Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (9)

9.

Забранено е пъхането на носа в чужди работи.

Основната причина, поради която Сесилия бе отворила този малък пансион за студентки, бе финансова. Според изчисленията й, за три или четири години щеше да си върне парите, вложени в ремонта, и тогава най-накрая можеше да започне онзи период на финансова независимост и свобода, на който се наслаждават някои млади жени, достигнали зряла възраст без партньор. Жени, които пред смаяния поглед на някоя майка като нейната напускат семейното гнездо и политат към самотния си живот — без парашут или предпазна мрежа за безопасност. Това би било наречено „еманципация“ навсякъде, освен в нейния дом, където по-уместното наименование би било „скитосване“, в случай че на Сесилия й бе хрумнало да причини подобно огорчение на родителите си. Само че тя имаше баба и дядо с къща в Мадрид, освен това се омъжи млада, веднага след като завърши следването. Поради тази причина не бе познала щастието на битовия егоцентризъм, състоящ се основно в това да правиш каквото си искаш, когато си искаш, независимо дали се отнася за храна, телефонни разговори или гледане на телевизия. Преведено на мъжки език, това се нарича „да си гледаш кефа“ и обикновено се отнася за футбол, огромно количество бира и трупане на мръсни чорапи в средата на спалнята.

Да не е сама в къщата бе второстепенна причина, нещо като неизбежно следствие от обстоятелството, че живее с други хора под един покрив. Но присъствието на Каталина в къщата на баба й и дядо й, тихите им утрини, сърдечните им срещи следобед, приятните разговори, виното и смехът до късна вечер я превръщаха за Сесилия, независимо от разликата във възрастта и малкото допирни точки, които имаше с нея, в нещо подобно на приятелка.

Лека-полека човешките загуби в резултат на развода й (сред тях и двете приятелски двойки, с които общуваше, докато бе заедно с мъжа си) започнаха да се компенсират с новите завоевания. И най-накрая започна да изглежда така, сякаш Сесилия все пак ще спечели от тази промяна.

— Значи пишеш — отбеляза Сесилия, която от няколко дни чуваше тракането на клавиатурата на Каталина през нощта.

— Да — потвърди доволно момичето.

— Роман?

— Не, разказ.

— И за какво се отнася?

— За един читател, който се влюбва в героиня от роман на Агата Кристи. Но когато стига до страница сто и двадесет, открива, че въпросната дама е жертвата на престъплението.

— Какво нещастие!

— Да, но той успява да влезе в книгата и да й спаси живота.

— Много романтично.

— Проблемът е, че за да спаси нея, трябва да убие убиеца и след това Еркюл Поаро се отчайва, защото не може да разплете случая.

На Сесилия й харесваше способността на Каталина да смесва реалност и измислица в интересна комбинация. Понякога й се струваше, че момичето украсява с щипка магически реализъм и реалните истории, което придаваше на случилото се през деня ново, хиперболично измерение. Например, когато Джъстис леко се поряза с ножа за хляб, Каталина описа как е бликнал гейзер от кръв, напоявайки ризата му, но когато момчето й показа увития си с бинт пръст, без следи от шев, реалността безпощадно лъсна. По същия начин една нощ съседката отсреща се бе прибрала вкъщи, препъвайки се, потна, разрошена и с раздрани дрехи — сто процента жертва на насилие. Оказа се обаче, че изобщо не е така, а видът й е резултат от нощен джогинг и пощальонът, този зловещ мъж, който носи нещо живо в пощенската си чанта (видях го, Сесилия, чантата му се движи така, сякаш вътре има ритащо бебе), съвсем не се оказа похитител на деца, а най-хрисимият човек на света, баща и предан съпруг.

Въпреки това в една августовска вечер, когато жегата от деня отстъпи място на нощната си посестрима и никой не можеше да спи, било без дрехи, било с вентилатор, и дори Джъстис изкара навън хамак, защото бунгалото „Лереле“ приличаше на сауна, Сесилия развърза езика си, докато пиеха с Каталина студена бира на верандата.

— Щом като толкова ти харесват мистериите — каза тя на човека, който вероятно беше най-способен да подреди от едно парче цял пъзел, — ще ти разкажа една много интересна. И освен това се е случила в тази къща.

Без толкова епитети, колкото след това употребяваше Каталина, когато споменаваше „тайната“, Сесилия й разказа за съборената стена и намерената кутийка, скрита в сърцето на къщата.

— И вътре имаше медальон с изображение на ангел.

— Колко интересно! Мога ли да го видя?

— Да, разбира се, после ще ти го покажа, Шерлок Холмс, но ми обясни каква е твоята теория като писател. Как смяташ, че е попаднал там?

— Така изведнъж не мога да се сетя за някоя правдоподобна версия. Трябват ми данни. Кога са построили стената? Защото, ясно е, че който я е вдигнал, той е скрил и медальона. И с какъв мотив?

— Ти откъде би започнала да разследваш?

— Първото, което аз бих направила, е да попитам родителите ти.

— Вече го направих.

Беше вярно. С отпаднал глас майка й бе отговорила по телефона в един от онези дни, когато книжарницата тънеше в полумрак, а часовете се точеха едва-едва. Сесилия си я представяше седнала на стола си зад щанда, прелиствайки за N-ти път каталога с новите книги на някое голямо издателство, оплаквайки ниската покупателна способност на клиентите си, които никога не биха инвестирали подобна сума в луксозно издание на „Дон Кихот“, колкото и релефна и позлатена да бе кожата на подвързията.

Вероятно от другата страна на витрината валеше, а към средата на предобеда щеше да се появи баща й със закуската. Щеше да е с мокър шлифер, шапка с периферия, студени крака, пакет сладкиши от сладкарницата, увити в целофан, и вестник под мишница. Майка й щеше да му направи място на щанда, щеше да отмести книгите и касовия апарат, щеше да стопли кафето в стаичката отзад и щяха да седнат като двама влюбени да топят кифличките си в единствената чаша.

Тогава е звъннал телефонът. „Детето е“, казала е майка й с жест и притеснен глас, а той е приближил ухо към слушалката, за да не изпусне катастрофата, която обикновено придружаваше обажданията на Сесилия.

— Майка ми много се изненада. Стори й се странно, че става въпрос за медальон с изображение на ангел, а не на Христос от Агила, когото баба и дядо почитаха много. Тя смята, че вероятно е бил тук, преди те да се нанесат в къщата.

— Ясно. Но не трябва да го приемаме за очевидно. Както ти самата отбеляза, казаното от майка ти е само мнение, не доказателство, фактът, че тя не знае нищо за медальона, може да се дължи на различни причини и една от тях е, че медальонът е бил вече тук, когато са дошли баба ти и дядо ти.

— И какви други причини може да има?

— Веднага ми хрумват няколко: че е бил част от плячката от някой обир, че е свързан с някакво наследство, че някой друг го издирва и е готов на всичко, за да си го върне, че е урочасан или омагьосан, че носи лош късмет на този, който го сложи, или че служи за събуждане на мъртъвци…

— Ох, замълчи! — каза Сесилия, умирайки от смях. — По-зле си от Антонита Фантазьорката^[1].

— Случаят е много вълнуващ — отвърна Каталина. — Истинска мистерия! Със сигурност може да излезе страхотен роман от този твой медальон.

— Така ли смяташ? Давай тогава — окуражи я хазяйката й. — Започвай да проучваш. Аз ще ти помагам.

 

 

Тези думи, произнесени единствено с намерението да предизвикат въображението на Каталина и да я накарат да провери творческите си способности, обсебиха съзнанието на бъдещата писателка. На следващия ден, в девет сутринта, тя се появи в имотния регистър и поиска справка за собственост на имот номер 7 в квартал „Рибера де Мансанарес“, на ъгъла на улица „Лансада“. В два следобед имаше копие на документа. В три часа вече от десет минути чакаше Сесилия да се прибере от кантората.

— Вече знам кои са били предишните собственици на къщата на баба ти и дядо ти — каза на един дъх, без да й даде време да затвори портата. — Да видим дали ти звучат познати: господин Данило Леал и госпожа Инмакулада Ереро.

Сесилия замръзна.

— Леал ли каза?

— Да. Данило Леал — потвърди Каталина. — Фигурира като пръв собственик на къщата заедно със съпругата си Инмакулада Ереро. От 1965-а, когато от строителната фирма „Уарте“ са вписали сградата, до 1976-а, когато Леал са я продали на дядо ти и баба ти: Мигел Кинтана и Тереса Астудильо.

Сесилия седна на верандата. Усети, че не й достига въздух. Зави й се свят.

— Каква физиономия само — забеляза Каталина. — Бяла си като платно. Какво става? Познаваш ли тези Леал?

— Майчице! — успя единствено да произнесе Сесилия с треперещ гласец.

След чаша студена вода и усърдно веене с документа от имотния регистър Сесилия успя да възстанови говора си.

— Строителят, когото наех за проекта — изпелтечи. — Казва се Андрес Леал.

— Виж ти! И как го намери?

— Имаше една лепенка на портата — призна Сесилия малко засрамена. — Пишеше „Ремонти Микеланджело Буонароти“ и телефонен номер.

— И ти не го ли провери първо?

— Не. Доверих се като глупачка. Помислих, че си е чист късмет или че баба ми и дядо ми са сложили обявата там, за да я видя и да се обадя.

— А той не ти ли каза, че къщата е била на родителите му или на баба му и дядо му, или на чичо му и леля му… в крайна сметка на някого от семейството?

— Не — изплака Сесилия. — Но може да е случайност, не мислиш ли?

— Случайности не съществуват, драги ми Уотсън — отвори очите й писателката.