Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (4)

4.

Забранени са татуировките, пиърсингът, пиенето и пушенето, и мъжете.

След раздялата с мъжа си Сесилия бе придобила навика да посещава родителите си всеки път, когато нагорнището на новия й живот станеше прекалено стръмно. Сякаш отново се бе превърнала в малко момиченце, което има нужда да се почувства защитено в обятията на тези, които никога не я бяха разочаровали. Родителите й бяха показали пълно уважение към решението й: не я бяха разпитвали за причината, поради която бе сложила край на брака си — дотогава толкова стабилен и щастлив, — а бяха приели тази трагедия като нещо неизбежно и предпочетоха да посветят усилията си да я утешават.

За да облекчат страданието й (бедничката, бе пристигнала в Агила, обляна в море от сълзи), я бяха завели да пие шоколад с кротони, купиха й вълнено одеяло и й отстъпиха най-хубавото място на дивана срещу телевизора. Майка й оправи някогашната й детска стая и дори разопакова разхвърляния й куфар.

Завръщането у дома действаше като балсам за душата на Сесилия. Отново беше единствена и глезена дъщеря, готова максимално да се възползва от „ресурсите“, които й предлага животът, точно както й бе препоръчал завеждащият „Човешки ресурси“: „Не се чувствай сама, Сесилия! — я бе посъветвал. — Имаш толкова ресурси — родителите ти, приятелите, къщата, работата…“ Ах, колко вълшебна бе тази думичка „ресурси“! Многофункционална и идеална за всякакви ситуации!

 

 

Откакто обаче се бе сблъскала с Андрес Леал и неговата липса на състрадание към нещастните същества, които се изпречваха на пътя му, в главата й започна да се прокрадва ужасно подозрение: дали пък точно това отношение на съчувствие и примирение на родителите й не бе всъщност доказателство за тяхното недоверие в способностите й?

Като се замислеше за ученическите и студентските си години, си даваше сметка, че родителите й например никога не й се бяха карали, че е скъсана на някой изпит „Двойките са за учениците“, повтаряше майка й, утешавайки я с нежност, вместо да я накаже да не излиза. И винаги бяха празнували успехите й с голяма и искрена радост: почерпки, подаръци, прегръдки и целувки… Сякаш дълбоко в себе си не вярваха, че дъщеря им е в състояние да постигне каквото и да било. Новината за успешното й завършване на университета произведе върху баща й същия ефект, какъвто имаше победата на Испания на световното първенство по футбол в ЮАР години по-късно.

По същия начин, даваше си сметка тя сега, както годежът й, така и последвалата го сватба бяха признати за две последователни чудеса на св. Антоний^[1]. И ако тогава Сесилия не бе обърнала никакво внимание на славословията на майка си, приемайки ги като симпатични прояви на традиционния фолклор, сега разбираше, че са били изпълнени с най-искрен религиозен плам.

Жестоката и болезнена истина бе, че родителите й никога не бяха вярвали в нея.

— Значи имаш някаква идея… — Родителите й я гледаха ужасени, държаха се за ръце, а очите им бяха отворени по-широко от обикновено. И като че ли брадичките им трепереха леко.

— Да, една чудесна идея!

Планът бе започнал да узрява в главата й благодарение на Джъстис и неговата бедност. Като имаше предвид големината на къщата на баба си и дядо си и окаяното състояние на инсталациите, сумата за ремонта, която бе изписана на офертата от „Микеланджело Буонароти“, й се стори колосална. Колкото да се боядиса Сикстинската капела от горе до долу, както се оплака Сесилия на Андрес Леал, преди да се предаде и да подпише договора. И това не включваше новите мебели, електродомакинските уреди, спалното бельо и всичко останало, което трябваше да закупи за обзавеждането.

Сесилия бе изчислила, че след подобно разхищение състоянието на банковата й сметка ще заприлича на консервената кутия, в която Джъстис събираше монетите от подаянията. Като за начало, не получи всички пари от продажбата на мансардата на бившия си съпруг, тъй като половината от ипотеката все още не бе изплатена и тази сума бе приспадната от цената й. Освен това сама трябваше да посреща разходите по тази толкова голяма къща, плащането на данъка, заплатата на домашна помощница, издръжката на Джъстис и на пристройката. Сега, когато нямаше други приходи, освен заплатата си, щеше да й бъде трудно да запази стандарта на живот, на който бе свикнала през последните години.

— Измислих начин да стабилизирам финансовото си положение, което не е лошо, не ме гледайте така, но не е толкова добро, колкото преди.

— Ако имаш нужда от пари, не се притеснявай, дъще! Навремето с татко ти открихме влог на твое име, в случай че стане нещо такова. Нали, скъпи? На твое разположение е, в спестовната банка. Трябва само да отидеш там, на улица „Мигел де Унамуно“, с личната си карта и да предадеш много поздрави на Факундо Кинтеро, директора. Ще му кажеш, че си наша дъщеря и че искаш да изтеглиш парите или да ги прехвърлиш на друга сметка, или каквото и да е.

Сесилия преглътна. За първи път в живота си беше готова да откаже помощта, която й предлагаха родителите й.

— Не, мамо. Благодаря. Казах ти, че имам идея.

Всъщност не ставаше въпрос само за пари. В действителност идеята, която й хрумна, докато наблюдаваше как Джъстис поглъща огромната пържола, нямаше нищо общо с материалната страна на новия й живот. Същинският проблем, този, който истински я ужасяваше, бе много по-мъчно разрешим. Сесилия се чувстваше самотна. Самотна и безпомощна. И в страшна тишина.

И ако не бе проявила достатъчно смелост, за да се изправи очи в очи със самотата в същия момент, в който отвори вратата на къщата на баба си и дядо си и вдиша застоялия, лишен от човешко присъствие въздух, то има куража да го направи малко по-късно, по време на кафето, и да потърси решение. Животът я лишаваше от съпруг и й изпращаше някакъв бездомник. Не казваха ли, че когато Бог затваря една врата, отваря друга?

— И ще ни кажеш ли каква е тази толкова прекрасна идея?

Сесилия пое въздух, събра кураж и изстреля:

— Ще отворя пансион в къщата на баба и дядо.

Настъпи мълчание, докато парченцата информация безуспешно се опитваха да се наместят в сложния пъзел на възприятието на родителите й. Баща й и майка й замигаха в унисон. Спряха да дишат. Блокираха. Сесилия си даде сметка, че е редно да им помогне да излязат от трудното положение.

— Всъщност, мислих си, че мога да дам под наем трите спални и банята на втория етаж, а аз да живея горе, в таванските стаи, както когато бях неомъжена. Няма да има повече от трима или четирима наематели едновременно, ще взема жена, която да чисти и да се грижи за прането, храната, гладенето…

Спря да говори, за да провери дали родителите й реагират, но като видя, че все още стоят като статуи, продължи да бърбори, опиянена от собствения си глас, и толкова се увлече, че им разказа за Джъстис и бунгалото „Лереле“.

— Боже господи! — успя да произнесе майка й с премалял глас.

Баща й, по-рационален, се опита да й обясни защо това е най-чудатата идея, която някога й е хрумвала, по-странна даже и от онази, когато тя, шест или седемгодишна, пусна бубите му в пълната с пяна вана, за да станели по-меки пашкулите им, а после плака, че всички са се удавили и се носят във водата с краката нагоре.

— Виж, момичето ми — каза със същия нежен тон, който използва и тогава, за да й обясни, че природата не е дарила бубите със способността да плуват, за разлика от други видове насекоми и животни. — Не искам да те обезсърчавам, наистина, но добре ли си обмислила това, което казваш? Как ще се грижиш сама за този пансион? Даваш ли си сметка в какво се забъркваш? И това, да приютиш нелегален имигрант в дървена къща в градината — законно ли е?

— Обмислила съм всичко, татко! — осмели се да отговори Сесилия. — Това с Джъстис не е законно за момента, но аз мога да го наема като домашен помощник и да узаконя положението му. Останалите разрешителни са лесна процедура, а другото е фасулска работа.

— И с кого ще живееш? — Майка й рязко излезе от вцепенението. — Може да се окажат престъпници, убийци, насилници…

— Спокойно, мамо! — отвърна тя, този път по-уверена в себе си. — Ще бъде пансион за девойки. Студентки в университета „Компултенсе“, който е много близо. Не знам дали си представяш добре местоположението й, но къщата на баба и дядо е точно до студентските общежития. Това е университетска зона.

Представата как трите примерни студентки, облечени в униформи (колко абсурдно!), с плитки и плисирани поли, помагат в домакинската работа, се беше загнездила в съзнанието на Сесилия, измествайки неприятната картина с татуировки, пиърсинг, пиянства и тютюнев дим. По правило тези неща не можеха да се случат в дома на баба й и дядо й. Това място щеше да си остане почтено, прилично и уважаващо паметта на хората, обитавали го тридесет и пет години.

— Началото на учебната година е през септември. Имам шест месеца, за да оправя къщата и да уредя всички документи. Всъщност вече започнах ремонта.

Като просветление, дошло свише, изведнъж майката на Сесилия се сети, че приятелката й Виктория наскоро бе споделила с нея, че внучката й Ноелия иска да учи в Мадрид. Може би в крайна сметка не беше чак толкова лоша идея Сесилия да има компания. Притесняваше се за емоционалното състояние на дъщеря си, а сега също за живота и здравето й, като разбра, че живее почти под един покрив с двадесетгодишен мускулест кениец. Ако успееше да убеди Виктория да настани внучката си в пансиона, това щеше да се превърне в неин проблем. В крайна сметка младежът щеше да предпочете да задиря някого на неговата възраст, не е ли така? Докато съпругът й продължаваше опитите да вразуми Сесилия, говорейки й за евентуални пожари и наводнения, тя започна да съставя собствен план.

— Сесилия, дъще — каза й. — Ще трябва да подбереш студентките много внимателно. Дай си сметка, че ще бъдат много млади и всички ще имат родители като нас, загрижени за дъщерите си. Ще ти се доверят не само като собственик на пансиона, но и като човек, отговорен за сигурността на децата им.

— Няма да отварям колеж, мамо — възрази Сесилия. — Моето е пансион. Нещо като хотел, малък и уютен.

— Да, но ще трябва да въведеш някакви правила. Препоръчвам ти. Часове, задължения… Ще забраниш в къщата да преспиват мъже, нали?

— Да. — Сесилия се поколеба за момент, преди да даде този кратък отговор на въпроса, който не си бе задавала досега.

— Защото, ако не забраниш това, не знам какви момичета ще дойдат. Или какви родители. Аз например никога не бих те оставила да живееш някъде, където подобно нещо е позволено.

— Както това, така и всичко останало — съгласи се баща й. — Да не правят купони, да не се прибират по малките часове, да не пушат трева…

Сесилия започна да се колебае. Може би щеше да е по-добре да потърси друг тип наематели — например хора от третата възраст. Но пък за къща с толкова много стъпала щеше да й е трудно да намери клиенти. А освен това не притежаваше умението, както някои други, да общува с възрастните. С баба й и дядо й бе различно — помежду им имаше доверие и бе свикнала с техните оплаквания, с привичките им и дори с това да намира ченетата им в банята. Но с непознати — не. Беше й трудно да разговаря с приятелите на баба й и дядо й — нямаше нужното търпение и не можеше да се ориентира колко силно да говори: хем да не е твърде тихо, за да я чуват, хем и да не е твърде високо, за да не би слуховият апарат да им проглуши ушите.

Беше потънала в тези мисли, когато майка й хвърли бомбата:

— Искаш ли да отидем да разговаряме с приятелката ми Виктория, чиято внучка ще учи в Мадрид?

Сесилия погледна майка си със смесица от изненада и облекчение.

— Значи идеята ти харесва?

— По-добре познато зло, отколкото непознато добро.

— И двете сте луди — отбеляза баща й. — Правете каквото искате, но да знаете, че според мен това е грешка. Вече ви виждам как се прибирате у дома разплакани и разкаяни.

— И ти ме посрещаш с думите, че точно от това си се страхувал.

— Именно.

— И че си ме предупредил.

— Да.

Сесилия стана от дивана. Протегна трепереща ръка към майка си и й каза: „Отиваме да говорим с приятелката ти Виктория“. Целуна баща си по челото, изпъна блузата си, вдигна глава и пръсна на хиляди парчета веригата, с която кракът на слона на Букай^[2] бе вързан за малкия кол. Тази верига, толкова лесна за махане, толкова ръждясала, покрита със слоеве прах, но която бедното животно е смятало за неразрушима, защото някога, когато е било малко, току-що родено слонче, се е опитало да счупи и не е успяло. Няма по-ужасен ден от този, в който се е предало завинаги и се е отказало да бъде свободно.

 

 

Бабата на Ноелия, госпожа Виктория Вилянуева де Кампос, живееше в дворец на главната улица. Къща с герб, гравиран върху фасадата, и с каменни балкони. Входната врата от масивно дърво с обков и колосален размер, за да пропуска каретата с конете — през миналия век, — изглеждаше внушително. Приличаше на порта на средновековен замък с подвижен мост и беше затворена с три катинара и желязна верига.

Майката на Сесилия, без да си даде сметка, разруши очарованието на приказката за принцесата, затворена в кулата на замъка, когато извади мобилния си телефон и се обади на приятелката си. Тя незабавно изпрати прислужницата да отвори страничната врата, оборудвана със съвременно домофонно устройство, много по-практична и не толкова помпозна като главната.

За разочарование на Сесилия, госпожа Виктория не бе елегантната дама, която тя бе очаквала да види, а модерна баба на около шестдесет и пет години, с коса на кичури, кариран панталон и кашмирен пуловер. Посрещна ги в приятен салон, почерпи ги с кока-кола, чипс и маслини и се извини за вида си.

— Извинете, че ви посрещам така, но след десет минути ще ме вземат за голф. Вие играете ли голф?

— Ние сме по-скоро селяни — отвърна майката на Сесилия, за ужас на дъщеря си.

Но беше права. Единственият спорт, който бе практикуван в дома й цял живот, бе обирането на всичко, което може да се намери на полето. В неделните дни Сесилия, майка й и баща й обуваха дънки и гумени ботуши и тръгваха да обикалят района, за да събират даровете, които майката природа щедро предлагаше: горски плодове, гъби, ябълки, череши, сливи, трънки, люляци, диви божури, полски цветя, орехи, кестени, бадеми и дори, от време на време, някой и друг трюфел. Рядката гъба откриваха с помощта на едно прасе с името Ромел, което приятел на баща й му заемаше за тази цел. Да, така си беше — наистина бяха по-скоро селяни.

— Колко жалко — каза Виктория. — Голфът е толкова вълнуващ. — Имаше стегнат задник и със сигурност кожата на лицето й бе опъвана. Говореше много уверено и изглеждаше симпатична, въпреки всичко. — Но, кажете, на какво дължа това толкова приятно посещение?

Сесилия остави въпроса в ръцете на майка си и нейната отработена дипломация. В крайна сметка тя познаваше Виктория Вилянуева де Кампос, тя бъбреше приятелски и играеше канаста в казиното с нея всеки четвъртък и можеше да намери общ език с нея.

Майка й разказа (малко захаросано) историята за бабата и дядото, за мечтата им да живеят в столицата (какъв абсурд!) и романтичната им идея да си купят къща на брега на Мансанарес.

— Когато баща ми се пенсионира, стегнаха куфарите и се преместиха в Мадрид. Само двамата. Аз бях вече омъжена, бях родила Сесилия и отговорностите им към мен бяха приключили. Предполагам, че са искали да изживеят втори меден месец.

Последва неприятната част от историята, свързана с развода на горката Сесилия, и прекрасната идея да отвори резиденция за студенти в онази очарователна къща. (Съзнателно избегна употребата на думата „пансион“, която дъщеря й толкова харесваше, и я замени с евфемизма „резиденция за студенти“, което звучеше някак по-порядъчно.)

— И изведнъж тази сутрин се сетих за твоята внучка Ноелия, която иска да учи в Мадрид.

Виктория Вилянуева де Кампос подскочи от радост. Буквално. Почти разля кока-колата си.

— Каква чудесна идея! — възкликна. — Не знаете колко ни притеснява това момиче. Наумила си е, че иска да става писателка. На любовни романи. По цял ден чете Корин Телядо^[3] и Розамунде Пилхер^[4], а сега се е увлякла по „нюансите в сиво“, които, не знам дали сте наясно, но са почти порно. — Сесилия кимна. Беше като хипнотизирана. — А Валентин, синът ми, й каза, че може да стане каквато поиска, но първо трябва да завърши университет. Предполагам, за да спечели време и да се насочи към някоя по-печеливша професия. Тя се съгласи обаче и ще учи филология. И вече търсят къде да се настани близо до университета.

— Къщата на Сесилия е точно до университета!

— Ноелия! — Виктория Вилянуева де Кампос имаше глас на сопрано и дробове на шерп.

— О, ама тя тук ли е?

— Да, скъпа, по цял ден чете в библиотеката на дядо си Хулио. Не знаеш колко добре се разбират дядо и внучка.

След две минути Ноелия се появи в рамката на вратата. И този път — да! Принцесата на замъка бе влязла триумфално. Или Джейн Еър, или Джоузефин Марч, или някоя друга литературна героиня от XIX век, възкръснала като по чудо в съвременния свят.

Ноелия Вилянуева де Кампос беше дребна и слаба, с бяла кожа, тъжно изражение и лека походка. Излъчваше такава беззащитност, че Сесилия веднага разбра защо баба й се притеснява. Момичето изглеждаше сякаш всеки момент ще умре от туберкулоза. Имаше къдрава, дълга до кръста коса, прихваната с копринена лента като диадема, носеше дълга рокля в кремав цвят с дантела отпред и изглеждаше сякаш не е от този, а от някакъв друг, паралелен свят, в който никое квартално момче не би закачило такова момиче.

— Тази прелест е внучката ми Ноелия — представи я Виктория.

— Очарована съм да се запозная с вас — каза момичето с немощен глас.

Следващите пет минути прекараха удобно разположени на дивана от зелено кадифе в хола на семейство Вилянуева де Кампос, докато Виктория поглеждаше часовника си крадешком, мислейки за играта си на голф.

— Аз също много обичам да чета — каза Сесилия. — На таванския етаж у дома винаги е имало малка библиотека, не толкова богата като на дядо ти Хулио, но добре подбрана и пълна с книги, които много ще ти допаднат. Ще ти ги заема всичките.

— И кой друг ще живее в къщата?

— Засега няма други кандидати — призна Сесилия. — Ти си първата.

— А ще мога ли да дам одобрението си за другите момичета?

Какъв въпрос! Никой не би могъл да предвиди нещо подобно. Трябваше ли наемателките да имаш глас в процеса на подбор, в който се оценяваш добродетели като доброто образование, доброто здраве или доброто възпитание?

— Какво одобрение имаш предвид?

— Ами, не знам в момента — отвърна Ноелия. — Но не бих искала да живея на едно място с хора, които пият и пушат, имат татуировки и пиърсинг и други подобни.

— О, не, разбира се, че ще има правила — побърза да я увери Сесилия. — Все още ги съставям.

— Правила за съжителство — добави майка й.

— Чието спазване е задължително, разбира се — вмъкна обезпокоената кандидат-хазяйка.

— А мога ли да си избера стаята, след като съм първа?

— Да, предполагам.

Последваха още множество въпроси, както и много неопределени отговори. За храната, за прането, за пижамите и начина на обличане, за шума, за приятелствата… Никой не би могъл да изтормози Сесилия по-добре от Ноелия. А с тази нейна бледност и този маниер да разговаря с широко отворени очи, дали не беше всъщност просто един вампир?

— Къщата в момента е в ремонт. Вярвам, че до края на юли ще е приключил, тогава можеш да дойдеш да я разгледаш. Обещавам ти, че ще те очарова.

— Съгласна съм, ще говоря с родителите си.

Събранието се разтури в момента, в който същата прислужница, която слезе да им отвори вратата, нахълта в хола и съобщи, че приятелките на Виктория Вилянуева де Кампос я чакат на входа за автомобили, въоръжени със стиковете си за голф и специалните обувки. Сесилия се сбогува с Ноелия с обещанието да държат връзка. На раздяла, сбогувайки се със срамежлива прегръдка, Ноелия й прошепна на ухото само една дума: „Благодаря!“ И произнесе името й: „Сесилия!“.