, което открихме в Бергслиа.

— Друго?

— Не. А, впрочем открихме и мъртъв язовец.

— Язовец ли?

— Да. Направил си е бърлога в кухината между двата тавана.

— Хе-хе. Като в онази песен? И около нашата къща по едно време се навърташе язовец, но само в градината. Тези животни имат чудовищна захапка. Този, който сте намерили, вероятно е умрял по време на зимния сън, а?

Хари повдигна едното ъгълче на устните си.

— Ако този въпрос те занимава живо, ще назнача съдебномедицинска експертиза.

— Извинявай… — Столе поклати глава и пак си сложи очилата. — И така, момичето се е появило и ти си изпитал желание да я насилиш, така ли?

Хари преплете пръсти над главата си.

— Току-що предложих брак на жената, която обичам повече от всичко на този свят. Единствено искам двамата да бъдем щастливи заедно. Тъкмо си подредих живота, и този дявол изскочи отнякъде и… и… — той пак отпусна ръце.

— Защо млъкна?

— Защото седя тук и си измислям някакъв демон, макар да се досещам как ще го наречеш. Бягство от отговорност.

— И прав ли съм?

— Да, по дяволите. Същият негодник в нови дрехи. Наричал съм го Джим Бийм, преждевременната загуба на майка ми, натиск в службата, тестостерон, наследствена обремененост към алкохолизъм. Навярно донякъде е вярно, но съблека ли го, този демон се оказва не друг, а Хари Хуле.

— И твърдиш, че снощи Хари Хуле едва не е изнасилил младо момиче.

— Отдавна си фантазирам за това.

— Да изнасилваш?

— Не. Това момиче ме помоли да го направя.

— Да я насилиш? В такъв случай не става дума за изнасилване в истинския смисъл на думата.

— Първия път поиска да я чукам. Просеше си го, но беше моя студентка и я отблъснах. После започнах да си фантазирам как я насилвам. Не съм… — Хари прокара длан по лицето си, — не съм допускал, че тая у себе си такива пориви. Какво става с мен, Столе?

— Значи си имал и желание, и удобна възможност да я обладаеш насила, но си се въздържал, така ли?

— Прекъснаха ни. Да я насиля… Тя ме подкани да се включа в сексуалната й игра. Аз обаче бях готов да поема ролята. Повече от готов.

— Добре, но продължавам да не разбирам защо говориш за изнасилване.

— Вероятно не в юридическия смисъл на думата, но…

— Но какво?

— Но ако се бях поддал и тя ме бе помолила да спра, не знам дали щях да успея.

— Не знаеш ли?

— Каква е диагнозата, докторе? — сви рамене Хари.

Столе си погледна часовника.

— Ще ми трябват още подробности, но ме чака пациент.

— Нямам време да посещавам редовно терапия. Издирваме убиец.

— В такъв случай — Ауне размърда обемистото си тяло на стола — … ще трябва да се задоволиш с изстрел на сляпо. Идваш при мен, защото изпитваш нещо, чиято същност се затрудняваш да определиш, а причината е, че чувството се опитва да се скрие зад друга маска. Защото не искаш да го допуснеш. Класическа форма на отричане. Същото като при мъже, които отказват да признаят пред себе си хомосексуалната си ориентация.

— Но аз изобщо не отричам, че съм способен да изнасиля! Признавам го и питам откъде се взе.

— Ти не си изнасилвач, Хари. Такъв не се става за една нощ. Според мен обясненията за състоянието ти са две. Възможно е да се преплитат. Първо, допускам, че изпитваш своеобразна агресия към това момиче и искаш да упражниш контрол. Или, казано на жаргон, да я изчукаш за наказание. Налучквам ли правилно?

— Мхм. Горе-долу. А второто обяснение?

— Ракел.

— Моля?

— Изпитваш влечение не към акта на насилие или към въпросното момиче, а към изневярата. Към измяната спрямо Ракел.

— Столе…

— По-спокойно. Търсиш помощта ми, защото искаш някой да ти каже онова, което вече си прозрял. Да ти го заяви на глас и в прав текст. Защото не смееш да го произнесеш, не искаш да се чувстваш така.

— Как?

— Изплашен си до смърт от предстоящото обвързване с Ракел. Мисълта за брака те е довела почти до паника.

— И защо?

— Понеже смея да твърдя, че след толкова години съм успял да те поопозная, смятам, че в твоя случай те парализира страхът да поемеш отговорност към други хора. Натрупал си негативен опит…

Хари преглътна. В гърдите му нещо набъбна като скоротечен злокачествен тумор.

— Когато някой е зависим от теб, започваш да пиеш, защото не можеш да понесеш целия този товар и изпитваш желание всичко да пропадне. Представи си, че строиш кула от карти. Почти си я довършил, но страхът от провал става толкова непосилен, че вместо да продължиш усилията с надеждата да успееш, събаряш всичко. Само и само да ускориш идването на разгрома. Според мен постъпваш по същия начин и сега. Искаш да проиграеш доверието на Ракел час по-скоро, защото си убеден, че е неизбежно. За да съкратиш дългата агония, изпреварваш събитията и разрушаваш проклетата кула от карти, симптоматична за начина, по който възприемаш връзката си с Ракел.

Хари искаше да отговори, но буцата, заседнала в гърлото му, затискаше думите.

— Деструктивно поведение — успя да промълви само той.

— Изконната ти нагласа е конструктивна, Хари. Просто се страхуваш. Боиш се, че ще причиниш болка — и на себе си, и на нея.

— С други думи, съм страхливец, това ли ми казваш?

Столе изгледа продължително Хари, пое си дъх да го поправи, но се отказа.

— Да, страхливец си. Защото — както аз виждам положението — наистина искаш нещата да се получат. Искаш да споделиш живота си с Ракел, да бъдеш в една лодка с нея, да се завържеш за мачтата, а после — да пристигнеш закъдето си тръгнал или да потънеш — но със същата тази лодка. Винаги изпадаш в такова състояние, когато се случи да дадеш някому обещание, Хари. Как се пееше в онази песен?

— No retreat, baby, no surrender^[1] — промърмори Хари.

— Ето разковничето към решението на проблема ти. Към твоята същност.

— Към моята същност — повтори едва чуто Хари.

— Помисли върху разговора ни. Ще продължим след оперативката в Котелното следобед.

Хари кимна и стана.

В коридора някакъв мъж — потен, в спортен екип — нервничеше. Погледна си демонстративно часовника и стрелна Хари със сърдит поглед.

 

 

Хари продължи по „Трамвайна“. През нощта не бе мигнал, а не беше и закусил. Изпитваше нужда от… Вслуша се в организма си. От питие. Прогони тази мисъл и влезе в първото кафене. Поръча тройно еспресо. Пресуши го на бара и поиска второ. Зад гърба си чу сподавен смях, но не се обърна. Изпи второто кафе по-бавно. Посегна към оставения на плота вестник. Забеляза интересно заглавие и отвори на съответната страница.

Рогер Йендем лансираше версията, че заради липсата на напредък в разследването на убийствата Общинският съвет ще предприеме кадрови рокади в полицията.

 

 

Столе покани в кабинета си Пол Ставнес, зае мястото си зад бюрото, а пациентът се отдалечи в ъгъла, за да си смени тениската със суха от раницата си. Ауне използва паузата да се прозине свободно, дръпна най-горното чекмедже и сложи вътре телефона така, че да го вижда. После вдигна глава и видя голия гръб на пациента си. След като започна да идва на сеансите с велосипед, Ставнес винаги се преобличаше в кабинета. Гърбом към психолога. Така направи и сега. С тази разлика, че сега прозорецът в кабинета стоеше отворен, защото Хари пуши. Светлината падаше под ъгъл, който позволи на Столе да види отражението на голите гърди на Пол Ставнес.

Пациентът бързо си нахлузи чиста тениска и се обърна.

— Уговореният предварително час трябва…

— … да се спазва — довърши Столе. — Съгласен съм с теб. Няма да се повтори.

— Има ли нещо? — вдигна глава Ставнес.

— Не, просто днес станах по-рано от обикновено. Ще оставиш ли прозореца отворен, за да влезе малко въздух?

— В кабинета не е задушно.

— Както искаш.

Ставнес понечи да затвори прозореца, ала спря. Изгледа продължително стъклото, после се обърна бавно към психолога. По лицето му изпълзя лека усмивка.

— Трудно ти е да дишаш, а, Ауне?

Столе усещаше стягане в гръдната област и в лявата ръка. Общоизвестни симптоми на инфаркт. Само че в неговия случай не се касаеше за сърдечна криза, а за чиста проба страх.

Столе Ауне се насили да говори спокойно и да не повишава глас:

— По време на последната сесия обсъждахме колко често си слушал „Тъмната страна на Луната“. Баща ти влизал в стаята ти и изключвал усилвателя, а ти си гледал как червената лампичка угасва. С нея е умирало и момичето, за което си мислел.

— Казах, че онемява, а не че умира — раздразнено го поправи Ставнес. — Това са две напълно различни неща.

— Така е — Столе Ауне протегна предпазливо ръка към телефона в чекмеджето. — А би ли искал тя да говори?

— Не знам. Потиш се, докторе. Да не ти прилоша?

Пак онази въпросителна интонация и едва загатнатата противна усмивка.

— Добре съм, благодаря.

Пръстите на психолога вече бяха върху клавишите на телефона. Трябваше да подтикне пациента към словоизлияния, за да не се чува щракането.

— Не сме обсъждали брака ти. Какво ще кажеш за съпругата си?

— Почти нищо. Защо я намесваш?

— Тя е близък човек, а ти явно изпитваш не просто неприязън към близките си, а ги презираш, както сам се изразяваш.

— Значи все пак надаваш едно ухо на приказките ми. — Разнесе се къс, жлъчен смях. — Презирам повечето хора, защото са слаби, глупави и все не им върви. — Последва нова порция смях. — Неудачници по всички параграфи. Кажи, докторе, оправи ли Хикс?

— Какво?

— Ченгето, дето се пуснало на свой колега в тоалетната. Оздравя ли?

— Оздравял е доста пресилено — Столе Ауне натискаше клавишите и проклинаше дебелите си като наденички пръсти, сякаш набъбнали още повече заради стреса.

— Ако смяташ, че съм като него, защо мислиш, че ще ми помогнеш да се оправя?

— Хикс страдаше от шизофрения, чуваше гласове.

— И си на мнение, че аз съм в по-добро състояние? — Пациентът се засмя злобно, докато Столе въвеждаше буквите.

Стараеше се да натиска клавишите, докато пациентът говори, и да заглушава щракането със суркане на обувките по пода. Още една буква. Една-едничка и край. Проклети пръсти. Готово. Даде си сметка, че пациентът е замлъкнал. Пациентът Пол Ставнес. Кой знае откъде му бе хрумнало да се нарече така. Човек лесно може да се сдобие с ново име и да се отърве от старото. Не така обаче стоеше въпросът с татуировките. Особено ако са големи и покриват половината от гърдите ти.

— Знам защо се потиш, Столе. Видял си отражението ми в прозореца, докато се преобличах, нали?

Психологът усети как болката стегна още по-жестоко гърдите му, все едно сърцето му не можеше да реши дали да препуска, или да спре. Надяваше се изражението, което нахлузи, да излъчва търсеното недоумение.

— Какво? — попита високо той, за да заглуши шума от натискането на бутона за „изпращане“.

Пациентът вдигна тениската до врата си.

От гърдите му лице, раззинало уста в ням крясък, впери поглед в Столе Ауне.

Лицето на демон.

 

 

— Слушам те — Хари притисна телефона към ухото си и пресуши и второто кафе.

— По триона открихме отпечатъци на Валентин Йертсен — съобщи Бьорн Холм. — Режещата повърхност съвпада с ножовката, използвана в Бергслиа.

— Значи Валентин Йертсен е Резача.

— Така изглежда. Озадачава ме обаче фактът, че Валентин е скрил в дома си оръжие, с което убива, вместо да го хвърли някъде.

— Може да е възнамерявал да го използва пак.

Хари усети как телефонът му извибрира. Получено съобщение. Отвори го. „От: С“. Тоест от Столе Ауне. Хари прочете есемеса. После пак.

Валентин е тук SOS

— Бьорн, изпрати полиция в кабинета на Столе! Валентин е при него.

— Ало? Хари? Ало?

Хари вече тичаше.