Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (22)

22.

Забранени са обидите, кавгите и затръшването на врати.

В този момент в антрето се чу затръшване на врата, последвано от пронизителния глас на току-що завърналата се Ивана: натоварена с куфарите си и по-красива от всякога с бронзовия загар на кожата, блестящите очи и сплетената коса — като гръцка богиня, току-що слязла от Олимп след нощ на божествен секс.

— У дома ли сте? — извика тя, все още не свалила палтото.

Ноелия се показа на стълбищната площадка. Сесилия и Каталина прекъснаха заговорниченето си и излязоха да посрещнат рускинята, която сияеше насреща им.

— Имам новина за вас — усмихна се тя. — С Дани се оженихме!

И вдигайки дясната си ръка, им показа безименния си пръст, на който върху златна халка проблясваше диамант с доста добър размер.

След първоначалната изненада и неизбежния шок, последвал съобщението — може би твърде продължителен, за да бъде отдаден само на недоумението, — Сесилия се приближи и прегърна наемателката си. Каталина и Ноелия я последваха. И трите се напънаха да измислят подходящи поздравления и да ги произнесат така, че да прозвучат искрено.

— Беше истинска лудост — заяви Ивана. — Бяхме толкова щастливи, толкова ни бе хубаво да сме заедно, че бе немислимо да се разделим. Тогава, на лунна светлина, Дани ме заведе на плажа, коленичи и ме помоли да се омъжа за него. — Тя отново им показа диамантения пръстен. — Един негов приятел, който работи в гражданския регистър, уреди всичко за двадесет и четири часа и на другия ден се явихме пред съдията и се оженихме — обобщи тя. — Само двамата.

— Мили боже! — В крайна сметка хазяйката й не можа да сдържи възклицанието си. — Родителите на Дани знаят ли?

— Все още не — отговори Ивана. — Ще им кажем по-нататък. За момента ще продължим както досега — обясни тя. — Той ще си живее у тях, а аз — тук. Докато завършим университета и си намерим работа. Изчислихме, че след две години ще можем да сключим църковен брак. Ще направим истинска сватба със стотици гости, танци и заря.

— И тази сватба няма нищо общо с това, че визата ти изтича? — Гласът на Каталина прозвуча жестоко след толкова захаросана радост. С един замах разби на пух и прах романтиката и щастието, които Ивана излъчваше.

Настъпи напрегнато мълчание. Три чифта очи се забиха в тялото на рускинята, която изведнъж започна да се смалява.

— Ти си кучка! — каза Ивана, използвайки за пръв път „мръсна“ дума на испански.

— Виж ти, кой го казва! — отвърна Каталина, присвивайки очи.

— Ох, млъкнете! — помоли Ноелия и инстинктивно затисна ушите си е ръце.

Тогава Каталина заби отровните си зъби в нея, при това в най-слабото й място и е точността на кобра.

— Млъквай ти, момиченце, че да не припаднеш! — възкликна. — Бременните не бива да се разстройват — не е добре за бебето.

Ноелия замръзна. Бавно извъртя глава към Сесилия, която изглеждаше толкова смаяна, колкото нея.

Опита с жестове да й обясни, че не е разкривала тайната й на никого. Вероятно, предположи мислено, стажант детективката бе стигнала до заключението по свои си начини, но очевидно Ноелия бе помислила, че издайницата е тя. Издържа погледа й няколко секунди, а изражението в очите на Ноелия бе на беззащитно момиченце — смесица от недоверие и разочарование. Единствената й опора рухваше. На кого можеше да се довери сега?

Сесилия опита да отвори уста, за да защити невинността си, но в продължение на цяла минута, която й се стори безкрайна, не намери подходящите думи.

До този момент се бе опитвала да игнорира шестото чувство, което я бе предупреждавало за Каталина. От известно време женската й интуиция чукаше на вратата, молейки за разрешение да влезе и да съобщи на глас, че нещо не е наред с това момиче. Имаше някаква зле прикривана горчивина и поведение на старо и зло изоставено куче, които не отговаряха на току-що навършените й деветнадесет години.

Каталина бе неспособна да се зарадва на щастието на другите. Напротив. Сякаш добрите новини я разяждаха отвътре като киселина. Анализирайки последните събития, Сесилия откриваше Каталина зад всеки неприятен коментар, зад всеки грозен жест и всяко обвинение. Тя бе единствената, която възропта през онази нощ срещу проявата на бурни страсти пред вратата на пансиона, която разкри двойния живот на Ивана, която обвини за кражбата Джъстис без други доказателства, освен необяснимото му изчезване, която унищожаваше с поглед Ноелия и която се отнасяше към Асусена с презрение.

— Какво ти става? — скастри я гневно най-накрая. — Искаш да отровиш живота на всички ни ли?

Събранието се разтури толкова бързо, колкото бе свикано. Всяка се затвори в стаята си, а тази вечер нямаше вечеря. Озлоблението на Каталина бе плъзнало като чума из целия пансион и най-добрият начин да се предпазят от заразяване бе да си наложат карантина: пълна изолация и мълчание, маска на устата, предпазни ръкавици и калцуни на обувките. Това бе начинът на тези жени да съхранят имунитета си от заплахата, която усещаха.

 

 

Ивана се съблече на леглото, затвори очи и се върна към спомена за мекия пясък, бялата светлина на луната и влажните устни на Дани върху настръхналата й кожа. Защото през онази нощ подухваше хладен бриз, а тя бе с голи рамене и боси крака, захвърлила обувките, за да усеща с ходилата си морската пяна.

Бяха прекарали нощта заедно. На моменти се смееха, а на моменти — плачеха, докато се опитваха да намерят изход от задънената улица, към която безвъзвратно се бяха отправили. Без протекцията на английския посланик, чиято загуба тя обясни с прекратяването на трудовия договор, Ивана оставаше без испанска виза. Пребиваването й в страната щеше да е законно до януари, когато трябваше да напусне Испания и да се завърне в Русия без пари, без работа и без бъдеще.

Дани хвана ръката й и коленичи, а вълните мокреха дънките му и двадесетте му години. В дланта си стискаше пръстен, с който да свърже живота си с този на момичето от мечтите си.

— Омъжи се за мен! — помоли я той. — Аз ще те закрилям, ще те обичам и ще те направя щастлива. Довери ми се, Ивана. Обичам те!

Сутринта заедно отидоха да купят бяла рокля, букет рози, венец от цветя вместо корона и две златни халки, класически и най-обикновени, на които гравираха имената си и датата 28 декември, Деня на Св. младенци мъченици^[1], като една много сериозна шега — от тези, които преобръщат живота.

Хванати за ръка и облечени като младоженци, отидоха в съда да търсят съдия, кмет или общински служител, който да потвърди новата националност на Ивана, вече пълноправна испанска гражданка, както и създаването на ново семейство от мъж на двадесет и жена на двадесет и две години, които се познават от септември, „господин съдия, но тези три месеца бяха напълно достатъчни, за да осъзнаем, че се обичаме. Ние сме големи и свободни хора, които идват при вас доброволно, без външна принуда, водени само от любовта си един към друг. Затова с правомощията, които са ви дадени по закон, нямате друг избор, освен да ни ожените още сега, преди тези двамата, които току-що дойдоха. Тях може да венчаете веднага след нас, ако искате, когато ние вече ще сме отишли да консумираме брака си зад завесите на любовното ни скривалище с изглед към морето, където пристигнахме поотделно и откъдето ще си тръгнем като господин и госпожа Сиснерос, със смесен багаж, една плът и кръв завинаги, със закона на наша страна и разрешен проблем“.

— След две години ще се оженим в църква. Майка ми ще носи дантелена наметка, а ти — петметров воал, който няма да се побере в колата и ще трябва да пристигнеш с карета. И ще има петстотин гости, оркестър и заря.

— А ще имаме ли деца?

— Една дузина.

Ивана се сгуши между чаршафите. Изведнъж си представи, че Каталина, превърнала се в злата вещица, влиза в църквата, скрива се зад вратата и изчаква момента, в който свещеникът ще произнесе жестокия призив: „Говорете сега или замълчете завинаги!“. Тогава, обвита в адски пламъци, излиза от скривалището си и изкрещява, сочейки я с пръст: „Ивана е курва!“, както го бе написала на стената на факултета, защото вече нямаше никакво съмнение кой го бе направил.

 

 

На таванския етаж Сесилия говореше шепнешком по телефона с Андрес Леал.

— Това е пълна лудост — казваше му тя. — Нещата се случват толкова бързо, че не мога да ги асимилирам. Не знам какво да мисля нито за Асусена, нито за Ивана, нито за Каталина, нито за Джъстис… Не знам какво ще стане с Ноелия, Андрес. Тук само се шушука, нищо не се произнася на глас. Тази къща е пълна с тайни и с призраци. Страхувам се, че ще ги срещна по стълбището.

— Ако искаш, ще дойда. Ще пристигна за по-малко от час от Ел Боало. Аз също искам да ти разкажа нещо. Мисля, че знам къде е Джъстис.

— Открил си го?

— Така мисля.

— И къде е?

— В Кения.

— Ела, Андрес, моля те! Не ме оставяй сама тази нощ. Студено ми е и се страхувам.