Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (35)

35.

Забранява се неверието в съдбата.

Роса Кинтана излезе от болницата през вратата за спешното отделение и се качи на такси. Помоли шофьора да я закара до „Рибера де Мансанарес“ и да я остави на ъгъла с улица „Лансада“. Знаеше, че Асусена ще я чака в къщата, защото така се уговориха със Сесилия по телефона. Нямаше да е изненада. Бяха преживели достатъчно стрес през последните часове и бе дошъл моментът да приемат нещата със спокойствие. Във фризьорския салон Асусена не бе успяла да избере боята за коса, с която щеше да се чувства комфортно, но поне сестра й сега щеше да я види с по-хубава прическа и по-елегантно облечена от преди, което със сигурност щеше да й направи по-добро впечатление. Можеше да открие прилика в чертите й с нейните. Формата на лицето беше еднаква, а очите и на двете бяха малко свити, въпреки че Роса се бе научила да се гримира много добре и под широкото й чело нейните очи изглеждаха по-големи от тези на Асусена.

Следобедът вече оранжевееше зад кестените, бе станало по-хладно, а съседите използваха момента, за да поливат. Ухаеше на жадна земя и на благодарни цветя.

Асусена чакаше нервна, запълвайки времето с оправяне на възглавниците и подреждане на букетите от рози, лилиуми, азалии и божури, за които бе похарчила половината си заплата, с надеждата да превърне най-красивия пансион на света в перфектната сцена за срещата.

Звънецът иззвъня. Огледа се за последно в огледалото, оправи къдриците си, изпъна полата си и отвори.

От едната страна на вратата, под горния праг, стоеше малко момиченце, слабичко и дългокрако, с трепереща брадичка. Беше високо малко повече от метър. Тежеше двадесет килограма и косата му бе на плитки. Разтвори жадните си за обич обятия и в черните му очи се отрази образът на другото момиченце, малко по-пълничко, с липсващи зъбки, с трапчинки и ожулени колена. Беше на седем години или може би на пет и също се опитваше да овладее сълзите.

Роса се потопи в прегръдката, все едно потъваше във вана, пълна с пяна, и забравяше всичко, усещайки единствено топлината, която постепенно започваше да прониква в тялото, галеща го, приласкаваща го, позволяваща му да обича.

Асусена опря глава на рамото на сестра си и вдишвайки мириса й, разпозна един познат и забравен аромат, който нямаше общо с никоя друга физическа или химическа субстанция, възприемана някога. По-скоро бе спомен под формата на мирис, като този, който се усеща, когато отвориш вратата на нечий дом: неповторима смес от различни аромати, уникална и незаменима. Съставена — може би — от шампоани и ароматизатори, мръсни чорапи и стари обувки, изгнили плодове в панера, тревоги, спокойствие, остатъци от вечери, трохи по килима, боси крака, парфюма на мама, одеколона на татко, печеното във фурната, остатъците от пицата, тетрадките от училище, забранена цигара, нафталина в гардеробите, където слагат палтата през лятото. Тази почти неуловима миризма, която пронизва всички членове на семейството и която се разпознава само когато човек отвори вратата на друг дом и се идентифицира чрез чуждото.

Някой външен зрител на тази сцена, който няма представа какво всъщност се случва на вратата на пансиона, би я описал като мила среща между две жени, вече на години, които се радват да се видят отново. Най-вероятно не би отделил на темата повече от една десета от секундата — времето, нужно на мозъка, за да регистрира видяното.

Никога не би си представил, че зад тази толкова обикновена прегръдка някой, в продължение на години, е заплитал нишките на живота с вещи ръце и с визия за завършеност.

Ако бе вдигнал поглед нагоре, щеше да види зад скосеното стъкло на капандурата, където Сесилия колекционираше книги и албуми със стари снимки, възрастна двойка, мъж и жена, които танцуваха притиснати, също като Фред Астер и Джинджър Роджърс, ту болеро, ту ча-ча-ча, ту степ. Тя — с престилка на цветя, а той — с гумени ботуши — една добре координирана и забавна двойка. Доволни и двамата, че вече могат да почиват в мир от другата страна на облаците — две малки прашинки в безкрайното небе.

Докато се изкачваха по стълбището към небето, баба Тереса и дядо Мигел наблюдаваха произведението си, както Микеланджело е гледал Сикстинската капела, когато слизал от скелето — в перспектива. И бяха щастливи от хармонията, царяща в творението им.

Каква случайност, биха казали хората, че Сесилия и Андрес откриха онази сутрин Джъстис, скрит в бараката. Какъв късмет, че Асусена се върна от Германия точно в онзи ден. Какво невероятно съвпадение, че Андрес Леал имаше кораб и че Каталина бе постъпила в Гражданската гвардия, че бабата на Ивана е била акушерка и че за малката Тереса е било предвидено да се появи на този свят по този начин. Какъв късмет, че работниците откриха медальона в стената и че Данило Леал имаше толкова добра памет. Дори ще се намери някой да открие смисъл в мъката и болката, в изоставянето, в загубата, в страданието. И също някой, който да каже, че много пъти не става въпрос за това да разберем защо се случват нещата от живота, а за какво. Ако не бе открила онзи чорапогащник в чекмеджето с бельото, ти, Сесилия, все още щеше да линееш в онова жилище с изглед към парка „Ретиро“.

Изобщо не се бе оказало лесно да се управлява пространството и времето, празното и пълното, нуждата и изобилието. Земята е голяма планета, моретата са капризни, децата се раждат, когато им хрумне, а сърцата са като водата — казват, че ако я наблюдаваш, не може да заври.

Накрая обаче го постигнаха. Баба Тереса и дядо Мигел полетяха доволни и щастливи. Издигнаха се над покривите и видяха оттам, на едно и също място, реката, полето, Мадрид и Агила. После и Германия, и Кения, океаните и пустините, пълната луна и оранжевото слънце.