Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (29)

29.

За да се пести енергия, лампите се гасят, когато не е нужно да светят, а отоплението се изключва на 15 май.

Месец май бе вече разцъфтял. От планината се носеше аромат на мокри борове и розмарин. Светлината падаше косо по покривите и бе дадено началото на старата практика на вечерните разходки. Беше горе-долу пет часът, защото децата се бяха струпали на вратата на училището.

Сесилия спря колата под същия дъб и се изправи срещу същия страх от първото си посещение на родителите на Андрес в Ел Боало. Тогава обаче присъствието на Каталина, която вървеше до нея с онази нейна решителност в погледа, й вдъхваше смелост. Сега обаче се чувстваше по-самотна от Гари Купър срещу бандитите, с широкополата шапка, с пистолета на кръста и верижката на джобния часовник, висяща от жилетката. Мина, както и онзи път, по пясъчната алея с набола трева, която водеше към къщата, и зачака да дойдат да й отворят.

Данило Леал се появи в рамката на вратата и на нея й се стори, че вижда маслен портрет на остарелия Андрес. Същата коса, подстригана като четка, същите широки рамене и същите закачливи очи на момче, което обича да дразни учителката.

— Не знам дали ме помните — каза вместо поздрав Сесилия.

— Разбира се! — отвърна той. — Друго може да нямам, но имам добра памет. Ти си Сесилия Дуеняс, собственичката на къщата на брега на Мансанарес.

— Същата.

— Влизай, чувствай се като у дома си.

Сесилия машинално се подчини. Премина коридора със снимките на деца и възрастни, а сърцето пак я заболя от мъка, когато отново видя на онази фотография как Андрес Леал се жени за друга. Следвайки указанията на Данило, седна на диван с тапицерия на цветя и му позволи да й сервира чаша червено вино.

— Инмакулада замина за Мадрид точно днес — изрази съжалението си бащата на Андрес. — Тя също е много притеснена.

— Не ви ли се е обаждал?

— За последен път през март.

— Както и на мен.

— Не изчезва от лицето на земята за пръв път — обясни Данило, потърквайки длани.

Стана от креслото, пресече стаята и като приклекна до камината, запали огън, който обви приятно и двамата с едно и също палто и ги топли през остатъка от деня, докато мръкна.

— Андрес беше женен. Знам, че ти е известно, защото видях изражението ти, когато погледна за пръв път снимката от сватбата. — Сесилия сведе поглед. — Казваше се Дулсе^[1], а името й отговаряше напълно. Беше дребничка, много весела и пълна с нежност. Бяха годеници десет години и се ожениха тук, в църквата на Ел Боало, защото родителите й живеят наблизо. Андрес винаги е бил много чувствителен. — Отново тази дума, която звучеше толкова неподходящо, съотнесена към грубия Леал. — Няколко години след сватбата купи за нас с майка му тази къща, за да може цялото семейство да се събира около същата тази камина. — Посочи с глава към огъня. — Известно време се опитваше да си върне старата къща на брега на Мансанарес, която после купиха баба ти и дядо ти. Твоята къща всъщност. Андрес си бе съставил романтичната представа, че ще види как децата му израстват там. Дори бе начертал плановете. През уикендите идваше с Дулсе тук и сядаше с мен на онази маса, разгъваше документите и ми обясняваше къде ще сложи преградна стена, къде ще има вграден шкаф, къде ще е стаята на бебето…

— Бебето? — изненада се Сесилия.

— Очакваха дете. — Данило се покашля. Тайно се радваше, че жена му Инмакулада не присъства. Тя не можеше да се връща към тези спомени, без да избухне в ридания. — Дулсе бе в четвъртия месец, когато катастрофираха. — Настъпи продължително мълчание. Огънят припукваше тихо, сякаш мърмореше. Данило се размърда неспокойно в креслото на цветя. — Стана недалеч оттук, на влизане в магистралата. Нищо по-различно от хилядите катастрофи, за които чуваме по радиото — просто цифри, статистика, ежедневни лоши новини, които вече не ни трогват, защото са станали част от битието ни.

Сесилия заплака беззвучно, а мъката й бе сподавена в припукването на дървата в камината.

— Андрес оцеля като по чудо. Той и кучето, мамка му! — изропта мъжът — Ако говорим за спасяване на живот, Господ можеше да спаси този на Дулсе, вместо на едно животно.

С ръкава на ризата си зрялата версия на Андрес Леал избърса гневно сълзите си и после си даде време, за да възстанови самообладанието си. Загледа се безцелно през прозореца с алуминиева дограма и стъкло със защита срещу взлом, същите като тези в пансиона, а на Сесилия й мина през ума, че понякога тъгата се вмества в една и съща рамка. Тя също гледаше с празен поглед хоризонта през прозорец като този.

— След случилото се Андрес замина да обикаля света с кучето — продължи най-после бащата. — Не знаехме нищо за него в продължение на много месеци. Дори помислихме, че е направил някоя глупост… Че се е хвърлил в морето или нещо подобно. Даже информирахме морската полиция. Кажи ми, Сесилия — погледна я в очите с искрена молба. — Знаеш ли защо е заминал този път?

— Мисля, че да — отвърна тя. — Отиде да търси бащата и съпруга. Да го изкара от морето и да го върне жив и здрав на сушата. Въпросът е да оцелее и този път.

— Къде е?

— В момента би трябвало да е близо до Танжер. С такъв твърдоглавец, какъвто е синът ви, предполагам, няма да имаме никаква информация, докато не се завърне — оплака се Сесилия. — Често ли изчезва?

Данило Леал бе хитър като лисица. Веднага разбра какво има предвид Сесилия.

— През последните години имаше много жени — призна той. — Невинаги сме ги познавали, въпреки че бяхме информирани за съществуването им от другите ни деца или от приятели на Андрес. Но досега никога не бе изчезвал отново така, без да каже нищо на никого. Валбуена, директорът на фирмата, е също толкова изненадан колкото теб и мен. Братята му нямат никаква представа, а приятелите му казват, че не им вдига телефона.

— Много? — Въпросът издаде Сесилия.

Данило се усмихна.

— По никоя не е изгубвал ума си така, както по теб.

 

 

Когато се стъмни, Данило и Сесилия се разделиха с прегръдка и обещанието да се видят много скоро. Вече беше късно и излизаше вятър. Бащата на Андрес Леал я изпрати по затревената алея.

— А дядо ти в крайна сметка намерил ли е момичето? — попита внезапно мъжът, който толкова се хвалеше с добрата си памет.

— Моля? — изненада се Сесилия.

— Дали е издирил онова момиче, което толкова е търсил?

— Дядо ви е разказал за Асусена?

— Да, точно така беше, Асусена — тъй като бе тъмно, Данило Леал не си даваше сметка за въздействието, което думите му предизвикаха у Сесилия.

— Какво ви е казал за нея?

— Дядо ви и аз доста се сближихме — призна той. — Истината е, че на мен ми беше много мъчно да продам къщата. Обясних му, че тя е била първият ни дом, че сме били много щастливи там и че децата ни са израснали между нейните стени. Тогава той сподели с мен истинската причина да дойдат в Мадрид. Разплака ме.

Сесилия не искаше да прекъсва разказа. Трепереше. Усещаше студ, който нито палто, нито топла супа можеха да пропъдят. Студ, пропит в костите, след като години си бил на открито.

— Баба ти и дядо ти са осиновили новородено момиченце, нали?

— Да, майка ми.

— Той ми разказа, че няколко месеца по-рано им се обадили от сиропиталището, откъдето са я взели. Казали им, че монахинята, която е уредила осиновяването, е била на смъртно легло и пожелала да разговаря с тях. Когато баба ти и дядо ти отишли да я видят, научили с изненада, че дъщеря им има сестра.

— Асусена.

— Да. Казали им го, защото на умиращата монахиня й било много мъчно, че това дете е останало само на света. Но когато пристигнали в сиропиталището, жената вече била предала Богу дух, а никой не знаел нищо за момичето. Дядо ти сподели с мен, че усетил как изгаря отвътре и че изпитал ужасен гняв и безсилие за изгубените години, а душата му се късала. Това ми каза.

— Затова са отишли в Мадрид?

— Затова. Мислели, че Асусена е сама и беззащитна. Представяли си я, сякаш още е момиченце. Искали са да я открият и тя също да бъде тяхна дъщеря. Освен това, изглежда, майка ти не е знаела, че е осиновена, а те не са искали тя да научава, в случай че не открият другото момиче. Винаги съм искал да разбера как свършва историята. Какво е станало? — попита Данило Леал.

— Не са я открили — каза Сесилия. — Накрая Асусена ги намери. Но вече бе късно. И двамата бяха починали.

— Луда работа — бе финалното заключение на Леал. После доуточни: — Шибана!

Тази нощ Сесилия караше бавно по пътя обратно към дома. Намали скоростта, когато се включи в магистралата. Вдигна очи към небето и й се стори, че звездите й намигат с милион светещи очи. Една фраза се открояваше сред всички звуци и ветрове: „По никоя не е изгубвал ума си, както по теб“, произнасяше отново Данило Леал в тишината на колата й, в самотата на леглото й, в изгрева на следващото утро и в остатъка от дните, през които Андрес бродеше, изгубен из морската шир.