Ю Несбьо
Полиция (25)

Двайсет и четвърта глава

Тенискортовете пустееха. Волвото „Амазон“ свърна пред парка „Фрогнер“. Там, пред главния вход, вече стоеше полицейска кола.

Беате изскочи навън, бодра-бодреничка, макар че през нощта почти не мигна. Трудно й беше да спи в чуждо легло. Да, тя продължаваше да го смята за чужд. Познаваше тялото му, но темпераментът, навиците, вижданията му все още тънеха в мистерия. Не знаеше дали ще има сили да прояви достатъчно търпение и любопитство да я разбули. Всяка сутрин, будейки се в леглото му, тя си задаваше един и същи въпрос: „да продължавам ли?“

Двама цивилни полицаи стояха облегнати на патрулката. Изправиха се и тръгнаха към Беате. Тя видя, че в колата седят двама униформени и още някакво цивилно лице на задната седалка.

— Той ли е? — попита Беате и усети как сърцето й заблъска радостно.

— Да — потвърди единият цивилен. — Страхотен фоторобот. Едно към едно е.

— А трамваят?

— Пуснахме го да си довърши рейса. Беше претъпкан. Взехме данните на една жена, защото положението малко се нажежи.

— В смисъл?

— Когато се легитимирахме и го подканихме да ни последва, той се опита да офейка. Скочи светкавично на пътеката между седалките, барикадира се зад детска количка и изкрещя на ватмана да спре.

— Детска количка ли?

— Луда работа, нали?

— Опасявам се, че лудостта му го е подтиквала към далеч по-страшни неща.

— Не, говорех за решението на майката да се качи с количка в час пик.

— Така или иначе сте го хванали.

— Майката се развика, дръпна го и аз успях да му вкарам един прав. — Полицаят се ухили, сви ръката си в юмрук и показа разкървавените си кокалчета. — Защо да размахвам пищова, щом се справям отлично и с голи ръце?

— Браво — насили се да го похвали Беате.

Приклекна и надникна към задната седалка. Сутрешното слънце блестеше в стъклото и зад собственото си отражение тя видя само неясен силует.

— Ще свалите ли прозореца?

Докато стъклото се смъкваше беззвучно, Беате се опита да диша спокойно.

Позна го веднага. Той гледаше пред себе си. Взираше се в утрото през полуспуснати клепачи, все едно още блуждаеше из съня, от който не бе искал да го будят.

— Претърсихте ли го? — попита Беате.

— Опознахме се доста отблизо — засмя се цивилният. — Не е въоръжен.

— Питам дали сте го обискирали за наркотици. Джобове, подгъви на дрехи?

— Мне. Защо да го правим?

— Защото това е Крис Реди, известен с прякора Адидас. Неколкократно осъждан за продажба на спийд. Щом се е опитал да избяга, сто процента има стока у себе си. Претърсете го щателно.

Беате Льон се изправи и тръгна към волвото.

— Мислех, че се занимава с пръстови отпечатъци — чу тя коментара на цивилния към Бьорн Холм. — Не подозирах, че познава и наркоконтингента.

— Тя познава всички лица от полицейските сводки в Осло — обясни Бьорн. — Следващия път бъдете малко по-внимателни, нали?

Бьорн се качи в колата, запали и погледна Беате. Тя си даваше сметка колко вкисната изглежда — със скръстени ръце, загледана сърдито през прозореца.

— Ще го пипнем в неделя — окуражи я Бьорн.

— Да се надяваме. Как върви подготовката в Берг?

— Спецчастите са разузнали района и са разставили постовете си. Не се затруднили, защото наоколо има горски масиви. Част от отряда ще се разположи в съседната къща.

— И всички, участвали в разследването на престъплението, извършено в Берг, са уведомени за опасността?

— Да. Обещаха да държат телефоните си подръка през целия ден и веднага да съобщят, ако някой ги потърси по работа.

— Това важи и за теб, Бьорн.

— За теб — също. Впрочем защо Хари не е участвал в такова мащабно разследване? По онова време вече е бил старши инспектор.

— Не беше във форма — лаконични обясни Беате.

— Пиян?

— Какво ще възложим на Катрине?

— Ще стои на пост на задна линия в гората край Берг. Оттам има отлична видимост към къщата.

— Добре. Искам да поддържам непрекъсната връзка с нея.

— Ще й съобщя — ангажира се Бьорн.

Беате си погледна часовника. Девет и шестнайсет. Спуснаха се по улица „Томас Хефти“ към „Бюгдьой Але“. Не защото това беше най-прекият път, а защото беше най-красивият. И защото така времето щеше да мине по-бързо. Беате пак си погледна часовника. Девет и двайсет и две. Денонощие и половина до началото на съдбоносния ден. Неделя.

Сърцето й продължаваше да бие бързо.

А трудното предстоеше тепърва.

 

 

Верен на професионалния си навик, Юхан Крун остави Хари да чака в приемната четири минути по-дълго от уговорката им. После излезе, отправи няколко очевидно излишни наставления към секретарката си и чак тогава се обърна към двамата си посетители.

— Хуле — каза той и огледа лицето на полицая, сякаш за да диагностицира настроението и нагласата, с която онзи е дошъл. После му протегна ръка. — Довел си и адвоката си?

— Това е Арнол Фолкеста — представи го Хари. — Мой колега. Помолих го да присъства на нашия разговор, за да имам свидетел, който при нужда да потвърди какво сме се споразумели.

— Умно, много умно — отбеляза Юхан Крун, но нито по интонацията, нито по изражението му личеше да е впечатлен. — Влизайте, моля.

Тръгна напред и хвърли поглед към ръчния си часовник с изненадващо тясна верижка и женствен дизайн. Хари схвана намека: аз съм сред най-авторитетните адвокати, ужасно съм зает и не смятам да отделям много време на този сравнително дребен случай. В просторния, луксозно обзаведен кабинет миришеше на кожа — вероятно от подвързиите на юридическите списания, с които бяха отрупани рафтовете. Хари усети аромата на парфюм. Знаеше откъде идва. Силие Гравсенг седеше на стол, наполовина обърната към вратата, наполовина към масивното писалище на адвоката.

— Защитен вид? — попита Хари и поглади с длан дървения плот.

— Обикновено тиково дърво — Крун зае пилотското място зад тропическата гора.

— Вчера е било обикновено, но днес може да е защитено — Хари кимна на Силие Гравсенг.

В отговор тя само сведе леко клепачи, все едно не можеше да мръдне главата си. Бе събрала косата си в конска опашка — толкова стегната, че очите й изглеждаха още по-свити от обикновено. Облечена в официален костюм, приличаше на служителка в кантората. Видимо беше спокойна.

— Предлагам да минем направо към въпроса — Юхан Крун долепи върховете на пръстите си. — Госпожица Гравсенг твърди, че е била изнасилена в кабинета ти в Полицейската академия около полунощ на посочената дата. Доказателствата засега са следи от нокти, натъртвания и разкъсана рокля. Всичко е надлежно фотографирано и може да бъде използвано в съдебната зала.

Крун погледна Силие, сякаш за да се убеди, че клетата студентка ще издържи на психическото напрежение, и продължи:

— При гинекологичния преглед в Центъра за жени, преживели сексуално насилие, не са установени охлузвания и разкъсвания във влагалището, но такива са налице едва в петнайсет до трийсет процента от случаите дори след брутални изнасилвания. Не са открити и следи от семенна течност, защото си проявил достатъчно хладнокръвие и си еякулирал извън влагалището й. По-точно върху корема на госпожица Гравсенг. После си я накарал да се облече, повлякъл си я към изхода и си я изгонили. За жалост тя не е проявила същото хладнокръвие и не е съхранила част от спермата като доказателствен материал. Пъхнала се е под душа, плакала е и е стояла часове, за да отмие всички следи от посегателството. Не е постъпила далновидно, но реакцията й е съвсем разбираема и нормална като за младо момиче.

Гласът на Крун се разтрепери леко от искрено възмущение — своеобразна демонстрация колко въздействащо може да звучи пледоарията му в съда.

— Персоналът в Центъра обаче е задължен да опише в няколко реда психическото състояние на жертвата. Говорим за специалисти с богат опит в поведенческите модели на жертви на изнасилване. Следователно съдебните заседатели непременно ще вземат под внимание показанията на персонала в Центъра. Повярвайте ми, господа, в този случай наблюденията на служителите там изцяло говорят в полза на моята клиентка.

По лицето на адвоката пробяга почти извинителна усмивка.

— Ала преди да обсъдим подробно доказателствата, нека да чуя дали си помислил над предложението ми, Хуле. Ако смяташ, че това е най-правилното решение — а за доброто и на двете страни се надявам, че е така — ще ти покажа писменото споразумение. А то, разбира се, трябва да остане конфиденциално.

Крун му подаде папка от черна кожа и погледна красноречиво Арнол Фолкеста. Колегата на Хари кимна бавно.

Хари отвори папката и бързо прочете точките от споразумението.

— Мхм. Напускам Академията и прекратявам всякаква дейност, свързана с полицията. Повече не разговарям със Силие Гравсенг и не я споменавам в разговорите си с други хора. Доколкото виждам, остава само да подпиша.

— Не е висша математика, така че, ако си изчислил ползите и вредите и си получил правилния отговор…

Хари кимна. Стрелна с поглед пребледнялата Силие Гравсенг, която седеше вцепенена като статуя и го гледаше безизразно.

Арнол Фолкеста се прокашля дискретно и Крун го погледна приветливо, като междувременно не пропусна уж случайно да поразмести часовника на китката си. Арнол извади жълта картонена папка.

— Какво е това? — попита Крун с повдигната вежда и пое папката.

— Нашето предложение за споразумение. Както сам ще прочетете, искаме Силие Гравсенг да напусне Академията незабавно и повече да не си търси работа в органите на реда.

— Шегувате се…

— И никога повече да не търси Хари Хуле.

— Какво нечувано нахалство!

— В замяна ние обещаваме — в името на благото и на двете страни — да не й търсим съдебна отговорност за този опит за изнудване на служител в Полицейската академия.

— В такъв случай няма какво повече да обсъждаме. Ще се видим в съдебната зала — отсече Крун. От неговите уста това юридическо клише прозвуча напълно автентично. — И макар че и двете страни ще понесат морални вреди от един съдебен процес, нямам търпение да се даде ход на делото.

— В такъв случай ще ви разочаровам, Крун — сви рамене Арнол Фолкеста.

— Ще видим кой ще остане разочарован — закани се Крун, стана и закопча единственото копче на сакото си — знак, че го чака следваща среща.

Като погледна Хари обаче, изведнъж се разколеба.

— Какво имате предвид?

— Ако обичате, направете си труда да прегледате документите, приложени към изготвеното примерно споразумение.

Крун отвори папката, запрелиства я и зачете тук-там.

— Както сам виждате, в Академията вашата клиентка е посещавала лекции на тема изнасилване. Там се посочват и типичните реакции у изнасилени жени.

— Това не означава…

— Ще ви помоля да запомните възраженията си и да ги обсъдим, след като приключа, Крун. Моля, отгърнете на следващата страница. Там ще откриете подписани и все още неразгласени показания на студент, който е видял госпожица Гравсенг да излиза от Академията в посочения час. По негово впечатление тя е изглеждала по-скоро гневна, отколкото изплашена. Младежът изобщо не споменава скъсана рокля. Тъкмо обратното. Била е облечена и напълно невредима. Студентът признава, че чисто мъжкото му любопитство го е подтикнало да я огледа добре. — Фолкеста се обърна към Силие. — Комплимент за вас, предполагам…

Тя продължаваше да седи неподвижно, но по бузите й изби червенина, а очите й замигаха неспокойно.

— От показанията на младежа се вижда, че Хари Хуле е отишъл при него най-много минута, или шейсет секунди, след като госпожица Гравсенг го е подминала. Тоест Хуле не е имал време да си вземе душ например. Останал е при свидетеля до моето пристигане. После заведох Хуле в Експертно-криминалния отдел, което личи от… — Фолкеста даде знак — … следващата страница, да.

Крун плъзна поглед по документа и се свлече на стола.

— Специалистите установиха, че у Хуле липсват външните белези на човек, току-що извършил изнасилване. Не откриха нито епителни клетки под ноктите му, нито полов секрет или срамни косми от други лица по ръцете или по гениталиите му. Тук обвиненията на госпожица Гравсенг, че той я е драскал с нокти и е проникнал в нея насилствено, не срещат никакво потвърждение. По тялото на Хуле липсваха следи от борба. Специалистите откриха единствено два косъма по дрехите му, но това е съвсем нормално предвид физическата близост, която клиентката ви е инициирала. Справка — трета страница.

Крун отгърна, без да вдига глава. Погледът му пробяга по документа, само след три секунди устните му се свиха в беззвучна ругатня и Хари се увери, че легендата не лъже: в Норвегия нямаше юрист, който да чете по-бързо от Юхан Крун.

— И накрая, ако погледнете обема на семенната течност, изхвърлена от Хуле само половин час след мнимото изнасилване, ще видите, че възлиза на четири милилитра. При първа еякулация количеството е между два и пет милилитра. При втора в рамките на половин час — под десет процента от първоначалния обем. С две думи, освен ако тестисите на Хари Хуле не са извънземни, той не е еякулирал в часа, в който госпожица Гравсенг твърди, че е изнасилена.

В настъпилото затишие в кабинета нахлу вой на клаксон и вик, последван от смях и гръмка псувня. Движението спря.

— Не е висша математика — усмихна се предпазливо Фолкеста в брадата си. — Така че, ако сте изчислили ползите и вредите…

Хидравлично пуфтене на отпуснати спирачки. И трясък на стола, когато Силие Гравсенг скочи от мястото си. После — нов трясък, този път на вратата.

Крун седя продължително с наведена глава. Вдигна я и погледна Хари.

— Съжалявам. Когато защитаваме подсъдим, очакваме той да излъже, за да си спаси кожата, но това… Трябваше да преценя по-добре ситуацията.

— Не я познаваш — сви рамене Хари.

— Така е. Но познавам теб. Редно е да съм те опознал за толкова години, Хуле. Ще я накарам да подпише споразумението.

— А ако откаже?

— Ще й разясня какви санкции предвижда законът за лъжесвидетелстване и че я грози дисциплинарно изключване от Полицейската академия. Както сами се уверихте, не е никак глупава.

— Знам — Хари въздъхна и се изправи. — Знам.

Навън трафикът се възобнови.

 

 

Хари и Арнол Фолкеста вървяха нагоре по улица „Карл Юхан“.

— Благодаря ти. Все още се чудя обаче как толкова бързо се ориентира в ситуацията.

— Имам известен опит с ОКР.

— ОКР?

— Обсесивно-компулсивно разстройство. Когато човек, страдащ от такава психическа болест, си постави цел, не подбира средствата за нейното постигане. Целта става по-важна от последствията.

— Мой приятел психолог ме предупреди, че съм кандидат за такава диагноза. Питах те как толкова бързо съобрази, че ни е нужен свидетел и оглед от криминалисти.

Арнол Фолкеста се засмя тихо.

— Не знам дали да ти отговарям, Хари.

— Защо?

— Сблъсквал съм се с подобен казус. Двама полицаи нанасят жесток побой на мъж и за да избегнат наказание, си връзват гащите с акция, подобна на нашата. Унищожават доказателствата. Единият изгаря всичко, което може да ги уличи. А онова, с което полицаите държат пострадалия, не е никак малко и адвокатът му го съветва да оттегли оплакването, защото няма да издържи в съда. Сценарият ми е познат.

— Като те слушам, все едно си ме измъкнал от присъда за изнасилване, което наистина съм извършил.

— Извинявай — засмя се Арнол. — Просто случилото се не ме изненадва особено. Това момиче е бомба със закъснител. Трябвало е да получи отрицателно заключение на психологическите тестове при приема.

Прекосиха площад „Егер“. Пред очите на Хари се заизнизваха спомени. Усмивката на любима от юношеските години. Трупът на войник от Армията на спасението пред коледната тенджера. Навсякъде из този град го спохождаха спомени.

— Кои бяха двамата полицаи?

— От високите етажи.

— Затова ли премълча имената им? Съдействал ли си им? Гузна съвест?

Арнол сви рамене.

— Всеки, който няма смелостта да защити справедливостта, трябва да се чувства гузен.

— Мхм. В системата колегите, които хем са агресивни, хем заподозрени в унищожаване на доказателства, се броят на пръсти. Да не би случайно единият от побойниците да е Трюлс Бернтсен?

Арнол Фолкеста не отговори. По набитото му ниско тяло премина силна тръпка — достатъчно красноречив отговор.

— Сянката на Микаел Белман. Него имаш предвид, като каза „от високите етажи“, нали? — Хари плю на асфалта.

— Да говорим за друго, а, Хари?

— Дадено. Да обядваме в „Скрьодер“?

— В „Скрьодер“? Там предлагат ли… обедно меню?

— Предлагат сандвичи с кюфтета. И място.

 

 

— Позната гледка, Нина — отбеляза Хари към сервитьорката, която им поднесе по две твърдо изпечени кюфтета, поръсени със задушен лук, и филийка хляб.

— Тук нещата не се променят — усмихна се тя и се отдалечи.

— Трюлс Бернтсен — Хари надзърна зад рамото си.

Двамата с Арнол бяха почти сами в семплия четвъртит салон. Макар законът за забрана на тютюнопушенето в закрити помещения отдавна да бе влязъл в сила, тук въздухът още беше просмукан с миризмата на цигарен дим.

— Подозирам, че от години е на хранилка при подземните босове.

— Нима? — Фолкеста изгледа скептично умъртвеното животно пред себе си. — А Белман?

— По онова време той отговаряше за наркотиците. Знам, че е сключил сделка с Рудолф Асаев, който въртеше бизнес с дрога, наречена виолин — производно на хероина. Белман разпъна чадър над Асаев, а в замяна наркобаронът сведе до минимум контрабандните канали, наркоманите по улиците и смъртните случаи в резултат от свръхдоза. Това вдигна рейтинга на Белман.

— Дотам, че да окупира креслото на главния секретар?

Хари лапна парченце кюфте и сви неопределено рамене.

— И защо не направи опит да разобличиш схемата? — Арнол Фолкеста прокара предпазливо ножа по онова, което според менюто трябваше да е месо. Спря и погледна Хари; онзи го изгледа безизразно, докато дъвчеше. — Къде остана удовлетворението от възстановената справедливост?

Хари преглътна хапката си. Взе салфетката и избърса ъгълчетата на устните си.

— Нямах доказателства. Пък и бях напуснал полицията. Не влизаше в моите компетенции. Този въпрос и сега е извън моя ресор.

— Така е — Фолкеста набоде парче месо на вилицата си, вдигна я и огледа хапката. — Не е моя работа, Хари, но ако това не е в компетенциите ти и вече не си полицай, защо от Съдебна медицина ти изпращат доклад от аутопсията на въпросния Рудолф Асаев?

— Значи си го видял?

— Просто защото вземам и твоята поща, когато слизам за моята. От администрацията отварят всички пликове. И, разбира се, защото съм любопитен до мозъка на костите си.

— Как е на вкус?

— Още не съм го опитал.

— Давай по-смело.

— Първо ми кажи за Асаев.

— Този път са проверили и очните ябълки — усмихна се Хари. — Открили са каквото търсехме. Миниатюрна дупчица в голямата артерия. Възможно е, докато Асаев е бил в кома, някой да е натиснал очната му ябълка настрани и после да е забил в ъгъла на окото му спринцовка. Така инжектираните въздушни мехури в кръвния му поток биха причинили мигновена слепота и тромб в мозъка без ясна причина.

— Изведнъж апетитът ми се повиши — Арнол Фолкеста се намръщи и остави вилицата. — Да не си открил доказателство за насилствената смърт на Асаев?

— Доказателство — не. Както ти казах, не може да се определи със стопроцентова категоричност кое е причинило смъртта. Следата от убождането насочва към предположения какво най-вероятно се е случило. Въпросът е как убиецът се е вмъкнал в болничната стая. Дежурният постови твърди, че не е видял никого по времето, когато е настъпила смъртта. Нито лекари, нито външни лица.

— Тайната на жълтата стая.

— Или нещо по-просто. Полицаят е изоставил поста си или е задрямал и по разбираеми причини не е искал да го признае. Или е бил съучастник в престъплението — било пряк, било косвен.

— Ако е задрямал, убиецът следва да е разчитал обстоятелствата да се стекат в негова полза, а това звучи абсурдно, нали?

— Прав си, Арнол. Възможно е да са го подмамили да напусне поста си. Или да са го приспали.

— Или да са му бутнали подкуп. Трябва непременно да го привикаш на разпит!

Хари поклати глава.

— И защо не може?

— Първо, вече не съм следовател. Второ, полицаят е мъртъв. Същият онзи, когото бутнаха с колата в Драмен.

Хари кимна замислено, вдигна чашата и отпи от кафето.

— По дяволите! — Арнол се наведе напред. — И трето?

Хари махна на Нина да му донесе сметката.

— Споменах ли, че има и трето?

— Вместо „и второ“ каза „второ“. Все едно още не си приключил с изброяването.

— Май ще трябва да усъвършенствам езиковите си умения.

Арнол наклони голямата си чорлава глава. Хари прочете въпроса в очите му: щом не искаш да разследваш случая, защо ми разказваш всичко това?

— Довърши си обяда — подкани той колегата си. — Чака ме лекция.

 

 

Слънцето се пързулна по бледия небосвод, приземи се меко на хоризонта и обагри облаците в оранжево.

Трюлс Бернтсен седеше в автомобила и следеше с половин ухо съобщенията по полицейската радиостанция, докато чакаше в мрака. Чакаше някой да запали лампите в къщата над него. Чакаше да я види. Стигаше му да я зърне само за миг.

Усещаше някакво раздвижване. Долавяше промяна в обичайните рутинни съобщения, произнасяни приглушено. Сега бяха кратки, забързани и постъпваха нарядко, все едно на дежурните бе наредено да не злоупотребяват с честотата. Подозренията на Трюлс събудиха не съобщенията, а премълчаното в тях. Начинът, по който бе премълчано. Отсечени изречения, на пръв поглед свързани с разузнавателни проверки и придвижване на полицейски сили, но без да се споменават адреси, часове или имена на лица. Навремето полицейската честота беше на четвърто място сред най-слушаните радиостанции, ала преди няколко години я кодираха. И въпреки мерките за сигурност полицаите тази вечер претегляха всяка дума, все едно умираха от страх да не издадат нещо.

Ето, пак съобщения. Трюлс увеличи звука.

Отряд за бързо реагиране „Делта“. Въоръжена акция.

Трюлс погледна през бинокъла към прозореца на дневната. В новата къща я виждаше по-трудно, защото терасата отпред му пречеше. Докато живееха в предишната къща, Трюлс имаше изглед към дневната от близката гора. Гледаше я как седи на дивана с подвити крака. Боса. Как отмахва русите си къдрици от лицето си, все едно знае, че някой я наблюдава. Толкова красива, че му идеше да се разреве.

Оранжевото небе над фиорда в Осло почервеня, а после се обагри в пурпурно.

В онази нощ, когато паркира до джамията на улица „Океберг“, небето беше черно. Тогава Трюлс се спусна до Управлението, закачи си служебната значка, за да не го спре охраната, прекоси фоайето и слезе в хранилището за доказателства. Отключи с дубликата, който си бе извадил преди три години. Сложи си очилата за нощно виждане. Веднъж, когато влезе в хранилището, за да изпълни поредната поръчка на Асаев, включеното осветление събуди бдителността на един охранител и оттогава Трюлс не рискуваше с лампите.

Справи се бързо. Намери кутията с доказателствата, номерирани по дата, отвори пликчето с деветмилиметровия куршум, изваден от главата на Калснес, и го подмени с друг, който бе донесъл в джоба си.

През цялото време обаче не се освободи от усещането, че не е сам в хранилището.

Дали в момента и Ула се чувстваше така? Затова ли току вдигаше поглед от книгата си и се обръщаше към прозореца? Сякаш там имаше нещо. Нещо, което я очаква.

Радиостанцията пак изпука.

Бернтсен се досещаше какво готвят.

Разконспирира замисъла им.