Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (31)

31.

Вратата на пансиона е заключена от дванадесет през нощта до седем сутринта.

Противно на всички очаквания, Андрес Леал и Бичо прекосиха протока без особени проблеми за седем слънчеви часа, по време на които видяха делфини и косатки, товарни кораби, платноходи, фериботи и няколко круизни кораба от тези, които водят туристи на лов за акули.

Завързаха кораба на спортното пристанище на Танжер и започнаха разследване за местонахождението на Джъстис. След месец и половина напразно търсене обаче задачата започваше да изглежда безнадеждна.

Тактиката да обикаля къщите и да разпитва хората се оказа пълен провал: в тази земя на хора без родина никой нищо не знаеше. Хуманитарните организации разполагаха с някои неточни данни за най-предпочитаните маршрути за пресичане на пустинята от прииждащите бежанци от Южна Сахара, за градовете, където спираха, за мафията, която организираше конвоите, включително и за имената на някои местни водачи и трафиканти.

Знаеха например че от време на време и срещу добра сума пари някои каналджии прекарваха хора в камионите си, понякога в специално двойно дъно или скрити сред стоката. Имаше дори такива, които бяха готови да превозват с лодки, претъпкани с мъже, жени и деца, но напоследък такива рядко се намираха заради засилената брегова охрана.

Това обстоятелство създаваше големи проблеми в града.

— Има много отчаяни хора — обясни му активистката, с която разговаря в малък кабинет, наподобяващ по-скоро бърлога на контрабандисти. — Вече няма свободни стаи, нито свободни работни места. Скоро ще трябва да вземат някакво решение: или масово да ги депортират, или да си затворят очите и да позволят на лодките да излязат. Депортирането може да създаде повече конфликти, докато другото — само проблем с Испания.

— В този случай как ще разберем кога ще дадат зелена светлина на лодките?

— Това не се знае почти до края — предупреди го тя. — Зависи от теченията и луната, за да се улесни преминаването. Обикновено слухът се пуска два дни предварително по доверените лица, с които полицията разполага. В началото е като шепот, който постепенно преминава във викове. Ако ми оставите телефона си, аз ще ви предупредя, когато разберем, че е дадена зелена светлина. Ние се местим на нос Еспартел — опитваме се да посредничим в конфликтите и да предотвратяваме качването на деца и бременни жени в лодките. Не успяваме винаги, както вече сигурно сте видели по телевизията.

 

 

Обаждането дойде една нощ в средата на юни, когато Андрес спеше потен в каютата на кораба си, със сигнален пистолет в ръка, разчитайки лаенето на Бичо да го предупреди за възможни нападения. На този кей нямаше нито камери, нито нощна охрана. Като се осланяше на късмета си, той затваряше добре всички люкове и се опитваше да спи — лек и неспокоен сън, който бе прекъсван от лая на Бичо, шума от баровете и дискотеките в района и пеенето от минаретата на джамиите — когато в града за кратко настанеше тишина.

— Започна тази нощ — предупредиха го. — Имат зелена улица за четиридесет и осем часа. Тук е истинска лудница.

Групи от цивилни, насърчавани от полицията и въоръжени с тояги и мачете, влизаха в сградите в предградията, изкарвайки към плажовете цели семейства. Измъкваха ги от леглата, караха ги да излизат веднага с това, което носеха, или с празни ръце, бебетата — в ръце, а жените гологлави. Водеха ги като стадо към трите или четири изхода, където чакаха лодките — дървени и гумени, както и продавачите на надуваеми лодки.

Андрес отвърза платнохода, запали мотора и се насочи към нос Еспартел с ясното съзнание, че шансът да открие Джъстис сред този хаос е минимален. Дори не бе сигурен, че момчето е успяло да прекоси Сахара.

Помисли обаче за Сесилия, за начина, по който се бяха запознали, за любовта, която той не вярваше, че някога отново ще открие. И в този момент разбра, че всичко е част от една друга, по-голяма и необяснима лудост.

„Такъв е животът — каза си, съзерцавайки небето и безбройните звезди, сред които Земята бе само песъчинка в пустиня. — Огромна лудост, толкова невероятна случайност, но в крайна сметка толкова истинска, че самият факт, че сме живи, прави възможно всичко останало.“

 

 

Същото си мислеше Джъстис, въпреки че той нямаше как да гледа небето и да философства като Андрес, защото в момента беше зает да пази равновесие на сала, на който с гребане трябваше да пресече петнадесетте мили, които го деляха от сушата. Да премине сам бе, от една страна, по-рисковано, отколкото на борда на онези корита, собствениците на които търгуваха с отчаянието или надеждата (зависеше от гледната точка) на онези, които бяха готови да се качат на тях. От друга страна обаче, бе по-вероятно патрулите да не го забележат или да го оставят да мине, понеже е само един, а не са сто души, изложени на опасност.

Джъстис знаеше, че ако бреговата охрана го хване, отново незабавно ще бъде депортиран и ще трябва да започне пак отначало. Лицето му, отпечатъците му и редът на експулсиране бяха в ръцете на полицията. Беше стар познайник на имигрантската служба.

Андрес Леал включи фенера към електрическата мрежа на кораба и с него започна да осветява ужасените лица на хората, с които се разминаваше между вълните. Видя страха, мъката, ръчичките на децата, майките им, чу плач и молитви, шепот и викове за помощ.

Извика „Джъстис!“ и някои го сбъркаха с боен вик, а други — с призив. „Джъстис!“ Дума, която звучи сходно на много земни езици.

И в средата на хаоса се появи светлина. Той сякаш изплува, придружаван от позлатен делфин и обграден от червен огън — Джъстис на фона на изгрева, гребейки с гръб към него върху един сал, с тези негови рамене, които не можеха да бъдат сбъркани, осветен от оранжевото слънце.

— Джъстис! — отново извика Андрес от палубата на кораба.

Момчето спря да гребе. Чу лая на Бичо през борда, извърна невярващо глава и срещна очите на Андрес Леал върху лицето на друг човек: старец с брада, със загоряла от слънцето и вятъра кожа, набраздено чело и уши, скрити от дългата и рошава коса.

— Качвай се на борда! — заповяда, осветявайки с фенера кърмата на кораба, където една малка подвижна платформа се издигаше и падаше, удряйки се в корпуса.

Около кораба на Андрес имаше още много лодки, но никой не се осмели да напусне мястото си, чието получаване му бе струвало толкова усилия. Само когато Джъстис се хвърли във водата, при което салът му се преобърна, изсипвайки товара от вода, храна и горни дрехи, последва опит за приближаване към тях. Друго момче, горе-долу на годините на Джъстис, наследи несигурното му корито и пое риска да пробва късмет, който не бе негов.

Невярващи, Андрес и Джъстис се прегърнаха в онзи момент от утрото, в който слънцето гаси нощта и запалва деня. В светлината на зората, от палубата на платноходката, спектакълът бе разтърсващ: повече от осемдесет лодки — дървени, надуваеми и с гребла, напредваха групово към испанския бряг; прекарвайки над хиляда души.

— Прилича на потъването на Титаник — потресен, коментира Андрес Леал.

Подгизнал, Джъстис възстановяваше дишането си, докато Бичо го облизваше.

— Този ли е прословутият ти кораб? — попита, когато вече можеше да контролира тракането на зъбите си. — Красив е — добави, — въпреки че си го представях много по-голям.

— Я млъквай, хлапе! — отвърна Андрес с първата искрена усмивка от месеци насам. — Виж го ти, на малкия не му харесвал корабът ми! А лимузина не щеш ли?

— Казвам го заради Сесилия — оправда се Джъстис. — Почисти го малко, когато я поканиш, знаеш колко я дразни мръсотията.

Отново се прегърнаха, този път сред смях и оставиха сълзите, които сдържаха, откакто излязоха от Мадрид, да текат на воля.

— Отведи ме у дома — прошепна момчето.

— Това и ще се опитам да направя, Джъстис, но най-трудното ни предстои — предупреди го мъжът — Има много морски патрули, охраняващи бреговете. Ако ме докопа Гражданската гвардия, сме изгубени.

На кърмата, зад малката баня, имаше празно място, дълго два метра и високо един метър, където Андрес Леал държеше резервните платна. Показа го на Джъстис, осветявайки го с фенерче. Това бе скривалището, което бе предвидил за него, в случай че дойдат за полицейска проверка. Каза му да се покрие с платната, да остане абсолютно неподвижен и за нищо на света да не му хрумва да издаде какъвто и да било звук.

— Ако дойдат с кучета, няма скривалище нито за теб, нито за мен.

— Не се притеснявай — отвърна момчето. — Ако ме открият, ще им кажа, че ти не знаеш нищо. Че съм се скрил, докато си спял и не си разбрал.

— Ясно! — отвърна Андрес Леал. — Като първия път, когато си влязъл в Испания — собственикът не е имал ни най-малка представа, нали?

Излезе вятър, вълните се уголемиха и морето скри лодките, които Андрес и Джъстис бяха оставили назад. След малко Атлантическият океан пред тях бе възстановил нормалния си трафик от товарни и риболовни кораби, яхти, платноходки, делфини и косатки. А след няколко часа основната новина на всички информационни канали щеше да бъде: „Повече от две хиляди имигранти достигнаха тази сутрин бреговете на Испания с поредната вълна от лодки“.