Ю Несбьо
Полиция (16)

Петнайсета глава

Черният фолксваген „Шаран“ се издигаше бавно и въртеливо към синьото небе. Като ракета на свръхзабавен каданс, помисли си Катрине, докато гледаше опашката. Тя не бълваше огън и дим, както се очаква от космическа ракета. Оттам, от вратите и от багажника на потрошения автомобил течеше вода. Струите постепенно се накъсаха на капки, които блестяха на слънцето, докато се сипеха в реката.

— Миналия път се наложи да изтеглим колата с въжета — поясни местен полицай.

Стояха пред отдавна закрития дърводелски цех. Червената боя се бе олющила, всички прозорци бяха счупени. Повехналата трева приличаше на нацистки бретон, сресан в посоката, в която бе текла водата снощи. В сенчестите места се спотайваха сиви петна от мокър сняг. Подранила пойна птица чуруликаше оптимистично и обречено, а реката клокочеше доволно.

— Но този път заседнала между два камъка и се оказа по-лесно да я извадим с кран.

Катрине плъзна поглед по реката. По-нагоре, над дърводелския цех, водоемът беше преграден с дига и от мястото, където стоеше, се виждаше как водата едва-едва тече между едрите сиви камъни, поели падащата кола. Слънцето проблясваше в парчета стъкло. Вдигна очи по отвесната скална стена. Тук добиваха прословутия драменски гранит. В далечината се очертаваше част от задницата на крана, а над нея — жълтата му стрела. Надяваше се колегите й да са извикали машина с достатъчна товароподемност.

— Щом сте разследващи, защо не се качите горе при другите? — попита полицаят, който ги пропусна през загражденията, след като огледа щателно служебните им значки.

Катрине сви рамене. Не можеше да му разкрие, че са тук един вид нелегално. Четирима полицаи без официално пълномощие и право на достъп, получили задача, чието естество изискваше да не се мяркат пред официалната разследваща група.

— И оттук виждаме каквото ни е нужно — увери Беате Льон местния си колега. — Благодарим за съдействието.

— Ама моля ви се.

Катрине Брат изключи айпада си. Досега бе сърфирала из списъците с изтърпяващи наказание в норвежките затвори. Забърза след Беате Льон и Столе Ауне, които вече бяха прескочили загражденията и вървяха към волвото на Бьорн Холм, прехвърлило трийсетака. Самият собственик на возилото се спусна от върха на възвишението по стръмната чакълеста пътека и ги настигна тъкмо когато наближаваха допотопната кола, лишена от екстри като климатик, въздушна възглавница или централно заключване, но пък украсена с две ленти с шахматна шарка, които минаваха през предния капак, покрива и задницата. Съдейки по ускореното дишане на Холм, Катрине предположи, че ако Бьорн се яви сега на приемен изпит за Полицейската академия, ще го скъсат за незадоволителна физическа подготовка.

— Е? — обърна се към него Беате.

— Лицето е почти обезобразено, но твърдят, че трупът най-вероятно е на Антон Митет — Холм си свали растафарската шапка и избърса с нея запотеното си топчесто лице.

— Митет… Разбира се… — промърмори Беате.

Колегите й се обърнаха към нея.

— Местен полицай. Онзи, дето застъпи след дежурството на Сиверт в Маридален. Сещаш ли се, Бьорн?

— Не — отвърна Холм без видими признаци на стеснение.

Катрине предположи, че Бьорн просто е свикнал със свръхчовешките способности на шефката си.

— Работеше в Драменската полиция. Участваше в един етап от разследването на предишното убийство, извършено тук.

Катрине поклати изумено глава. Беше склонна да приеме за нормално Беате да реагира светкавично. В същия момент обаче във вътрешната мрежа постъпи съобщение за автомобил, паднал в Драменската река и Льон нареди на целия новосформиран екип незабавно да се отправи натам, защото си спомни, че преди няколко години там е бил убит някой си Рене Калснес. Катрине се смая как така Беате си спомня дори името на драменски полицай, взел участие в етап от разследването.

— Запомних го, защото го свързвам с грандиозен гаф — поясни Беате, забелязала реакцията на Катрине. — Беше намерил някаква полицейска палка в близост до местопрестъплението и не беше докладвал за находката в полицията от страх да не урони престижа на службата. Колегите споменаха ли каква е евентуалната причина за смъртта?

— Не. Очевидно е, че най-вероятно е починал вследствие от падането. Освен това лостът на ръчната спирачка е бил в устата му и е пробил черепа. Съдейки по контузните рани на лицето му, вероятно е бил малтретиран, докато е бил още жив.

— А възможно ли е сам да се е хвърлил в реката? — попита Катрине.

— Не е изключено, ръцете му обаче са били привързани към волана. Липсват спирачни следи, а колата се е приземила върху камъните в подножието на скалната стена, следователно не се е движил с висока скорост. По-скоро автомобилът се е търколил в пропастта по инерция.

— Лостът на спирачката е бил в устата му, казваш — смръщи чело Беате. — Как е станало?

— Колата е тръгнала към пропастта и в безсилието си навярно се е опитал да дръпне лоста с уста — предположи Катрине.

— Сигурно. Така или иначе, убит е полицай, и то на място, което преди време е посещавал по служба.

— Разследвал е убийство, неразкрито и до днес — додаде Бьорн Холм.

— Между убийството, извършено тук, и убийствата на двете момичета в Маридален и край Трюван има няколко съществени разлики — Беате размаха полицейския доклад, който принтираха, преди да изхвръкнат от Котелното. — Загиналият в тази пропаст Рене Калснес е мъж и по тялото му не са открили следи от сексуална злоупотреба.

— Има още една, още по-съществена разлика — обади се Катрине.

— Каква?

Тя потупа айпада, който стискаше под мишница.

— Току-що проверих регистъра на осъдените лица и списъците с изтърпяващите наказание. По времето, когато Рене Калснес е убит, Валентин Йертсен е излежавал кратка присъда в „Ила“.

— По дяволите! — изруга Холм.

— Това не изключва вероятността Валентин да е убил Антон Митет — напомни Беате. — Навярно просто е променил почерка си. Така или иначе, зад това убийство стои същият човек, отнел живота на всички полицаи. Съгласен ли си, Столе?

Тримата се обърнаха към психолога. Досега той бе запазил несвойствено за него мълчание. Катрине забеляза, че пълният мъж изглежда и необичайно пребледнял. Столе се опря върху вратата на волвото, а гръдният му кош се повдигаше бурно.

— Е? — настоя да получи отговор Беате.

— Извинете ме — Столе направи неуспешен опит да се усмихне. — Тази ръчна спирачка…

— Ще свикнеш — Беате не съумя да скрие нетърпението си. — Тук пак ли е вилнял полицейският касапин, или е друг?

Столе Ауне се поизправи.

— Серийните убийци понякога променят почерка си, ако ме питаш това. Не вярвам някакъв имитатор да е продължил делото на истинския… ъъъ… полицейски касапин. Хари често оприличаваше серийния убиец на бял кит. В такъв случай серийният убиец на полицаи ще е бял кит с розови петна. Един-единствен е.

— Значи сме единодушни, че това е същият убиец — заключи Беате. — Но сведенията на Катрине за затвора опровергават версията, че Валентин се връща на места, където е убивал, и повтаря делата си.

— И все пак… Досега това е единственото убийство, при което извършителят копира първото престъпление — подчерта Бьорн. — Синини по лицето, паднала кола. Това какво ни говори?

— Столе? — потърси професионалното му мнение Беате.

— Възможно е да чувства, че се е усъвършенствал, и този път да е изпипал убийството до последния щрих, за да го превърне в безупречна реплика.

— Я по-кротко — сопна му се Катрине. — Като те слушам, все едно говориш за художник.

— Нима? — изгледа я въпросително Столе.

— Льон!

Обърнаха се.

От билото на чакълестия склон стремглаво се носеше мъж: хавайската му риза се ветрееше, под нея шкембето му подскачаше, къдриците му танцуваха. Скоростта му се дължеше на стръмния наклон, а не на физическата му пъргавина.

— Да си вървим — подкани колегите си Беате.

Влязоха във волвото. По време на третия опит на Бьорн да запали, по прозореца откъм Беате се почука.

Тя изпуфтя и свали стъклото.

— Рогер Йендем, да чуем твоите въпроси, на които ще отговоря с „без коментар“.

— Това е третото убийство на полицай — изпъхтя мъжът в хавайската риза и Катрине си помисли, че най-сетне попада на човек с по-занемарена физическа форма от Бьорн Холм. — Някакви следи?

Беате Льон се усмихна.

— Б-е-з к-о-м… — започна да си диктува сричка по сричка Рогер Йендем, докато се преструваше, че си записва. — Поразпитахме наоколо. Няма почти никаква информация. Продавач на близка бензиностанция разказа, че Митет спрял да зареди късно през нощта. Човекът не видял при Митет да се вози някой. Това означава ли…

— Без…

— … коментар. Според вас дали началството ще разпореди от сега нататък да носите служебното си оръжие заредено?

— Какво имаш предвид? — повдигна вежда Беате.

— Ами как какво? Пистолета в жабката на Митет. — Йендем се наведе и огледа мнително другите във волвото, за да се увери дали наистина до момента не са разполагали с това ключово сведение. — Пълнителят бил празен, макар че до оръжието стояла пълна пачка с патрони. Ако го беше заредил, вероятно сега щеше да е жив.

— Чуй ме, Йендем. Спокойно сложи знак за повторение след току-що получения отговор. Освен това предпочитам да не споменаваш пред никого кратката ни среща.

— Защо?

Двигателят изрева.

— Приятен ден, Йендем — Беате започна да вдига стъклото.

Но въпреки това чуха следващия му въпрос:

— Усещате ли липсата на сещате-се-кого?

Холм отпусна съединителя.

Катрине видя как Рогер Йендем се смали в огледалото.

Изчака да подминат възвишението Лиер и чак тогава каза каквото мисли:

— Йендем е прав.

— Да — въздъхна Беате. — Но вече няма как да разчитаме на него.

— Знам, трябва обаче да опитаме!

— Какво да опитаме? — попита Бьорн Холм. — Да изровим мъртвец от гроба?

Катрине зарея поглед в еднообразния горски пейзаж, изнизващ се покрай тях. Потъна в спомени как веднъж прелетя на борда на полицейски хеликоптер над този район — най-гъстонаселения в Норвегия. Тогава остана изумена, защото отгоре всъщност се виждаха само горски масиви и пустош. Места, където няма хора и където можеш да се скриеш. Дори тук къщите се виждаха в мрака като светли точици, шосето — като тънка ивица, прорязваща непроницаемия мрак. Бе невъзможно да видиш всичко. Необходимо беше да доловиш миризмите, да се ослушваш, да проучваш.

Почти до Аскер пътуваха при пълно мълчание и когато Катрине най-после отговори на Бьорн, никой не бе забравил въпроса.

— Да — каза тя.