Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (6)

6.

Забранено е да се подхранват фалшиви илюзии.

В средата на юни, след три дълги месеца на спорове с Андрес Леал по най-разнообразни въпроси, като точното място, където трябва да се сложат контактите, височината на первазите, качеството на паркета или дебелината на стените — теми, по които майсторът се смяташе за върха в занаята (по думите на Сесилия), а Сесилия — за суперцарица на добрия вкус (по думите на Андрес), къщата на старците започна да придобива обновен и младежки вид.

Изглеждаше така, сякаш прозорците са се уголемили, таваните — повдигнали, стаите — разширили, а стълбището заема по-малко място.

— Заради белия цвят е — посочи Леал. — Нали ти казах, че ще стои добре с бялата боя и пода от кедрово дърво.

Бяха започнали да си говорят на „ти“ в деня, когато приключиха с дърводелската работа и започнаха боядисването — горе-долу в началото на май. По това време дните толкова се бяха удължили, че в седем вечерта, когато „хората на Ахмед“, както ги наричаше Джъстис, приключваха работа, слънцето все още светеше ярко и продължаваше да е топло. Сесилия бе придобила навика да идва в къщата веднага след работа, за да види как върви ремонтът, да донесе нещо за хапване на кениеца и да поспори с Андрес Леал. Тези три неща й се отразяваха толкова добре, че един ден, когато останаха насаме в асансьора, завеждащият „Човешки ресурси“ я попита дали не е влюбена. „Не знам, Сесилия, но напоследък се докарваш повече, излъчваш доволство и изглеждаш много добре.“

Тя му отвърна, че не е влюбена и че в това отношение животът й продължава да е пълен провал, но малко по малко започва да възвръща интереса си към някои неща от преди: облеклото и боята за коса например. Сподели с него идеята си да отвори малък пансион за студенти в къщата на баба си и дядо си, както и мечтата си да боядиса стените в зелено.

— Зелено? Ти майтапиш ли се? Няма начин! — реагира на това предложение Андрес Леал, галантен както винаги.

В крайна сметка се оказа прав. Бялото придаваше на къщата по-осезаемо усещане за чистота и мир.

— И освен това изглежда по-голяма.

Но за да стигне тя до това убеждение, се наложи да проведат оспорвано съревнование, в което всеки от двамата, твърдоглаво отстояващ своето мнение, взе четка, валяк, бака с боя, бояджийска стълба и хартиено тиксо и се зае да боядиса по една цяла стая: тази на Сесилия — в зелено, а тази на Андрес — в бяло.

В продължение на пет последователни дни героите на дуела се срещаха в къщата след работно време и облечени в сини гащеризони, опръскани с боя, се залавяха за работа.

На мръкване Джъстис пристигаше със сандвичи, които самият той приготвяше в кухнята на дървената си къщичка, и тримата сядаха на верандата да си говорят с пълни уста и да пият бира направо от бутилката. Нямаше кой друг да бъде съдия, освен Джъстис, а присъдата, въпреки топлите чувства към хазяйката му, нямаше как да бъде друга, освен: „Аз казва бяло по-добре“.

— Сега ще сложим отгоре тапети, защото иначе, за да изчезне зеленото, ще са необходими най-малко четири пласта бяла боя.

Един ден, вероятно в някой от коридорите на „Льороа Мерлен“, спорейки точно с кой нюанс на бялото е най-добре да покрият онази грозна стена, Сесилия каза на Андрес нещо от сорта на „никой не би могъл да те изтърпи“, а той й отвърна подобаващо: „нито пък теб“. Оттогава връзката им стана много по-сърдечна и непринудена: започнаха да се карат на „ти“, както в крайна сметка го правят всички вкъщи.

 

 

Що се отнася до Джъстис, трансформацията, която се бе случила с него през последните месеци, бе наистина забележителна. Откакто живееше в бунгалото „Лереле“ и се оставяше Сесилия да го глези, се бе превърнал в модел на „Абъркромби енд Фич“^[1]. Гардеробът му бе пълен с карирани ризи и дънки, ватирани елеци, пуловери на американски университети, ботуши „Тимбърланд“, блузи с поло яка и суитшърти с качулка. Под ръководството на новата си лична стилистка бе научил разни номера, като този да облича прилепнала тениска под отворената риза, да повдига яката на полото, да набива ръкавите на ризите или да остави ластикът на боксерките му да се показва небрежно. Беше се превърнал в двайсетгодишен денди, който ухае на марков парфюм и се движи с нова, нахакана походка. Езикът, който ползваше, леко изкривен от мароканските изрази на Ахмед и ругатните на Андрес Леал, заедно с африканския акцент и ритъма на устата му, който сякаш напомняше тревожни тимпани или походка на леопард, допълваше усещането за екзотична и самобитна личност, доста привлекателна при това.

Сесилия искрено вярваше, че дори и да не постигне тайната си цел — да му издейства постоянна работа във фирмата „Микеланджело Буонароти“, Джъстис е напълно способен да преживява в джунглата на западната цивилизация като модел, въпреки че, за нейно облекчение, имаше усещането, че няма да се наложи да се стига дотам. Откакто започна ремонтът, кениецът не се бе връщал в супермаркета. По десет часа на ден работеше в къщата — шлифоваше, ковеше, заваряваше, чистеше, сглобяваше, боядисваше. Беше изучил всички дейности в бранша и показваше удивителни способности във всичко. Андрес Леал започваше да се почесва по врата, когато го виждаше да спори с хората на Ахмед за качество и довършителни работи. Сякаш това момче, което познаваше единствено бедността, бе родено за тази работа.

 

 

Постепенно в къщата на бабата и дядото се бе установила рутина — тя започваше в осем сутринта с появата на Бичо, който размахваше опашка и с лай призоваваше Джъстис да отвори вратата. И приключваше в осем вечерта, когато хората на Ахмед напускаха сцената, а Сесилия пристигаше, все още облечена като адвокатка от филм, с работна чанта под мишница, за да свари Андрес Леал зает с някой детайл на обекта. После четиримата сядаха на верандата: Сесилия, Андрес, Джъстис и Бичо, и изпиваха по чаша чешмяна вода, докато слънцето залязваше и жегата намаляваше.

Да се строи, създава, обзавежда и украсява бяха толкова удовлетворяващи занимания, че никой не се оплакваше от умората. Напротив, чувстваха се пълни с енергия, сякаш всяка тухла, която слагаха, укрепва душата, а всяка нова ръка боя разхубавява тялото.

— Не знам как ще се почувствам, когато приключим — изрече Сесилия една вечер в пристъп на носталгия. — Работата по къщата ми помогна много да забравя проблемите. Преди прекарвах нощите, въртейки се в леглото, удавена в мъка, така да се каже, опитвайки се да разбера причината, поради която мъжът ми се е отегчил от мен. Обвинявах се, че не съм успяла да го направя щастлив. Сега се прибирам у дома толкова изтощена, че заспивам веднага като пън.

— Това е тайната на физическата работа — призна Андрес Леал. — На моменти човек може напълно да освободи съзнанието си или така да се вглъби в някаква работа, че в главата му да не остане място за нищо друго. Искаш ли да разбереш как станах строителен работник?

— Ти не си работник — възрази Джъстис. — Ти си шефът.

— Преди бях шефът — поправи го Леал. — Създадох строителна фирма, наех хора, занимавах се със счетоводството, заплатите, търговските връзки с доставчиците, данъчните декларации, осигуровките, градоустройствените планове, участвах в конкурси… Успях да превърна „Микеланджело Буонароти“ в процъфтяващ бизнес. Изкарвах много пари — призна той.

— Но дойде кризата — предположи Сесилия. — И удари строителния бизнес.

Андрес Леал се усмихна.

— В моя случай не бе кризата, а един провал. И не професионален, а личен. Всъщност, когато се оттеглих от ръководството на фирмата си, икономиката бе в разцвет. Не, не бе по вина на прословутата криза.

— Заради инцидента — пробва отново Сесилия.

— Да, една от неговите последици — призна той. — Един ден, седнал пред бюрото в кабинета си, неспособен да се концентрирам в каквото и да било, почувствах необходимост да променя живота си. — Наведе се да погали главата на кучето. — Имам кораб. Платноходка. С Бичо плавахме две години.

— И живеехте на кораба? — Джъстис не можеше да повярва на чутото.

— Да, само двамата. От пристанище на пристанище. Мръсни като клошари, понякога привързани за някой док, друг път на котва в открито море, готвехме каквото уловим, напивахме се като карибски пирати, мокри от дъжда и изгорели от слънцето. Веднъж в продължение на цели три месеца не бяхме виждали жива душа, дори и отдалеч.

— Значи си преживял криза от най-дълбоките — заключи Сесилия.

Андрес не каза нищо. Продължи да гали главата на кучето и отпи от водата.

— През онези две години трябваше сам да се справям с поддръжката на кораба. Той беше къщата ми. Трябваше да го чистя и ежедневно да правя малки ремонти. Понякога, например след буря, се налагаше да оправям и по-сериозни аварии. И малко по малко изучих занаята на дърводелеца, техника, строителя… Когато свършиха парите, за да не живея като просяк — не искам да те обидя, Джъстис, — се видях принуден да се върна в цивилизацията и да продължа стария си живот.

— И тогава?

— И тогава, когато влязох в кабинета си, разбрах, че това не е животът, който ми допада. Аз не съм бизнесмен, Сесилия. Както не съм например художник или математик.

— Художник си — възрази Джъстис. — Виж каква къща направи. Не ти ли се струва красива?

Къщата бе почти завършена. Току-що бяха монтирали новите прозорци с алуминиева дограма и стъклопакет, на следващия ден щяха да боядисват фасадата и да препокриват покрива. Вече бяха изнесли бетонобъркачката, която дотогава седеше в градината като статуя на Ботеро^[2], а някои от хората на Ахмед бяха дошли да се сбогуват със Сесилия — побелелите от гипса мъжки ръце бяха стиснали нейната, със следи от зелената боя. Сесилия изчисляваше, че след две седмици, когато щяха да започнат да пристигат мебелите, завесите, килимите, лампите и другите неща от обзавеждането, които купуваше понякога на място в магазина, а понякога поръчваше онлайн с омазани с майонеза пръсти от компютъра си през обедната почивка, ще трябва да се сбогува и с Андрес Леал, и това я натъжаваше по странен начин. Толкова, че предпочиташе да не мисли за този момент, а да се наслаждава на чешмяната вода, докато седеше на верандата пред къщата си с двамата мъже и кучето, които сега бяха центърът на живота й.

— Наистина не стана зле — потвърди Андрес.

— И какво направи с фирмата си? — поиска да разбере Сесилия.

— Нищо — усмихна се Леал. — Наех си управител и станах работник.

— Наел си собствения си шеф?

— Точно така. Шефът ми се казва Хуан Антонио Валбуена. Животът му хич не е лесен. Той се занимава с цялото управление и печели камара пари. Заплатата му е двойно по-висока от моята. — Андрес Леал избухна в смях, когато видя лицата на Сесилия и Джъстис. — Най-сюрреалистичното бе подписването на договор, че се отказвам от всички отговорности в управлението и ставам служител в собствената си фирма. Може би някой ден ще уволня сам себе си.

— Не мисля, че можеш да го направиш — каза адвокатката. — Трябва шефът ти, този Валбуена, да те освободи. Ти най-много можеш да напуснеш работа. Но да се уволниш сам, с обезщетения и така нататък — не можеш.

— Брат, ти си напълно луд — каза Джъстис.

Сесилия обаче запази мълчание, опитвайки се да разбере защо това толкова екстравагантно решение на Андрес Леал започва да придобива, за нейна изненада, най-големия смисъл на света.

— А лодката ти?

— Там е.

— Къде там?

— В Сантандер. Понякога през уикендите водя Бичо да поплаваме малко. Това глупаво куче обожава да плува. Може би като приключим с проекта, ще заминем за известно време. Нали, Бичо?

При мисълта за деня, в който работата ще приключи, сърцето на Сесилия се сви отново. Сега обаче си представи и сцената с Андрес и Бичо на борда на кораба, отдалечаващ се от брега, слънцето, потъващо във водата на хоризонта, и вятъра в лицето й, докато тя размахва бяла кърпичка, застанала на ръба на кея.

Изведнъж посърна и се разплака.

— Какво ти става, Сесилия? — изплаши се Джъстис, който не я бе виждал да реве от деня, в който започна работата по къщата. Винаги бе подозирал, че онези толкова уместни тогава сълзи, които му бяха осигурили място като чирак на обекта, са били фалшиви, защото никой трезвомислещ не циври за нещо толкова глупаво.

— Защо плачеш?

— Не се притеснявай, Джъстис — пошегува се Леал. — Сесилия е голяма ревла.

— А ти си безчувствен грубиян! — избухна Сесилия. Стана от пода, избърса лицето си с ръкава на ризата, бръкна в джоба на дънките си и измъкна мобилния телефон. С пламенността на пианист в екстаз набра девет цифри и почти изкрещя: — Асусена? Чакам ви утре в десет в къщата, за да отидем заедно да купим посудата. Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.

После се сбогува с едно сухо „До утре!“ и заряза Джъстис и Андрес на верандата на дома си.

— Мисля, че иска да я вземеш с теб на кораба ти — изрече Джъстис след кратък размисъл.

Андрес обаче не каза нищо. Продължи да гали главата на кучето си и само кимна, като че ли тази идея бе хрумнала първо на него, а той нарочно я бе пропъдил от главата си.

— По-добре е да не се подхранват фалшиви илюзии — каза накрая, преди да допие на един дъх водата от чашата си.