Ю Несбьо
Полиция (30)

Двайсет и девета глава

Носеше сак на рамо. Пусна презрамката, сакът се свлече и тупна изненадващо силно на пода.

— Какво правиш тук? — попита дрезгаво Хари.

Вече й бе задавал този въпрос. Повтаряше се и нейният отговор:

— Бях на тренировка. По ръкопашен бой.

— Това не е отговор, Силие.

— Напротив — Силие Гравсенг издаде напред левия си хълбок.

Беше облечена в тънко спортно яке и черен клин. На краката — маратонки, косата — вързана на конска опашка. На устните й лепнеше загадъчна усмивка.

— Докато тренирах, те видях да излизаш от Академията. Проследих те.

— Защо?

— Вероятно за да ти дам още един шанс — сви рамене тя.

— Какъв шанс?

— Да осъществиш желанието си.

— А именно?

— Едва ли има нужда да уточнявам — тя наклони глава. — Видях го в очите ти в кабинета на Крун. Не те бива да си придаваш непроницаем вид, Хари. Искаш да ме чукаш.

Хари посочи сака.

— Да не се упражняваш да хвърляш шурикени и прочее нинджа оръжия?

Гласът му звучеше хрипкаво заради пресъхналата уста.

Погледът на Силие Гравсенг зашари из стаята.

— Нещо такова. Тук дори си имаме легло.

Тя взе сака, мина покрай Хари, придърпа един стол. Просна сака на леглото и се опита да отмести големия диван, който й препречваше пътя, но той не помръдна. Силие се наведе, хвана облегалката и дръпна. Хари видя как якето й се надигна и оголи плътта й. Мускулите на бедрата й се стегнаха.

— Няма ли да ми помогнеш? — простена тя.

Хари преглътна на сухо.

По дяволите, по дяволите!

Русата й опашка подскочи на гърба й. Като проклета дръжка. Платът се впи между бузите на дупето й. Тя застина. Беше усетила нещо. Какво си мислеше той.

— Така ли? — прошепна тя. — Така ли ме искаш?

Той не отговори. Усети начеващата ерекция като закъсняла болка след удар в стомаха, която плъзва по слабините. Кръвта забуча в главата му, сякаш вътре бълбукаха мехурчета. Издигаха се и се пукаха, а шумът ставаше все по-силен. Хари пристъпи крачка напред. Спря.

Тя извърна наполовина глава, но сведе очи към пода.

— Какво чакаш? — прошепна тя. — Да не би да искаш… да се съпротивлявам?

 

 

Хари преглътна. Не функционираше на автопилот. Съзнаваше какво прави. Това бе той. Постъпките му го определяха. Но макар да си го каза на глас, щеше да се поддаде. Или не?

— Да — чу собствения си глас. — Спри ме.

Видя как тя повдигна леко задните си части. Сякаш извършваше ритуал от животинския свят. Навярно все пак той се намираше под властта на инстинктите, програмирани от природата в него. Докосна кръста й, извивката, прокара длан по потната й гола кожа над прашките. Пъхна два пръста под ластика. С едно дръпване щеше да ги свали. Тя се бе подпряла с едната си ръка на облегалката, а другата се губеше в разкопчания сак.

— Ще се опитам — прошепна тя. — Ще се опитам.

Хари си пое дъх продължително, на пресекулки.

Мярна някакво движение. Толкова светкавично, че не успя да реагира.

 

 

— Какво има? — попита Ула, докато окачваше палтото на Микаел в гардероба.

— В смисъл? — попита той на свой ред и разтърка лицето си с длани.

— Ела — тя го поведе към дневната, настани го на дивана, застана зад него, напипа трапецовидния мускул между раменете и тила и стисна. Микаел простена. — Е?

— Исабеле Скойен — въздъхна той. — Предложила е бившият главен секретар да се включи в разследването, докато разплетем убийствата.

— Това не е толкова лошо, нали? Самият ти ми каза, че се нуждаете от още кадри.

— Но на практика това означава той да изпълнява длъжността на действащ главен секретар, а аз да му правя кафе. Нали разбираш, че не мога да понеса подобно унижение.

— Това е само временно, нали?

— А после? След като случаят бъде разрешен под негово, а не под мое ръководство? Тогава какво? Общинският съвет ще прецени, че вече не е толкова напечено и е безопасно неопитният наследник да се върне на поста си? Ох!

— Извинявай, но точно това място е много стегнато. Опитай се да се отпуснеш, скъпи.

— Иска да ми го върне тъпкано. Отхвърлените жени… ох!

— Олеле, пак ли улучих болезнено място?

Микаел се отскубна.

— Най-лошото е, че съм с вързани ръце. Тя знае правилата на играта, а аз съм съвсем начинаещ. Ако бях имал още малко време, щях да набера инерция, да си създам връзки, да разбера кой в кого се отърква.

— Използвай наличните връзки.

— Всички ключови играчи се намират в нейната половина от терена. Проклети политици! Изобщо не им пука за резултатите от работата, защото измерват всичко в гласове. Интересува ги само как изглеждат нещата в очите на идиотите с право на глас.

Микаел наведе глава. Ула поднови масажа. Този път пипаше по-нежно. Разтриваше го и току го погалваше по косата. Малко преди обременяващите го мисли да отлетят, Микаел усети как те спряха и се върнаха към съвета на Ула: „Използвай наличните връзки.“

 

 

Хари беше заслепен. Долавяйки движение зад гърба си, пусна Силие и се завъртя. Някой дръпна настрана найлоновата завеса и насочи към очите му ярка светлина. Той вдигна ръка да се предпази.

— Извинявай — обади се познат глас и фенерчето се отдръпна. — Взех си прожектор, понеже не очаквах…

Хари изпразни със стон дробовете си.

— По дяволите, Катрине, изплаши ме! Ъъъ… нас, изплаши ни.

— А, да, това не е ли… студентката? Виждала съм те в Академията.

— Прекъснах — отвърна Силие с непоклатимо спокойствие, все едно се отегчава.

— Нима? Тогава какво правите…

— Местим мебели — Хари подсмръкна и посочи дупката в тавана. — И търсим нещо по-стабилно, на което да стъпя.

— Пред вратата има подвижна стълба.

— Така ли? Отивам да я донеса.

Хари мина покрай Катрине и излезе. По дяволите, по дяволите!

Наистина, до външната стена стоеше подпряна стълба — между две кофи за боя.

Хари се върна със стълбата и завари жените да мълчат. Избута креслото и постави стълбата под дупката. Съдейки по скръстените им ръце и безизразните лица, в негово отсъствие двете едва ли си бяха бъбрили дружески.

— Каква е тази смрад? — попита Катрине.

— Дай ми фенера — Хари го пое и се изкачи по стълбата.

Отчупи парче гипсокартон, пъхна фенера, след него — и главата си. Издърпа зеления трион с два пръста. Острието беше счупено. Подаде инструмента на Катрине.

— Внимавай, може да им отпечатъци.

Насочи фенера към вътрешността на кухината. Прикова поглед в мъртвото тяло, проснато настрана, притиснато между стария и новия таван. Мислеше си, че напълно заслужава да стои тук и да диша зловонието на мъртва, разлагаща се плът. По-лошо: заслужаваше неговата плът да се разлага. Защото Хари Хуле беше болен, тежко болен. Ако не го застрелят намясто, се нуждаеше от помощ. Защото замалко да го направи, нали? Или бе съумял да се спре? Или мисълта, че вероятно е намерил сили да устои, представлява резултат от усилията му да се оправдае пред себе си?

— Виждаш ли нещо? — попита Катрине.

— Да.

— Да повикам ли групата за оглед?

— Зависи.

— От какво?

— От това, дали Отделът за борба с насилието ще се наеме да разследва този смъртен случай.