Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Se prohibe mantener afectos desmedidos en la puerta de la pension, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima(2016)

Издание:

Автор: Мамен Санчес

Заглавие: Забранява се неверието в съдбата

Преводач: Ивинела Вескова Самуилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 20.10.2015 г.

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1502-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3612

История

  1. —Добавяне

28.

Необходимо е всеки важен въпрос да се оглежда от всички страни, преди да се вземе решение, което заплашва да разклати основите на пансиона.

Поради някаква странна причина Сесилия се ужасяваше да отговаря на обажданията на майка си. А невинаги се бе чувствала така. Напротив — в началото на проваления си брак имаше навика да обсъжда с нея надълго и нашироко най-различни теми, като например ежедневието в Агила или най-добрата марка препарат за миене на съдове. Сега си задаваше въпроса дали онези безкрайни разговори са имали нещо общо с апатията в брака й. От началото на новия си живот обаче (тоест, откакто положи първия камък на приказния си пансион) вдигането на слушалката на телефона и набирането на деветте цифри, които щяха да я свържат с Роса Кинтана, изискваха усилие на волята.

Онази вечер обаче нямаше друг избор, освен да отговори на дразнещия звън на телефона — звук, избран от Андрес Леал, за да се чува в цялата къща: „Вдигни телефона, вдигни телефона!“.

— Сесилия, дъще, с баща ти сме любопитни да разберем едно нещо: този доктор Леал да не ти е нещо като годеник? — изръси шокиращо майка й и добави: — Питам, защото видях как го гледаше ти и как той те изяждаше с поглед през цялото време.

— Мамо… — понечи да протестира Сесилия.

— Не че не ни харесва — прекъсна я майка й, бързайки да я успокои. — Дори много бихме се радвали, ако е така, защото ми направи много добро впечатление. Освен това — лекар! Сериозна професия! Колко жалко наистина, че е куц. Знаеш ли как е осакатял? Аз си помислих, че най-вероятно е станало по време на работа, докато е спасявал човешки живот в някоя война или при експлозия в мина…

— Той е само приятел — успя някак да се включи Сесилия в монолога на майка си. — Много важен приятел, да. Но не ми е годеник…

— … все още — вметна разочарована майка й.

— За момента сме само приятели, мамо, нищо повече.

Усети как майка й затиска слушалката с ръка и предава на баща й: „Казва, че са само приятели, но аз съм сигурна, че си пада по него“.

— Татко ти изпраща много целувки — каза. — Ще си ляга.

— Кажи му, че много го обичам.

— Сега, когато сме само двете — сниши глас Роса Кинтана, — искам да ти разкажа нещо необичайно. Не си мисли, че откачам, Сесилия, но когато бях при теб, ми се случи нещо много странно.

Роса Кинтана се кълнеше, че не е сънувала и че това, което иска да разкаже шепнешком на дъщеря си, за да не я чуе мъжът й и да не помисли, че е изгубила ума си, не е заради лошо храносмилане, а неоспорим факт, като този, че Земята е кръгла. През онази нощ било тъмно като в рог, започна тя, а от лежащата до нея Наталия Помар се носела неприятна миризма на цигари и уиски. Била будна, обясни й, защото „съквартирантката“ й вдигнала ужасен шум, когато се прибрала, а в следващия момент захъркала като банциг, така че не могла да заспи отново. От няколко часа, продължи тя, се въртяла в леглото, обмисляйки възможността да слезе да спи в бунгалото при дъщеря си (която за миг спря да диша при тези думи), когато усетила, че някой гали косата й.

Не било физическо усещане, а метафизично възприятие. Свръхестествено. Защото нямало нито ръка, нито пръсти, които да докосват главата й и да могат да се заплетат в някой кичур например. Но по същия начин, по който човек чувства, че не е сам в трудни моменти, и си мисли: „Моите любими хора са с мен“, тя била усетила внезапния хладен полъх, който предхожда появата на духове, както и странна миризма като от умряло (която можело да идва и от съквартирантката й, но можело да е била и от отвъдното), но в крайна сметка се случило именно това — някой я бе галил по косата.

Тя облегнала гръб на възглавниците и тогава, на контражур, й се сторило, че вижда силует, който не би могла да сбърка — този на майка й, баба Тереса, с престилка на цветя, домашни пантофи и копринен шал около врата. Облекло, което й се сторило много неподходящо за човек, преминал във вечността. Още повече че старата жена бе категорично настояла, когато настъпи моментът, да я погребат както кармелитките — боса, и това нейно желание бе уважено, както и всичко останало, което съставляваше последната й воля.

Въпреки това несъответствие, Роса Кинтана била сигурна, че е тя, с нейния характерен, леко сплескан нос, съвсем побелялата й през последните години коса, само че сега била обвита в светлина и вървяла, без да докосва земята, сякаш по-скоро летяла, поради което не се чул никакъв шум, когато отворила вратата и я подканила да я последва извън стаята.

Зад вратата, за това можела да се закълне във всичко най-свято, я чакал дядо Мигел, с вид на градинар: гумени ботуши на краката, градински ножици, затъкнати в колана, и димяща лула. Ароматът на старо дърво и на тютюнев дим я пренесъл отново в детството, убеждаваше тя дъщеря си. При всички случаи била забелязала, че подът не е толкова далеч от главата й, както при голям човек, а много по-близко — сякаш изведнъж станала около метър и двадесет висока и на около седем години.

Баща й бил пъхнал ръката си в стената на банята, откъдето извадил, закачена на показалеца му, златна верижка.

— После я сложи на врата ми, сякаш беше някакво отличие — като награда за добър успех в училище или златен медал от олимпийските игри.

Това с галенето на косата, подозираше Роса, можело да е и неочакван ефект от странното държане на домашната помощница, която също се била появила в съня й: от другата страна на стената на банята. Но понеже вратата била открехната, можело да се види как Асусена разгръща страниците на стар фотоалбум, а снимките се помръдвали от въздуха, раздвижван при разлистването на картонените страници.

Следващото, което си спомняше, бе нейният собствен образ, отразен в огледалото на банята. Как седи на тоалетната — част от задника й се виждал на чинията, а нощницата й била събрана отпред. Станала и се огледала наоколо, без да може да разбере какво прави там, нито кога и как е стигнала до тоалетната.

— Започнах да подреждам сцената малко по малко. — Роса Кинтана се опита да адаптира разказа си към някаква логика, каквато всъщност не съществуваше. — През тези дни мислих много, Сесилия. За любимите хора и тяхното желание да ни напътстват от отвъдното. Мисля, че родителите ми искат да ми кажат нещо важно. Което има нещо общо с медальона, който ти намери зазидан.

— Какви ги говориш, мамо?! — бе единственото, което Сесилия измисли за отговор след разкриването на мистерии от такъв мащаб.

— Ти нали ми вярваш?

— Да — увери я дъщеря й. — Аз също понякога съм засичала баба и дядо по коридорите. Изглеждат щастливи, нали?

— Това е очевидно — призна Роса.

И Сесилия осъзна, че моментът за действие е настъпил.

 

 

Преди да го предприеме обаче, реши, че е нужно да изясни някои неща с Андрес Леал. Опасяваше се, че когато узнае истинския си биологичен произход и кръвното си родство с Асусена, майка й може да получи удар. И после още един, когато разбере, че след няколко месеца ще има внучка (отново не собствена кръв и плът, както щеше да побърза да й изясни), което, освен всичко друго, щеше да превърне дъщеря й в самотна майка.

За да предотврати двата удара, бе намислила да й съобщи нещо, което да й хареса и върху което да постави акцента, за да минимизира ефекта на другите новини. И единственото, което й се бе сторило достатъчно оптимистично, за да предотврати шока, бе присъствието на Андрес Леал в живота й. Затова бе преценила, че е неотложно да проведе неприятен, но необходим разговор с него, за да е наясно до каква степен и в каква доза може да въвлече неговото съществуване в живота на родителите си.

— В крайна сметка сгодени ли сме, или какво?

Въпросът увисна в затопления въздух, докато Андрес Леал се опитваше да обработи потока от новини, които се изсипаха върху главата му като градушка.

Сесилия го бе помолила да дойде да се видят, защото „трябва да говорят“, и той за момент се уплаши, че иска да прекрати връзката им. Но страховете му се разсеяха, когато тя излезе да му отвори — усмихната и прекрасна, обвита в нейния сладък аромат на ванилия и магнолия, и със страстна целувка го накара да залитне към парапета на верандата. Андрес си въобрази, че всъщност го е поканила да съгрешат, че фразата „трябва да говорим“ е евфемизъм и че Сесилия явно не е устояла на поривите на плътта. Но представата му се срина също толкова бързо, колкото бе възникнала, когато тя го избута в хола, затвори вратата зад него, залости я с един стол от трапезарията и го помоли да седне, за да не му се подкосят краката.

„Ще ставам майка“, изстреля тя и Андрес усети, че земята се олюлява под нозете му, разцепва се и го поглъща заедно с кучето му, Сесилия и пансиона.

— Бременна ли си? — успя да каже, заеквайки, като същевременно усещаше как кръвното му се покачва.

— Не, глупчо! — отвърна тя с игрив смях, след което му предаде с думи сцената с Ноелия — как я моли, обляна в сълзи, да поеме отговорността за малката Тереса, която вече имаше вежди и пръстчета и от време на време смучеше палеца си. Обясни му, че това малко създание ще бъде, по всички норми, нейна дъщеря. Тя ще й бъде приемна майка, законна настойница и баба на внуците й, когато я дари с тях.

Истината бе, че да хвърли такава бомба, без да прецени последствията, бе малко грубо по отношение на Андрес, който и без това трудно преглъщаше промените. После, когато той си бе тръгнал, имаше време да премисли и да осъзнае, че бе съвсем логично той да реагира по начина, по който го направи: просто стана от дивана, без да каже нито дума, и напусна къщата, съпътстван от характерния шум от влаченето на крака си.

Имаше много време, за да си даде сметка, че подобно решение трябва да се вземе и от двамата партньори, ако те бяха двойка, а не просто хора, които запълват самотата си. Затова го попита дали са сгодени, защото до този момент не бе ясно накъде вървят нещата, нито каква фигура образуват заедно. Връзката им току-що бе излязла на светло, така да се каже, и тя не знаеше как да постъпи в тази ситуация, в която се сблъскваха неувереността й в общото им бъдеще с категоричното й решение да приеме това майчинство.

 

 

През първата седмица се измори да чака той да й се обади или да дойде да я види. През втората мина с колата си край жилището на „Хуан Браво“ и установи, че вратата е заключена, а пощенската му кутия е препълнена. През третата седмица получи толкова кратка бележка, че Сесилия отказа да я нарече „писмо“, в която Андрес я молеше да му прости, че е изчезнал така грубо, а обяснението, което й даваше, бе, че се е качил на платнохода си с Бичо и че очаква да стигне на пристанището в Танжер за по-малко от месец, с уговорката, че тези изчисления за времето зависят от ветровете, теченията и състоянието на морето. Бе узнал от някакъв имиграционен служител, приятел на негов приятел, че докато бил в затвора в Мадрид, Джъстис гръмогласно се бил заклел, че ще се завърне в Испания. А предвид историята на момчето, му идваха наум само два начина, които би могъл да пробва: или да прескочи оградата на Мелиля[1], или на борда на някоя лодка. Планът на Андрес бе да го намери и да го върне обратно, скрит на кораба му. Толкова просто.

Разделяше се със Сесилия с думите, че едно дете се нуждае от баща, а той не е сигурен дали може да бъде такъв. И че, от друга страна, това приключение ще му помогне да открие отговора на въпроса й, защото също така не бил особено убеден в качествата си на партньор.

— Андрес е тръгнал да спасява Джъстис — разказа Сесилия на Ноелия със същия тон на гласа, с който смяташе да разказва приказки на бъдещата си дъщеря. — Казва, че малката Тереса има нужда от баща.

— А той не иска ли да й бъде такъв? — попита разочарована Ноелия.

— Струва ми се, че не. Май предпочита да доведе за ухото истинския й баща.

 

 

Имаше достатъчно време, за да споделят с Ноелия притеснения и болки, давейки се и двете от сълзите в малката спалня, през която дните минаваха като сиви облаци, от които понякога валеше дъжд, а друг път вилнееха бури с гръмотевици и светкавици. Всяка една — обхваната от копнеж по трудната си любов и мечтаейки за деня, в който бурята ще утихне, а над тях ще блесне небе, ярко осветено от хиляди слънчеви лъчи.

Всеки две седмици слушаха как сърчицето на малката Тереса бие все по-силно и уверено и всеки ден усещаха движенията й в аквариума, в който се бе превърнал коремът на Ноелия.

Имаше дни, през които Сесилия дори мразеше Андрес и проклинаше момента, в който му бе отворила вратата на дома си и го бе пуснала вътре. Особено я възмущаваше думата „влезте“, която бе употребила тя, белият цвят, избран от него, и определението „брюнетка“, което той използваше за нея, като се има предвид, че през целия си живот е била светлокестенява.

Добрите новини бяха редки и незначителни: днес е слънчево, утре е петък; страховете бяха големи, несигурността — огромна като пустиня или океан, животът в пансиона — тих и празен: Ивана си осигуряваше бъдеще, финансирано от платежоспособния й съпруг, а Асусена чакаше търпеливо подходящия момент, в който ще си върне изгубената сестра. „Не е спешно, Сесилия. Закъснели сме шестдесет и четири години да се намерим и мисля, че още няколко месеца няма да ни навредят.“

Имаше и моменти, когато се преструваше, че нищо не се е случило, и излизаше на улицата така, сякаш Андрес Леал никога не е съществувал. Но имаше и такива, когато се разкайваше и той ужасно й липсваше. Моменти, в които изгубваше всяка надежда, и моменти, в които надеждата отново възкръсваше. И накрая, преди да умре от мъка на четиридесет и три години, успя да вземе смело решение.

Бележки

[1] Автономен испански град, разположен в Северна Африка. Граничи с Мароко. В опит да намали вълната от нелегални имигранти от Мароко, през 2002 г. испанското правителство изгражда около целия град петметрова ограда с телени заграждения от двете й страни. — Б.пр.