Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (7)

7.

Забранено е да се губи вяра в себе си.

Четиридесет и пет години в Германия слагат отпечатък върху човешкия характер. Цял живот да се чувстваш чужденец, винаги с усещането, че си временно, да се местиш от квартира на квартира. А и за какво да си купуваш свой дом, ако в крайна сметка това не е твоята земя, нито хората са твоите хора и винаги копнееш да се завърнеш, както се пее в една песен, без желание да научиш повече от няколко фрази, които ти стигат да се оправяш криво-ляво в кафенето, да не се загубиш и да не умреш от глад.

Оставят отпечатък, защото човек започва да си мисли, че може би всъщност другите имат право, че са по-високи, по-красиви и дори по-умни и че ако някой клиент изцапа тоалетната, трябва да я измие испанката, защото нали затова е дошла в Германия? Да търка подове и да мие тоалетни, да стърже засъхналата мазнина от дъното на тиганите, да става рано, да ляга късно, да я мокри дъждът и да я пече слънцето. Четиридесет и пет години на системно унижение могат да направят плаха и най-смелата жена, неуверена — и най-способната, страхлива — и най-дръзката, и тъжна — онази, която е донесла най-много илюзии в куфара си в деня, когато е слязла от влака, изпълнена с мечти за успеха, богатството, бляскавото бъдеще и благополучието, които я очакваха съвсем скоро.

Асусена, която напусна Мадрид в края на шейсетте, бе млада и весела, имаше годеник, който беше войник, и голямо желание да се омъжи, дори и ако трябваше сватбата да е съвсем скромна, само с неколцина души, със скариди и ордьоври, без меден месец и сребърни прибори. Така или иначе през целия си живот не си бе позволявала никакви луксове, освен безплатните: залезите на слънцето, летния бриз, фестивала „Сан Исидро“^[1], звездното небе и целувките на годеника си на площадката на задното стълбище, когато той си идваше в отпуск.

Асусена не беше нито много висока, нито много слаба, но с приятно лице и форми, спретната, сладкогласна, жизнерадостна и енергична. На петнадесет години бе започнала работа в елегантна къща, където от кухненски помощник се бе издигнала до прислужница в трапезарията, а после — компаньонка на една възрастна и щедра жена, която много бе обикнала.

Идеята да натрупа състояние в Германия (малко, разбира се, но все пак състояние, което щеше да стигне да капарират жилище и да купят пералня и хладилник на първо време — другото после) бе хрумнала на войника. Той я изпрати на влака и й написа три пламенни и едно студено писмо. В него й обясни, че разстоянието е отворило очите му, че не я обича, че не му липсва и че след като се уволни, ще се върне на село и ще отглежда праскови, каквато е семейната традиция.

И Асусена изкара четиридесет и пет години, сякаш бяха четиридесет и пет дни, от работа на работа, кърпейки, чистейки, готвейки, пелтечейки някакъв странен език и чувствайки се нищожна.

Когато мислеше за Мадрид, копнееше за сиропиталището, където отрасна и където винаги щеше да бъде посрещана като успяла дъщеря от францисканските монахини, които я отгледаха и изпълниха детството й с обич. Сред тях бе и сестра Петра, стара и сбръчкана, дребничка и усмихната, най-близкото до майка, което някога бе познала като усещане, с винаги пълни с бонбони джобове и с изранени ръце от рециклиране на картони. Заради един ужасно тираничен шеф не можа да бъде с нея в последните й дни и да оплаче смъртта й заедно с множеството пораснали момичета, нейни сестри от сиропиталището, останали сега сираци за втори път, някои изпаднали като нея, други — издокарани и преуспели. Нещо, което не зависеше от раждането, а от късмета, от влака, на който човек се качеше, и от онази „Германия“, която го очакваше в края на пътуването.

 

 

— Видях обявата преди три или четири години, по време на един отпуск, който прекарах в Мадрид. Тогава още работех в кафене „Швабинг“ в Мюнхен, но запазих информацията за всеки случай, ако някой ден се върна.

Сесилия поръча второ кафе. Разговорът отиваше към момента, който най-много я интересуваше. Колко жалко, че Асусена не пазеше онази обява. Искаше й се да може дума по дума да прочете онзи зов за помощ от баба й и дядо й. Домашна помощница, която умее да готви… и какво друго? Опит в гледането на възрастни хора? Умения като медицинска сестра? Жената, която седеше срещу нея в кафенето на „Икеа“, можеше да бъде нейната заместничка, да живее на таванския етаж и да обожава баба й и дядо й. Можеше да има щастието да се наслади с тях на последните години от живота им, вместо да ги пропусне, превърнала се в затворничка в мансардата срещу „Ретиро“ на мъж, който не я заслужаваше.

— Става въпрос за това, че и двете с майка ми сме много изненадани от тази обява. — Сесилия се наведе малко към Асусена, сякаш онова, което имаше да сподели, е тайна. — Баба ми и дядо ми винаги са били ужасно ревниви по отношение на личното си пространство и държаха да са самостоятелни и независими. Майка ми твърди, че много пъти ги е убеждавала да наемат някого да им помага в къщната работа. — Направи драматична пауза. — Но не — те се инатяха и категорично отказваха да приемат каквато и да е помощ. Казваха, че изживяват втори меден месец и че нямат желание да дават обяснения на никого, да спазват правила или да се съобразяват с графици или наставници. Страхотна двойка хипита бяха те, моите баба и дядо.

— Наистина ли бяха хипита?

— Не, Асусена, разбира се, че не. — Сесилия се усмихна. — Напротив, бяха големи традиционалисти. Но някои сутрини, особено през зимата, оставаха в леглото чак до обяд. А пък някои нощи, много рядко, пиеха уиски и танцуваха.

— Танцуваха?

— О, да! — Сесилия затвори очи. — Танцуваха съвсем като Фред Астер и Джинджър Роджърс, валс и болеро, пасо добле и ча-ча-ча. Прегърнати като романтично влюбена двойка, се въртяха в хола, като се смееха и се блъскаха в мебелите. А освен това дядо ми имаше манията да спи гол. — Асусена повдигна вежди и това напомни на Сесилия за Бичо, когато повдигаше ушите си. Избухна в смях. — Баба ми много се ядосваше на този му навик. Казваше, че един почтен мъж трябва да си облича пижама, преди да си легне. И халат, когато става, разбира се. Но дядо не й обръщаше внимание. Спеше си гол и ако ожаднееше, просто слизаше в кухнята така, както го е майка родила. Аз два пъти го срещнах гол на стълбите. Само ми пожела „лека нощ“ и се отдалечи с голия си задник, без да се притесни ни най-малко.

Асусена избухна във весел смях, като звън на камбанки.

— Аз щях да се шокирам — призна тя.

— Бяха уникални тези мои баба и дядо — въздъхна Сесилия. — Затова се чувствам толкова виновна, че накрая не съм се грижила за тях. Ако знаех, че търсят домашна помощница, щях да отида да организирам нещата. Аз самата щях да наема човек, който да се грижи за тях както подобава, щях да им пазарувам, дори и по интернет, и да им съставям меню за всеки ден…

— Ама вие чувате ли се? — прекъсна я Асусена. — Сега знам защо баба ви и дядо ви не са искали никой да разбере, че имат нужда от помощ — заяви тя. — За да ги оставите да си живеят на спокойствие. Едно е да идва жена да почисти за два часа дневно и съвсем друго — внучката ти да виси на главата ти по цял ден.

— Така ли мислите?

Наистина, погледнато по този начин, казаното от Асусена имаше смисъл. Може би причината за обявата бе именно тази — да продължат да живеят по техния си начин, както са го правили през целия си живот.

— Абсолютно! Не се обвинявайте напразно. Сигурна съм, че баба ви и дядо ви страшно са се наслаждавали на този втори меден месец, за който ми говорите.

 

 

Четири колички, пълни догоре с тигани, тенджери, черпаци, цедки и всевъзможни други прибори за готвене и почистване, бяха натоварени на колата на Сесилия и след това — разтоварени в пансиона с безценната помощ на Джъстис. Същия следобед, изтощена от суетнята около покупките, Асусена се прибра в малкия си и уютен апартамент на булевард „Валядолид“, където живееше съвсем сама, откакто се върна от Германия.

Вече бе належащо да започне работа, защото наемът бе висок, а спестяванията й — нищожни, но не пожела да приеме друг ангажимент, за да е на разположение, когато Сесилия й се обади отново. Такъв късмет бе невероятен за човек, на когото съдбата бе обръщала гръб цял живот, така че трябваше много да внимава да не го изпусне.

Някои от нещата, които бе разказала на Сесилия, бяха верни: че бе открила обявата в „АВС“ преди четири години, че е образцова домашна помощница, че може да готви, шие и чисти и че половината си живот е прекарала в Германия.

В широкия смисъл на думата, можеше да се каже, че не бе излъгала.

Единствено бе премълчала информация, към която беше чувствителна. Има ли разговорна дума, с която да се обозначава премълчаването като грях? Не. Няма. Добре де, може би „скривам“, мислеше си тя, но се оправдаваше, уверявайки сама себе си, че не е скрила нарочно някакви неща, а просто Сесилия не бе задала правилните въпроси и тя, Асусена, не се бе почувствала длъжна да ги сподели с нея.

При всички случаи не й харесваше, че се налага да лъже. Не беше в стила й. Тя винаги действаше открито, без да мисли за последствията, и вероятно това бе една от причините, поради които не бе направила кариера, за разлика от много нейни приятели в изгнание, които нямаха задръжки да подменят реалността според това как им е изгодно.

Този случай обаче бе различен. Въпросът не бе да лъже Сесилия, а да не я изплаши. По-добре търпеливо да чака, докато се появи подходящ момент, за да не се окажеше накрая без работа само защото е била нетърпелива.

Припряна, такава си беше и винаги е била. Не можеше да седи на едно място или да пази тайна.

Асусена си направи омлет, грах с шунка и портокалов сок и ги изяде, седнала по пижама пред телевизора. Съзнанието й бе толкова превъзбудено тази вечер, че сигурно нямаше да може да заспи. Бе време за онова благословено откритие — „Орфидала“^[2].

Стана, отвори чекмеджето на шкафа, където държеше лекарството, и преди да падне в обятията на призования по химичен път Морфей, разсеяно погали двете неща, с които никога не се разделяше: изрезката от вестник „АВС“ с малкото информация, която имаше за Мигел и Тереса Кинтана, и медальона с изображение на ангела пазител, който тя пазеше като съкровище още от времето, когато бе малко момиченце.