Ю Несбьо
Полиция (18)

Седемнайсета глава

— И се пренесе да живееш тук? — Беате огледа просторната кухня.

Навън мракът се спускаше над възвишението Холменколен и съседните къщи. Сред тях нямаше две еднакви, но всички бяха поне двойно по-големи от къщата, която Беате наследи от майка си в източната част на града, ограждаха ги двойно по-високи дувари, разполагаха с по-големи гаражи, а на пощенските им кутии се мъдреха двойни фамилни имена със съединителна чертица. Беате, поначало предубедена към западните квартали, се затрудняваше да възприеме Хари Хуле в подобна обстановка.

— Да — той наля кафе в две чаши.

— Не ти ли е… самотно?

— Мхм. Нали и ти живееш сама?

— Да, но…

Беате млъкна. Искаше да възрази, че всъщност обитава уютна, боядисана в жълто къща, построена в герхардсенски^[1] дух през периода на възстановяването на щетите след Втората световна война; семпла и практична къща в пълен противовес на грандоманския стил, в който състоятелните граждани на Осло си вдигаха не къщи, а цели крепости. Черният байц и масивните дървени трупи придаваха на къщата, наследство от бащата на Ракел, тягостен, неизменно мрачен вид дори в слънчеви дни.

— Ракел се прибира през уикендите — обясни Хари и поднесе чашата към устните си.

— И нещата вървят добре?

— Идеално.

Беате кимна. Забелязваше колко е променен. Около очите му се бяха нароили фини бръчици, но въпреки това изглеждаше подмладен. Титановата протеза, заместваща средния пръст на едната му ръка, издрънча леко в чашата.

— При теб как е? — поинтересува се Хари.

— Бива. Заета съм. Малката гостува на баба си в Стайншер.

— Вече? Направо се стряскам колко бързо… — той примижа и се засмя тихо.

— Да — Беате отпи от кафето си. — Хари, исках да се видим, за да разбера какво всъщност се случи.

— Знам. И аз мислех да ти се обадя, но първо трябваше да уредим въпроса с Олег. И да се посъвзема.

— Разкажи ми.

— Дадено — Хари остави чашата. — Докато разследвах, ти беше единственият ми източник на информация. Помогна ми и ти дължа огромна благодарност, Беате. Само на теб съм склонен да разкрия истината, но първо помисли дали наистина искаш да я узнаеш. Може да те хвърли в сериозна дилема.

— Още докато ти помагах, станах твой съучастник, Хари. Успяхме да пресечем трафика на виолин. Той изчезна от пазара в Осло.

— Прекрасно — сухо отбеляза Хари. — За да могат хероинът, крекът и спийдболът отново да залеят пазара.

— Главният доставчик на виолин си отиде. Рудолф Асаев е мъртъв.

— Знам.

— Нима? И откъде? Лежа в кома няколко месеца в Държавната болница, и то под чуждо име.

— Асаев? — вдигна вежда Хари. — Мислех, че се е споминал в хотелската стая в „Леон“.

— Там го намериха. Кръвта му почти бе изтекла, но успяха да го стабилизират за известно време. Откъде знаеш къде са го открили? Информацията се пазеше в най-строга тайна.

Хари завъртя мълчаливо чашата в ръка.

— Стига бе… — въздъхна тежко Беате.

— Предупредих те, че е по-добре да не знаеш — сви рамене Хари.

— Ти ли го наръга?

— Ще смекча ли вината си, ако кажа, че беше при самоотбрана?

— Открихме куршум в дървената рамка на леглото. Прободната рана беше дълбока и широка. Съдебният лекар заключи, че след навлизането му в плътта, острието е било завъртяно няколко пъти.

Хари заби поглед в чашата.

— Въпреки това явно не съм си свършил работата както трябва.

— За бога, Хари… как… как… — понеже Беате не бе свикнала да повишава тон, гласът й застърга като циркуляр.

— Той закачи Олег за наркотиците — прошепна Хари, без да откъсва поглед от чашата.

Поседяха мълчаливо, заслушани в скъпоценната тишина на Холменколен.

— Асаев ли те простреля? — попита накрая Беате.

Хари прокара пръст по сравнително пресния белег отстрани на челото си.

— Кое те кара да мислиш, че съм го получил от куршум?

— Какво ли разбирам от огнестрелни рани — аз, нищо и никакъв криминален експерт?

— Един от бригадирите на Асаев. Откри огън от упор. Два в гърдите, третият в главата.

Беате усещаше, че Хари казва истината, но не и цялата истина.

— И как оцелява човек след такава стрелба?

— От две денонощия не си бях събличал бронежилетката. Крайно време беше да ми се издължи за предаността. Но раната в главата ме извади от строя и сигурно щях да гушна букета, ако…

— Ако?

— Ако типчето не беше притичало до спешното. Насочило пистолет срещу един от лекарите и го довлякло тук. Той ме спаси.

— За бога, Хари, какви ги говориш? Защо за пръв път чувам тази история?

— Докторът веднага ме превързал и настоял да извикат линейка, но аз се свестих бързо и ме закараха у дома.

— Защо отказа да постъпиш в болница?

— Не исках да се вдига патърдия. Как я кара Бьорн? Да не е хванал някое гадже?

— Този тип… дето първо се е опитал да те застреля, а после те е спасил… кой е?

— Не е искал да ме убива, стана случайно.

— Случайно? Три изстрела на месо не ми звучат като случайност, Хари.

— Ако те тресе абстиненция след продължителен прием на виолин и държиш „Одеса“, може да се случи и на теб.

— „Одеса“?

Беате знаеше за кое оръжие става дума. Евтина реплика на руския „Стечкин“. На снимки „Одеса“-та приличаше на безформен хибрид между пистолет и автомат, споен в часовете по металообработване от ученик с посредствени заложби. Оръжието се радваше на голяма популярност сред руските урки и сред редиците на организираната престъпност, защото произвеждаше стрелба и в единичен, и в автоматичен режим. Съвсем лек натиск върху спусъка на „Одеса“-та беше достатъчен от дулото да изхвърчат два куршума. Или дори три. Изведнъж Беате се сети, че „Одеса“ стреля с редките патрони „Макаров“ от калибър 9/18 мм — мунициите, с които бе застрелян Густо Хансен.

— Много ми се ще да видя това оръжие — бавно изрече тя и забеляза как погледът на Хари заснова неспокойно из стаята.

Беате се обърна. Зад нея имаше само допотопен черен ъглов шкаф.

— Така и не ми отговори кой е бил онзи тип.

— Не е важно. Отдавна е извън твоята юрисдикция.

— Прикриваш човек, който едва не те е убил.

— Това, че после ме спаси, прави жеста му още по-похвален.

— Затова ли се опитваш да го предпазиш?

— Често е пълна загадка как избираме кого да вземем под крилото си, не мислиш ли?

— Така е. Самата аз съм доста подходящ пример. Винаги съм гледала да се застъпвам за колегите си. Като специалист по особеностите на човешкото лице присъствах на разпита на бармана от „Come As You Are“ — бара, в който един от наркотрафикантите на Асаев беше убит от висок рус мъж с белег от устата до ухото. Показах на бармана снимки и двамата поговорихме. Както ти е добре известно, визуалната памет се манипулира изключително лесно. С малко обработка свидетелите изведнъж вече не си спомнят толкова точно онова, в което допреди малко са се кълнели. Накрая барманът беше сто процента сигурен, че убиецът от бара не е Хари Хуле, чиито снимки му бях показала.

— Благодаря — кимна Хари.

— Мислех да кажа, че няма за какво — Беате поднесе чашата към устните си. — Но всъщност има. И ще ти предложа начин да ми върнеш жеста.

— Беате…

— Непрекъснато бдя над доброто на гилдията. Приемам винаги присърце смъртните случаи при изпълнение на служебния дълг. Знаеш защо. Първо баща ми, после Як Халвуршен…

Беате машинално посегна към обицата си — отливка от копчето на куртката, с която бе загинал баща й.

— Не знаем кой е следващият, но ще направя и невъзможното, за да спра този изверг, Хари. Готова съм на всичко. Разбираш ли?

Хари мълчеше.

— Извинявай. Какво ли те питам! Самият ти изгуби немалко близки хора.

Хари потърка опакото на дланта си о чашата, все едно да я стопли. После стана и отиде до прозореца. Постоя там безмълвно, после подхвана:

— Както ти е известно, сериен убиец едва не погуби Ракел и Олег. Влезе в живота им по моя вина.

— Оттогава мина много време, Хари.

— Сякаш беше вчера. За мен споменът винаги ще си остане съвсем пресен. Нищо не се е променило, но все пак се опитвам да се променя.

— И успяваш ли?

— Понякога да, понякога не — сви рамене Хари. — Споделял ли съм ти, че през всичките тези години редовно забравях да купя подарък за рождените дни на Олег? Ракел ми напомняше седмици преди събитието, но все ме налягаха други грижи и изместваха ангажимента от ума ми. В големия ден, влизайки, виждах празничната украса и прибягвах до един и същи изтъркан трик. — На устните му се появи горчива усмивка. — Оправдавах се, че трябва да изляза веднага, защото съм забравил да си купя цигари, мятах се в колата, натисках газта до дупка, спирах на най-близката бензиностанция, грабвах няколко компактдиска или нещо подобно и се връщах. С Ракел знаехме, че Олег подозира какво се случва, затова се бяхме наговорили как да замазваме подобни гафове. Олег ме посрещаше с тъмните си, укоряващи очи, но преди да се втурне да ме пребърка, за да намери потвърждение на съмненията си, Ракел се хвърляше на врата ми, все едно не ме е виждала от месеци, издърпваше дисковете, затъкнати под колана на гърба ми, и се изнизваше, скрила ги някъде под дрехите си. После колкото и старателно да ме претърсваше, Олег не намираше уличаващи ме доказателства. За десет минути Ракел смогваше да опакова красиво подаръка и да залепи върху него поздравителна картичка „за… от…“.

— И?

— Съвсем наскоро отпразнувахме поредния рожден ден на Олег. Този път се сетих да му купя подарък навреме. Той огледа картичката и каза, че почеркът му е непознат. Защото съм я надписал аз, обясних.

— Трогателна история — усмихна се Беате. — В крайна сметка всичко завършва с хепиенд.

— Виж, Беате, дължа на Ракел и Олег всичко, което имам, и се нуждая от тях. За мое щастие и те се нуждаят от мен. Ти си майка и знаеш каква благословия и едновременно проклятие е да чувстваш, че си потребен някому.

— Да. Опитвам се да ти напомня колко си нужен и на нас.

Хари се приближи към нея и се надвеси над масата.

— Не колкото на Ракел и Олег. Пък и никой не е незаменим в работата си, нито дори…

— О, бързо-бързо се намират заместници на убитите. За единия няма защо да берем грижа, човекът беше пенсионер. Ще измислим кой да наследи и онези, които тепърва ще се простят с живота си.

— Беате…

— Видя ли ги?

Хари сведе очи към снимките, които Беате извади от чантата си и подреди върху кухненската маса.

— Целият му череп беше натрошен, Хари. Не му е оставил и една здрава костица. Дори аз се затрудних да го разпозная.

Хари остана прав — като домакин, който деликатно подканва гостенката си да си върви. Беате обаче не помръдна. Отпи от кафето. Показа ясно, че не смята да го освободи от присъствието си. Хари въздъхна. Беате отпи още една глътка.

— Олег възнамерява да запише право, след като го изпишат от клиниката, нали? А после да кандидатства в Полицейската академия?

— Откъде знаеш?

— От Ракел. Чухме се, преди да дойда при теб.

— Говорила си с Ракел? — Светлосините очи на Хари потъмняха.

— Обадих й се в Швейцария и й обясних за какво смятам да те моля. Постъпих неуместно и съжалявам, но както вече ти казах: няма да се спра пред нищо.

Устните на Хари се раздвижиха в беззвучна ругатня.

— И тя какво отговори?

— Че решението зависи само и единствено от теб.

— Така и очаквах.

— Затова те умолявам, Хари. Заклевам те в паметта на Як Халвуршен, Елен Йелтен и всички убити колеги. Но най-вече те призовавам да помислиш за онези, които все още са живи, и за избралите един ден да служат на реда.

Челюстите на Хари се раздвижиха гневно.

— Не съм те молил да манипулираш свидетели в моя полза, Беате.

— Ти никога не си ме молил за нищо, Хари.

— Става късно и ще те помоля да…

— … си вървиш — довърши тя и кимна.

В погледа на Хари се бе появила онази категоричност, която сломяваше съпротивата на събеседниците му. Беате стана и излезе в коридора. Облече си якето и го закопча. Застанал на вратата на кухнята, Хари я наблюдаваше.

— Съжалявам, задето прибягнах до такива крайности. Не биваше да се намесвам в личния ти живот. Все пак става дума за работа. Просто за работа — тя усети, че гласът й ще се скърши, и избъбри на един дъх: — И си напълно прав. Лоялността към всяка кауза си има граници. Чао.

— Беате…

— Лека нощ, Хари.

— Беате Льон.

Тя вече бе отворила вратата и бързаше да излезе, та Хари да не види насълзените й очи, но той застана зад нея и бутна вратата. Беате чу гласа му съвсем близо до ухото си:

— Задавали ли сте си въпроса как убиецът е съумял да подмами полицаите да се явят съвсем доброволно на местопрестъпленията, и то на датата, на която са били извършени първите убийства?

— Какво имаш предвид? — Беате пусна дръжката.

— Чета вестници. Пише, че полицай Нилсен е стигнал до езерото Трюван с личния си фолксваген, намерен на близкия паркинг. По пътеката, спускаща се до станцията на лифта, не се открити други следи, освен неговите. Разполагате и с видеозапис от бензиностанция в Драмен. На него се вижда как Антон Митет се вози сам в автомобила си, преди да бъде убит. И двамата са били наясно с какви прийоми си служи убиецът. И въпреки това са се отзовали на поканата му.

— Мислили сме по този въпрос, разбира се, но не стигнахме до задоволително обяснение. Знаем, че преди да се отправят към местопрестъплението, получават повикване от телефонна будка, разположена недалеч оттам. Затова, по наше предположение, полицаите са се досещали кой им се обажда и са смятали за възможно да заловят убиеца без чужда помощ.

— Грешите.

— Нима?

— Групата за оглед е открила полицейски пистолет с празен пълнител и пачка патрони в жабката на Антон Митет. Ако той действително е знаел, че отива при убиеца, е щял най-малкото да си зареди пистолета.

— Може да е смятал да го направи по-късно, но когато е посегнал да отвори жабката, убиецът го е изпреварил…

— Повикването е постъпило в телефона му в 10,31, а той е спрял да зареди бензин в 10,35. Тоест, след обаждането най-спокойно е спрял на бензиностанция.

— Навярно горивото е привършвало?

— Нищо подобно. На уебстраницата на „Афтенпостен“ публикуваха видеозаписа от охранителната камера до бензиностанцията под надслов „Кадри, заснети минути преди екзекуцията на Антон Митет“. На клипа се вижда как едва трийсет секунди след като Митет започва да зарежда, бензиновият пистолет отскача: знак, че резервоарът е пълен догоре. С други думи, Митет е разполагал с достатъчно гориво да стигне до местопрестъплението и да се прибере у дома. Всичко това показва, че изобщо не е бързал.

— Значи е можел съвсем спокойно да си зареди пистолета на бензиностанцията, но не го е направил.

— Бертил Нилсен също е имал служебно оръжие в жабката на фолксвагена. Слиза от колата, но не го взема със себе си. И така, двама полицаи с дългогодишен опит в следователската работа отиват на място, където преди време е извършено убийство, останало неразкрито, макар да знаят, че техен колега е станал жертва при сходни обстоятелства. Можели са да се въоръжат, но не са го сторили. Шофирали са дотам спокойно, без да бързат. Полицаи, натрупали с годините много рутина; полицаи, които са се уморили да се правят на герои и не поемат излишни рискове. За какво ви говори всичко това?

— Добре, Хари — Беате се обърна, облегна се на вратата и тя се хлопна зад гърба й. — До какво заключение би трябвало да стигнем според теб?

— Нито Бертил Нилсен, нито Антон Митет са тръгнали към местопрестъплението с идеята да залавят убиец.

— Вероятно си прав. По-скоро са си мислели, че отиват на гореща среща с красавица, която си пада по секса на зловещи места — пошегува се Беате, но Хари опроверга и тази версия с безизразно лице:

— Ако случаят беше такъв, мацката щеше да ги предупреди по-отрано.

Беате се замисли.

— Ами ако убиецът се е представил по телефона за журналист, който прави репортажи за неразкрити убийства, и е настоял да се срещнат с Митет късно вечерта, защото по тъмно снимките ще изглеждат още по-злокобни?

— До местопрестъпленията не се стига толкова бързо. Особено до езерото Трюван. Бертил Нилсен е тръгнал от Долен Айкер и е шофирал дотам повече от половин час. Пък и кой утвърден полицай ще работи ангария, та криминалната преса да вдигне шумотевица с поредното си бомбастично заглавие?

— Като казваш ангария, намекваш…

— Полицаите са се отзовали, защото са мислели, че ги викат по работа.

— Защото убиецът се е представил като техен колега?

— Мхм.

— Убиецът се свързва с тях под маската на мним полицейски служител и обяснява, че звъни от местопрестъплението, защото… защото там се очаква ново престъпление и… и… — Беате подръпна обицата-копче — … и ги моли за помощ при възстановката на първоначалното убийство!

Усети, че се усмихва като ученичка, отговорила правилно на учителя си, и се изчерви, съвсем придобивайки вида на невръстна госпожичка.

— Топло, топло… Но понеже напоследък началството наложи строги ограничения на извънредния труд, според мен Митет би се учудил, ако го повикат да съдейства за следствен експеримент извън работното му време, и то посред нощ, още повече че такива възстановки изискват дневна светлина.

— Предавам се.

— Нима? Какво трябва да ти съобщят, та да хукнеш навън посред нощ?

Беате се плесна по челото.

— Ама разбира се! Къде ни е бил умът досега?