Ю Несбьо
Полиция (26)

Двайсет и пета глава

Съдбоносният ден клонеше към своя край.

Уоки-токито изпука тихо.

Катрине Брат се извърна върху тънката постелка. Пак вдигна бинокъла и огледа къщата в Бергслиа. Тъмна и притихнала. Никаква промяна от близо едно денонощие.

Крайно време беше да настъпи някакво раздвижване. След три часа настъпваше нов ден, обозначен с дата, която опровергава хипотезата им.

Катрине потрепери. Е, и по-зле можеше да е. Живакът показваше почти десет градуса над нулата, не валеше нито дъжд, нито сняг. Ала след като слънцето залезе, температурите паднаха и Катрине започна да зъзне въпреки термобельото и пухеното яке, по думите на продавача „осемстотин по американската, а не по европейската скала“. Тази скала отчиташе съотношението между топлината и масата. Или съотношението пух към единица обем? В момента на Катрине й се искаше да се сгуши в нещо по-топло от осемстотин по американската скала. Например в мъж…

В самата сграда нямаше спецбойци. Не искаха да рискуват някой да ги види, докато влизат. Дори по време на разузнавателната акция паркираха на разстояние и обиколиха къщата, без да се приближават твърде. Движеха се по единично или най-много по двама наведнъж, всички в цивилно облекло.

На Катрине определиха да стои на неголямо възвишение в гората, далече от постовете на бойците. Знаеше къде са заели позиции, но не ги виждаше дори с бинокъл. Четирима снайперисти покриваха по една част от сградата, а единайсет бойци стояха в готовност да щурмуват светкавично и да стигнат до целта за не повече от осем секунди.

Катрине отново погледна часовника си. Оставаха два часа и петдесет и осем минути.

По данни от информационната система първоначалното убийство бе извършено в края на денонощието, но съдебните лекари се бяха затруднили да определят с точност кога е настъпила смъртта, защото тялото бе открито разфасовано на парчета, всяко с маса, ненадвишаваща два килограма. Понеже извършените до момента вторични убийства повтаряха часа на първоначалните, досега съвсем закономерно бе царяло затишие.

От запад нахлуваха облаци. Според прогнозата валежи не се очакваха, но облачната покривка щеше да предизвика смрачаване и да влоши видимостта. От друга страна, времето навярно щеше да поомекне. Катрине съжаляваше, че не си взе спален чувал. Мобилният й телефон извибрира. Натисна зелената слушалка.

— Какво става? — попита Беате.

— Няма нищо за докладване — Катрине се почеса по тила. — Освен че глобалното затопляне вече е факт. Има зли мухи, а е едва март.

— Комари ли имаш предвид?

— Не, зли мухи. Те представляват… в Берген няма отърване от тях. Някой да е съобщил нещо интересно?

— Не. Хапвам царевични пръчици, пия пепси и гледам Гейбриъл Бърн. Я ми кажи, според теб той секси ли е, или вече застаряващ?

— Секси. Да не гледаш „Психотерапия“?

— Първи сезон, трети диск.

— Изобщо не съм предполагала, че се тъпчеш с калорични снаксове пред телевизора. Да не се въргаляш по анцуг?

— С отпуснат ластик. Гледам да се порадвам на живота, докато малката не се е прибрала.

— Да се разменим, а?

— За нищо на света. Ще затварям, че може принцът да се обади. Дръж ме в течение.

Катрине остави телефона си до подвижната радиостанция. Огледа през бинокъла улицата пред къщата. Убиецът можеше да се появи отвсякъде. Едва ли щеше да прескача загражденията до релсите на метрото, но ако идваше от площад „Дам“, нищо чудно да се появи по някоя от горските пътеки. И да се промъкне през съседна градина покрай Бергслиа, особено след като притъмня. Но ако не бе надушил опасност, бе възможно да дойде и по улицата. По склона мъж караше старо колело. Лъкатушеше наляво-надясно, сякаш е пийнал.

Какво ли правеше сега Хари?

Дори да седиш срещу него, пак няма как да си сигурен какво прави, помисли си Катрине. Този тайнствен Хари. По-различен от всички други. Бьорн Холм например беше кажи-речи разтворена книга. Вчера й сподели, че смятал да изслуша всички албуми на великия Мърл Хагард, докато чака новини. И да похапне домашно приготвени кюфтета от еленско месо от Скрая. Катрине сбърчи нос, а Бьорн добави, че след като приключат случая, ще я покани на еленски кюфтета и пържени картофи и ще я посвети в тайните на бейкърсвийлдското кънтри — единствената енигма около личността на Бьорн Холм. Какво да се чуди човек, че си няма приятелка. Катрине отклони деликатно предложението, а по лицето му се изписа разкаяние.

 

 

Трюлс Бернтсен шофираше из Квадратурата. Напоследък обикаляше така с колата почти всяка вечер. Бавно кръстосваше целия град надлъж и шир: улица „Дронинген“, „Ширкевайен“, „Недре Шлотсгате“, „Толбю“. Това беше неговият град и пак щеше да стане неговият град.

По полицейската радиостанция отново постъпиха съобщения. Кодове, чиято цел беше да скрият информацията от Трюлс Бернтсен. Тези идиоти явно си въобразяваха, че така ще го забаламосат. Но него не можеха да заблудят. Трюлс Бернтсен нагласи по-удобно огледалото и погледна служебния пистолет върху якето на съседната седалка. Както обикновено ставаше тъкмо обратното. Той щеше да ги заблуди.

Жените по тротоарите не му обръщаха внимание. Познаваха колата и знаеха, че шофьорът не се интересува от услугите им. Гримиран младеж във възтесен панталон се завъртя около близкия стълб с табела „паркирането забранено“, все едно танцуваше на пилон, направи чупка в таза и нацупи устни към Трюлс. Той отговори със среден пръст.

Мракът сякаш се бе сгъстил. Трюлс се наведе към предното стъкло и погледна нагоре. От запад нахлуваха облаци. Светофарът светна червено. Бернтсен спря. Пак погледна съседната седалка. Беше ги изработвал толкова пъти и сега пак щеше да успее. Той командваше в града и никой не можеше да му оспорва властта.

Пъхна пистолета в жабката. Оръжието на убийството. Мина много време, но Трюлс още виждаше пред очите си лицето му. Лицето на Рене Калснес. Страхливата му, по момичешки сладникава педалска мутра. Трюлс удари по волана. Кога най-после ще светне зелено!

Първо го наби с палката.

После извади служебния си пистолет.

Макар окървавеното лице на Калснес да заприлича на пихтия, Трюлс видя умолителното изражение. Чу съскане като от спукана велосипедна гума — безмълвна молба. Безсмислен опит.

Стреля в основата на носа. Видя потръпването на тялото като по филмите. После бутна колата в пропастта и си тръгна. По пътя избърса палката и я хвърли в гората. В спалнята вкъщи имаше резервни. Оръжия, очила за нощно виждане, бронежилетка, дори атентаторска карабина „Мерклин“, иззета от полицията. Трюлс я отмъкна от хранилището за доказателства.

Подкара през тунелите и навлезе в търбуха на Осло. Дясноориентираната Партия на напредъка наричаше новопостроените тунели „жизненонеобходимите артерии на столицата“, а в отговор представител на зелените заклейми съоръженията като „червата на града“ — необходими наистина, но и пренасящи мръсотии.

Бернтсен шофираше покрай отбивки и кръгови кръстовища, обозначени с табели напълно в духа на норвежката традиция: ако не познаваш града, ще паднеш в капана на безвкусните шеги на Агенцията за пътните знаци. Качи се на възвишението в източната част на Осло. Неговият район. По радиото продължаваха да каканижат. Един от гласовете се изгуби в металическо скриптене. Метрото. Какви идиоти! Нима си въобразяваха, че Трюлс няма да дешифрира елементарните им кодове? Бяха се разположили в Бергслиа. Дебнеха около жълтата къща.

 

 

Легнал по гръб, Хари наблюдаваше как цигареният дим се вие на спирали към тавана на спалнята. Рисуваше фигури и лица. Познати лица. Можеше да ги назове по имена. Членовете на Dead Policemen’s Society^[1]. Издиша струя въздух срещу тях и те изчезнаха. Хари вече взе решение. Сам не знаеше кога стигна до съдбоносния избор, който щеше да промени всичко.

Известно време се опитваше да си внуши, че не е толкова страшно, че преувеличава опасностите. Ала дългогодишният стаж сред алкохолиците го бе научил да разпознава овреме безплодните си опити да омаловажава значението на решителни събития. Изрече ли онези думи, отношенията му с жената в постелята до него щяха да претърпят сериозен обрат. Хари изтръпваше при мисълта за предстоящото. Прехвърляше формулировките в уста. Нямаше за кога да го отлага.

Пое си дъх, но тя го изпревари.

— Може ли да си дръпна? — измърка Ракел и се сгуши още по-плътно към него.

Голата й кожа притежаваше онази топлина, по която Хари копнееше в най-изненадващите часове от деня. Завивката беше топла отдолу, студена отгоре. Бели чаршафи, винаги бели чаршафи. Само те можеха да изстиват по този неподправен начин.

Подаде й цигарата. Тя я пое непохватно и всмука бузите си, оглеждайки цигарата през присвити очи, все едно й се струваше по-безопасно да не я изпуска от поглед. Хари си даваше сметка какъв щастливец е.

И колко много можеше да изгуби.

— Утре да те закарам ли до летището? — попита той.

— Няма нужда.

— Знам, но утре лекциите ми започват по-късно.

— Закарай ме тогава — тя го целуна по бузата.

— При две условия.

Ракел се обърна настрана и го погледна въпросително.

— Първо, никога да не се разделяш с навика си да пушиш като тийнейджърка на купон.

— Ще се опитам — засмя се тихо тя. — Второ?

Хари събираше слюнка. Знаеше, че някой ден, връщайки се назад, ще си спомня този разговор като последния щастлив миг в живота си.

— Чакам…

По дяволите!

— Възнамерявам да наруша едно обещание. Дадох го на себе си, но се опасявам, че засяга и теб.

Хари не чу, а по-скоро инстинктивно усети, че дишането й се промени в тъмното. Стана пресекливо, ускорено. Изплашено.

 

 

Катрине се прозина. Погледна си часовника. Проблясващата в зелено голяма стрелка се придвижваше неумолимо към решителния миг. Досега в щаба не бяха постъпвали съобщения за обаждания към разследващите.

Вместо с всяка секунда, приближаваща я към крайния срок, напрежението й да нараства неимоверно, Катрине, напротив, вече бе започнала да преодолява разочарованието благодарение на позитивни мисли. Мислеше за топлата вана в апартамента; за леглото, за кафето утре сутринта. За следващия ден, изпълнен с нови възможности. Защото всеки ден трябва да носи надежда.

От мястото си виждаше фаровете на автомобилите по Третото околовръстно. Животът в града си течеше непонятно необезпокояван. След като облаците скриха луната, мракът се сгъсти. Катрине се размърда, но я сепна звук. Пукане. От съчка. Съвсем наблизо.

Притаи дъх и се ослуша. Бяха я сложили на пост, заобиколен от храсталаци и дървета, та в случай че убиецът се появи по някоя от пътеките, да не я види. Катрине знаеше, че по пътеките няма съчки.

Ново пукане. Този път по-близо. Катрине отвори машинално уста, все едно кръвта, изпомпвана на мощни тласъци от сърцето по тялото й, се нуждаеше от още кислород.

Катрине се пресегна към подвижната радиостанция. Ала не успя да я достигне.

Той се прокрадна до нея със светкавична бързина, но дъхът му в тила й беше съвсем спокоен, а шепнещият глас до ухото й — невъзмутим, почти бодър:

— Какво става?

Катрине се обърна към него и изпусна насъбрания въздух с продължително съскане.

— Нищо.

Микаел Белман грабна бинокъла от ръцете й и го насочи към къщата в ниското.

— „Делта“ има два поста зад жп линията, нали?

— Да. Как…?

— Изпратиха ми копие от картата на операцията. Така открих поста ти. Добре си се скрила, нямам забележки. — Той се шляпна по челото. — Ама че работа! Комари през март.

— Зли мухи — поправи го Катрине.

— Не е вярно — Микаел Белман продължаваше да държи бинокъла до очите си.

— И двамата сме донякъде прави. Злите мухи са комари, само че по-малки.

— Не е вярно, че…

— Някои от тях са толкова дребни, че не пият кръв от хора, а от други насекоми. Всъщност не кръв, а телесна течност, нали насекомите нямат…

— … не се случва нищо. Пред къщата е спрял автомобил.

— Само си представи колко кофти е да си комар: освен дето живееш в миризливо блато, те хапят и по-големи комари.

Катрине си даваше сметка, че бъбри от нервност, и се питаше откъде дойде това притеснение. Дали защото разговаряше с главния секретар?

— Някакъв човек излезе от колата и тръгна към къщата.

— Значи в предишния си живот си бил много лош последовател на Буда — уоки-токито на Катрине изпука, но тя продължаваше да плещи: — А ако някоя зла муха… Какво каза?

Тя дръпна бинокъла от ръцете на Белман. Главен секретар или не, тук беше нейният пост. И наистина. Под светлините на уличните лампи тя видя как мъж, облечен в червено, влиза през портата, тръгва по пътечката и се насочва към стълбите пред вратата. Мъжът носеше предмет, който Катрине се затрудняваше да идентифицира. Убиецът! Появи се. Решителният миг настъпи. Катрине посегна към мобилния си телефон.

 

 

— Не мисли, че ми е лесно да наруша дадената дума — призна Хари.

Взираше се в цигарата, която Ракел му върна. Надяваше се да може да дръпне силно от нея поне още веднъж. Нуждаеше се от никотин.

— За какво обещание става въпрос? — попита Ракел с немощен, слаб, самотен глас.

— Дадох дума пред себе си… — Хари долепи устни до филтъра.

Дръпна. Усети вкуса на дима. Накрая цигарата по една или друга причина имаше различен вкус — … никога да не ти предлагам брак.

В последвалото затишие Хари чу как вятърът прошумоля в шумата на дърветата отвън — все едно зашепна превъзбудена, изненадана публика.

— Повтори.

Гласът на Ракел прозвуча като кратко съобщение по уоки-токи. Хари си прочисти гърлото:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Вятърът отмина и остави след себе си тишина и спокойствие. Нощ. А в нощта — Хари и Ракел.

— Да не ме занасяш? — Тя се отдръпна от него.

Хари затвори очи. Пропадаше.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Защо да те занасям? Да не би ти да искаш да е шега?

— Първо, имаш ужасно чувство за хумор.

— Съгласен.

— Второ, имам отговорности към Олег. Ти — също.

— Момиче, не разбра ли, че Олег те прави още по-привлекателна партия?

— Трето, дори да искам, бракът води със себе си редица правни усложнения. Къщата ми…

— И аз съм против предбрачното имущество да става обща собственост. Откъде-накъде ще разполагаш свободно с моите имоти? Не обещавам много, но обещавам най-безболезнения развод на света.

Ракел се засмя.

— И сега ни е добре, нали, Хари?

— О, можем да изгубим много. Четвърто?

— Четвърто, никой не предлага брак в леглото с цигара в ръка.

— Ако ще искаш да коленича, първо ще трябва да си обуя панталона.

— Да.

— Настояваш да се обуя или си съгласна да…

— Да, глупчо! Да! Ще се омъжа за теб.

Реакцията на Хари дойде машинално. Беше заучена по време на дългогодишния му стаж в полицията. Обърна се да погледне часовника. Запомни точния час: 23,11. Необходимите данни при съставянето на доклада: кога е пристигнала полицията на местопрестъплението, кога е бил арестуван евентуалният извършител, кога е прогърмял изстрелът.

— Божичко — промърмори Ракел. — Какви ги говоря?

— Срокът за обжалване изтича след пет секунди — Хари се обърна към нея.

Лицето й стоеше съвсем близо до неговото и той видя само слаб проблясък в широко отворените й очи.

— Срокът изтече — оповести тя. — Каква е тази усмивка?

Хари усети как усмивката се разстила все по-широко и по-широко върху лицето му като чукнато в тиган яйце.

 

 

Беате лежеше, изпънала крака върху подлакътника на дивана, и гледаше как Гейбриъл Бърн се опитва да си намери място на стола. Беате откри кое му придава такъв неустоим чар: дългите мигли и ирландският акцент. Ресниците на Микаел Белман, дикцията на поет. Мъжът, с когото се срещаше, не притежаваше тези достойнства, но проблемът беше другаде. Беате забелязваше разни странности в поведението му. Първо, смущаваше я колко е напорист. Отказваше да разбере защо не е удобно да го приеме в дома си, щом е сама, а той има възможност да я посети. Притесняваше я и миналото му. Бе открила известно противоречие в разказите му.

Или той просто, подобно на повечето хора, от желание да се хареса се бе изкушил да поразкраси историите за личния си живот.

Навярно по-странна от двамата бе тя.

Все пак Беате въведе името му в Гугъл. Търсачката не откри нищо. После Беате провери биографията на Гейбриъл Бърн. Попадна на много любопитна информация. Като млад сексапилният актьор работел във фабрика за плюшени мечета, където отговарял за поставянето на очите им. После прегледа карето с основна информация за живота му. Съпруга: Елън Баркин (1988–1999). За миг си помисли, че Гейбриъл — точно като нея — е изгубил половинката си и е вдовец, но после съобрази, че най-вероятно са посочени годините на съвместния им съпружески живот, а не на раждането и смъртта на съпругата. В такъв случай излизаше, че Гейбриъл е прекарал като необвързан повече време от Беате. Или просто Уикипедия не бе осъвременила информацията за личния живот на актьора?

На екрана пациентката на психиатъра флиртуваше с него без капка свян. Той обаче устоя на изкушението. Усмихна й се с измъчената си усмивка, прикова в нея благия си поглед и каза нещо банално, ала от неговите уста прозвуча като стихотворение на Йейтс.

Нещо върху масата светна. Сърцето на Беате замря.

Телефонът. Някой звънеше. Валентин?

Тя взе апарата и погледна екрана. Въздъхна.

— Кажи, Катрине.

— Той дойде.

По гласа на колежката си Беате отсъди, че положението е напечено и рибата е захапала стръвта.

— Слушам те…

— Стои на стълбите.

На стълбите! Рибата не просто бе клъвнала — вече се беше закачила стабилно и нямаше мърдане. Цялата къща беше обкръжена от спецполицаи.

— Стои и се колебае.

Беате чу как по уоки-токито на Катрине се получи съобщение. Хванете го, хванете го!

— Ръководителят даде ход на акцията — отговори на молбите й Катрине.

Беате чу и друг глас на заден план. Стори й се познат, но не успя да определи чий е.

— Щурмуват къщата.

— По-подробно, ако обичаш.

— Бойците са целите в черно. Въоръжени с автомати. Божичко, как тичат…

— По-малко емоции, повече факти.

— Четирима командоси тичат по пътеката. Заслепяват го с фенери. Другите чакат, в случай че си е довел подкрепление. Той изпуска предмета в ръцете си.

— Оръжие ли е?

Висок, пронизителен звук. Беате въздъхна. Звънецът на вратата.

— Нахвърлят се върху него. Повалят го на земята.

Да!

— Май го претърсват. Вдигат нещо.

— Оръжие?

Зъъъън. Твърдо, настойчиво.

— Прилича на дистанционно.

— Да не е бомба?

— Не знам. Отнеха му го. Дават знак, че ситуацията е под контрол. Чакай…

— Трябва да отворя. Ще се чуем по-късно.

Беате стана от дивана и притича до вратата. Чудеше се как да му обясни, че поведението му е неприемливо; че щом иска да бъде сама, той трябва да уважи желанието й.

Преди да отвори, си помисли колко дълъг път бе извървяла. От тихата девойка, стеснителна до степен на самозаличаване, завършила Полицейската академия и поела по пътя на баща си, Беате се превърна в жена, която не просто знае какво иска, а и действа, за да го постигне. Измина дълъг и трънлив път, но наградата си заслужаваше всяка крачка.

Погледна мъжа пред себе си. Светлината, отразяваща се в лицето му, се удари в ретината й, превърна се във визуален образ, засити fusiform gyrus с данни.

Зад гърба си Беате чу успокоителния глас на Гейбриъл Бърн. Не се паникьосвай, казваше той.

Мозъкът й вече бе разпознал лицето на мъжа пред нея.

 

 

Хари предвкусваше оргазма. Своя оргазъм. Сладката болка от изопващите се мускули на гърба и корема. Затвори вратата към виденията си и отвори очи. Ракел се взираше в него със стъклен поглед. На челото й изпъкваше вена. При всеки негов тласък по тялото й преминаваше тръпка. Сякаш се опитваше да му каже нещо. Хари забеляза, че това не е онзи мъченически, онеправдан поглед, с който го гледаше, преди да свърши. Гледаше го със страх, какъвто бе виждал в очите й само веднъж, и то пак в тази стая. Ракел стискаше с две ръце китката му и се мъчеше да откопчи дланта му от шията си.

Той не отдръпна ръката си. Без да знае защо, не пускаше гърлото й. Усещаше съпротивата в тялото й. Виждаше как очите й изскачат от орбитите. Чак тогава отпусна хватката.

— Хари — изхриптя Ракел с неузнаваем глас. — Какво правиш?

Той не знаеше какво да й отговори.

— Не бива… — тя се задави — … не бива да стискаш толкова дълго!

— Извинявай, нещо се отнесох.

Усети сладостен прилив. Не на оргазъм, а на нещо подобно. Сладка, пресладка болка в гърдите, която се издигна в гърлото му и плъзна чак зад очите.

Отпусна се до нея. Зарови лице във възглавницата. Сълзите напираха. Извърна се настрана, пое си дълбоко дъх и се опита да ги преглътне. Какво, по дяволите, му ставаше?

— Хари?

Не можеше да й отговори.

— Добре ли си?

— Изморен съм, това е — отвърна той, без да вдига лице от възглавницата.

Усети как тя го погали по тила, пъхна ръката си под гърдите му и се сгуши в гърба му.

Не му даваше мира въпрос, който рано или късно щеше да го застигне: как може да предлага на жена, която обича повече от всичко, да сподели живота си с човек като него?

 

 

Катрине лежеше с отворена уста и слушаше напрегнато трескавата комуникация по уоки-токито. Мъжът на стълбите не държи дистанционно за взривно устройство, съобщиха спецполицаите. Зад нея Микаел Белман изруга тихо.

— ПОС терминал — изпращя задъхан глас.

— А в сака му?

— Пица.

— Моля?

— Мъжът е разносвач на пици. Работи за „Пица-експрес“. Преди четирийсет и пет минути получил поръчка за този адрес.

— Добре, ще го проверим.

Микаел Белман се наведе напред и грабна уоки-токито.

— Тук е Белман. Изпратил е разносвача, за да обезвреди заложените мини. Това значи, че се намира в района и е в течение на случващото се. Имаме ли кучета?

Пауза. Пукане.

— Тук У05. Нямаме кучета. Можем да ги доведем до петнайсет минути.

Белман пак изруга шепнешком. Натисна копчето за разговор.

— Доведете ги. Плюс хеликоптер с прожектор и термокамера. Потвърдете.

— Прието. Ще включим и хеликоптер, но не мисля, че има термокамера.

Белман затвори очи, процеди „идиот“ и отговори:

— Напротив, има инсталирана термокамера. Ако е в гората, ще го открием. Използвайте всичките ни хора, за да претърсим районите на север и на запад от гората. Ако тръгне да бяга, ще мине оттам. Продиктувай ми номера на мобилния си телефон, У05.

Белман дръпна пръста си от копчето за разговор и даде знак на Катрине да въведе номера в телефона си. Тя набра продиктуваните цифри и подаде апарата на Белман.

— У05? Фалкайд? Чуй ме добре. Този мач върви към загуба, а сме прекалено малко да предприемем мащабно претърсване на гората. Затова ще изпробваме друга стратегия. Понеже явно знае, че сме планирали акция, сигурно има достъп по честотите ни. Хеликоптерът действително не е оборудван с термокамера, но ако нашият човек се хване на уловката с районите на север и запад от гората… — Белман слушаше напрегнато. — Именно. Разположи хората си в източната част. Остави двама-трима тук — в случай че онзи все пак се отбие да провери как върви.

Белман приключи разговора и върна телефона на Катрине.

— Е? — попита тя.

Екранът на апарата угасна и светлината, отразяваща се в белите петна на лицето му, сякаш запулсира в мрака.

— Негодникът ни изигра.