Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (20)

20.

Забранено е да се отминава с безразличие чуждото нещастие.

По време на двата и половина часа пътуване в напрегнато мълчание Сесилия и Ноелия решиха, че ще изчакат последния ден на престоя си в Агила, за да пуснат бомбата за бременността. Нямаше смисъл да съсипват празника, нито да скандализират децата, нито да причинят припадък на някой от по-възрастните членове на семейство Вилянуева де Кампос, който пък можеше да се предаде като зараза на някого от семейство Дуеняс.

Разделиха се пред украсената фасада на замъка на бабата и дядото на Ноелия, под герба на благородните й предци, със силна прегръдка и с уговорки „ще се видим пак, ако отидеш на службата в катедралата или по магазините на главната улица, или на кафе в казиното“.

— А на 1-ви в пет следобед ще те чакам тук — напомни Ноелия на Сесилия, треперейки от страх. — Да не забравиш.

Заредиха се дни на кастилски студ, на гола пустош, в която вятърът прониква през кожата, на горещ шоколад, запалени камини, сумрачни следобеди и малко сняг, който не се задържа, но подхранва илюзиите и кара човек да мечтае за бели полета и замръзнали езера.

В такива дни възрастните си припомнят, че тук по това време някога е приличало на сибирската степ, с истинска зима, и че героите от Синята дивизия^[1] се връщали от обсадата на Ленинград, казвайки, че е студено като в Бургос, което пък е същото като Агила, разбира се. И разказват за пореден път историята за лудия, който избягал от лудницата и паднал в реката. И прекарал във водата нощта, защото всеки път, щом излезел на брега, му ставало студено. Намерили бедния човек на следващата сутрин почти измръзнал, а останалите луди жално крещели, заключени в килиите си.

Родителите на Сесилия се опитаха да я предпазят от това, което смятаха, че ще натъжи по Коледа една току-що разведена жена. Избягваха семейните сбирки и ги замениха с дълги разходки из полето, от които тримата се връщаха изтощени, с желание да си легнат рано. Не я разпитваха как върви пансионът, от което тя толкова се страхуваше. Само я попитаха, сякаш на шега, дали не съжалява за странната си идея и й напомниха, че в банката разполага с пари, които я чакат и са на нейно разположение. Обсипаха я с грижи, глезиха я като изоставено котенце, угояваха я, угаждаха й и когато дойде денят за раздяла, напълниха куфара й с колбаси, сладки от монахините, яйца от щастливи кокошки, неоскубани яребици и неодрани зайци.

Андрес се обаждаше всяка вечер. Понеже не бе особено словоохотлив, предпочиташе да слуша историите, които му разказваше Сесилия. За себе си споделяше само най-общо: бил много добре. Племенниците — много добре. Родителите — много добре. Вечерята — много добре. Но винаги, преди да затворят, казваше на Сесилия една съвсем определена фраза: „Така те желая…“.

 

 

На първи януари, с кола, натоварена с трупове на дивеч, Сесилия се раздели със своите родители и измина трите или четирите улици, които разделяха Дуеняс от Вилянуева де Кампос. В сумрака замъкът изглеждаше малко зловещо. Солиден, масивен, тържествен — да, но също и заплашителен. На Сесилия й се стори, че от един балкон, изненадващо оставен отворен във вечерния студ, излизат гневни гласове.

Спря пред входа. Чу и хлипания. Затръшване на врата, дрънчене на поднос, стъпки, които тичат и влачат окови, тишина като пред буря и накрая — гласа на доня Виктория Вилянуева, властен и сух, който процеждаше през зъби: „Махай се и повече не се връщай! От глезотия и от слободия опетни честта на семейството. Ще те сочат с пръст на улицата и ще ни се подиграват! Те само това чакат. Ще плащаме твои грехове и ще бъдем обект на обществено презрение. Ще свързват името ти с нашето, а твоя позор — с нашето благочестие. Ще ги смесят, ще ги взимат за едно и също, защото са те виждали да влизаш и да излизаш от тази къща. Толерирана си заради нас, но сега същите, които до вчера се отнасяха с теб с уважение, утре ще те нарекат курва. Защото хората са такива. Всички са еднакви. Придобиват смелост, когато някой падне, и са способни да те разкъсат. И започват да използват грозни думи. Да сравняват, да съпоставят и да те гледат отвисоко“.

От известно време доня Виктория явно си говореше сама, защото в този момент страничната врата се отвори с трясък и изхвърли на улицата обляна в сълзи жена. От срам криеше лицето си в ръце. Краката й се препъваха по плочките на тротоара. Мина край Сесилия, но не спря, защото не я видя, сякаш бе станала безплътна, но като че ли усети някакъв леден полъх и се сви още повече. Сесилия без малко да извика: „Ноелия!“ на превитата фигура, която започна да се смалява и изчезна в края на улицата.

От балкона все още се чуваше глас, който се усилваше с приближаването на доня Виктория към отворения прозорец. Подаде глава и огледа улицата, сякаш преследваше онази сянка, опитвайки се да я избута далеч от погледа си, преди да затвори прозореца, решетката и завесата от дамаска. Но тогава с изненада забеляза Сесилия, полускрита в нишата на вратата.

— Сесилия! Сесилия Дуеняс — изненада се тя. — Ти ли си там долу?

— Същата — потрепери Сесилия.

— И защо не се качваш, сладурано? Не те ли чуват?

— Още не бях позвънила — призна.

— За Ноелия ли идваш?

— Да, бяхме се разбрали за пет часа.

— Сега ще кажа да слязат да ти отворят.

И действително, след по-малко от двадесет секунди на страничната врата се появи същата прислужница с ключовете като първия път, но сега някак смутена и леко зачервена, поздрави я и я придружи до салона.

Виктория Вилянуева де Кампос имаше обаче същия безупречен вид. Модерна, елегантна, с панталон с басти от мек вълнен плат, копринена блуза и шал около врата.

— Сега ще дойде внучката ми. Тъкмо приключва с куфара си — каза вместо поздрав, докато се приближаваше да я посрещне. — Искаш ли чай?

— Не, благодаря, пила съм — извини се Сесилия със свито гърло.

Ноелия не я накара да чака. Появи се изведнъж в средата на салона като с магия. Влачеше куфара със сила, необяснима за такова крехко и освен това слабо, бледо и болнаво създание, каквото бе напоследък.

— Бързаме — каза на баба си, за да не й даде възможност да започне разговор. — Имаме уговорка да сме в Мадрид в осем, представи си.

— Колко жалко — отвърна тя. — Гауденсия е направила масленки.

— Друг път, бабо — отказа Ноелия.

И без повече уговорки, почти насила, измъкна Сесилия от къщата на предците си, влачейки куфара си и крачейки нетърпеливо. Потърси с поглед колата освободител и се насочи към нея почти тичешком.

На балкона доня Виктория махаше с ръка за сбогом.

— Влизай вътре, бабо, много е студено.

 

 

Останали насаме в колата, Ноелия избухна в отчаян плач, който покърти хазяйката й.

— Какво се е случило? — попита разтревожена Сесилия.

— Няма да повярваш — проплака момичето.

— Нали се бяхме разбрали, че днес ще им кажем за бременността? Дойдох подготвена, със заучена реч, дори съм взела успокоително, макар да не съм убедена, че е много добре да се шофира с транквилант в кръвта, а избягахме като дявол от тамян. Не знам дали си въобразявам, Ное, но ми се стори, че чух как баба ти нарича някого „курва“. Помислих, че го казва на теб.

— Ох, Сесилия! Няма да повярваш! — повтори Ноелия.

— Какво няма да повярвам?

— Че по случайност Гауде, готвачката, която направи масленките, също е бременна. И е без мъж. Призна си днес след обяда.

— Стига бе! Наистина ли?

— Дума по дума. Видя ли как реагира баба ми? Е, трябваше да видиш родителите ми. Уволниха я, Сесилия. Изхвърлиха я на улицата!

Тъй като колата се наводни от сълзите, трябваше да изчакат отдръпването на вълните, вече в провинция Сеговия, за да подновят разговора.

Между хлипанията и подсмърчанията Сесилия успя да разбере, че въпросната Гауденсия, произхождаща от някакво малко село на провинция Агила, бе пораснала, както се казва, под полата на доня Виктория. Бе започнала работа на четиринадесет години и бе напреднала страшно много в сложния свят на домашните грижи.

За дванадесет години се издигнала от помощничка в кухнята до главна готвачка, като същевременно прислужвала в трапезарията и отговаряла за логистиката, което всъщност бе много деликатна дипломатическа функция, включваща задължението да ходи на пазар и да се пазари с доставчиците на домакинството. С доброто си настроение и вродените способности на търговец Гауденсия бе спечелила обичта на половината град. Всички я знаеха като „момичето на Вилянуева“. Тя поклащаше леко бедрата си, като ходеше, а те я черпеха със сладкиши и кафе в сладкарницата. Имаше репутацията на хитруша и за нея казваха, че е от тези, които не дават нищо без нещо в замяна. Някои я упрекваха, че се големее и че е горделива и надменна, а един отхвърлен ухажор дори обидено обясняваше, че тя му казала да не храни илюзии, защото нямало да се даде на някого, по-долу от лорд.

В нейно лице Ноелия бе открила най-близкото до по-голяма сестра — малко тросната, но много мъдра, от която бе научила универсални истини, сред които тази, че животът е труден, че с мъжете трябва да се внимава, че е добре да се слушат свещениците и че дяволът знае повече не защото е дявол, а защото е стар.

Още помнеше как, когато беше малка, Гауде я разнасяше на ръце навсякъде. „Като маймунче от цирка“, казваше тя. Тя й подари и първите обувки на висок ток, за ужас на майка й.

— Бяха ужасни — призна сега Ноелия, — но това, което има значение, е обичта, нали?

Спомни си и деня, в който някаква жена на улицата започнала да крещи срещу семейство Вилянуева де Кампос. Обвинила ги, че са жестоки и безсърдечни, защото, според нея, били изхвърлили сина й от фабриката без причина. Тогава Гауденсия, въоръжена с метла, бе излязла навън да защити своите господари и да изобличи лошите навици на младежа, който всяка нощ се напивал в кръчмата и после цял ден не можел да дойде на себе си.

— Трябваше баща ми да слезе да посредничи, Сесилия, защото Гауде бе извън кожата си. Аз видях всичко от балкона.

— И не ти е казала за бременността?

— Не. Когато днес ни го съобщи, се изчерви като домат, горкичката!

Гауденсия бе влязла в салона с подноса с кафето, бе го поставила върху масата и бе започнала да мачка една кухненска кърпа, която носела в другата си ръка. И с едва доловим глас се бе опитала да обясни, че без самата тя да знае как се е случило е забременяла.

— Без да знаеш как? — бе я иронизирал бащата на Ноелия.

След това последвало изгарянето на вещицата. Момичето се гърчело от болка и започнал „плачът и скърцането със зъби“^[2], а цялата къща се превърнала в клада. „Народът“, в лицето на Ноелия, наблюдавал спектакъла мълчаливо, без да се осмели да се намеси, за да не свърши по същия начин — в пламъците, защото била наясно, че няма да й се размине.

— Замълчах си, Сесилия — разкайваше се Ноелия. — Като една страхливка.

— И какво трябваше да направиш? Да се включиш в жертвоприношението?

— Не знам. Може би трябваше да взема метлата.

Когато сред сълзи и откровения стигнаха МЗО, телефонът на Сесилия звънна. Беше Каталина.

— Слушай — каза й, без дори да й честити Коледа, нито да я попита за семейството. — Имам нещо за Асусена. Работата е дебела.

Сесилия преглътна.

— Тъкмо се качвам на френския мост — отвърна, малко уплашена от сериозния тон на детективката.

— Тогава ще ти разкажа, когато се прибереш вкъщи.