Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (2)

2.

Забранява се проявата на съчувствие към този, който не го е поискал.

Уговори си среща с майстора за дванадесет часа на обяд в една работна сряда, която си освободи „по лични причини“. Завеждащият „Човешки ресурси“ на кантората проявяваше голямо разбиране към „личните причини“ на Сесилия. Правеше се, че не забелязва постоянните й отсъствия от развода насам. Тя му се обаждаше по телефона с претекста за несъществуващ грип, но гласът й наистина звучеше като от отвъдното, а носът й бе толкова запушен, че всеки по-малко опитен от него щеше да се хване на версията й.

— Трябва да си вземеш болничен за депресия — препоръчваше й той.

— Не съм депресирана — отговаряше тя. — Тъжна съм, ядосана, наранена, разстроена, раздразнителна, апатична, унизена. Но депресирана — не.

При всички случаи обаче през последните месеци имаше какво да се желае от работата й. По време на срещите на екипа Сесилия оставаше мълчалива, с блуждаещ поглед, бродеща из вътрешния си свят, в който се водеше война, замаяна от грохота на битките и загубата на човешки живот. Клиентите й се оплакваха от липсата на интерес към делата им. Освен това в съдилищата започнаха да шепнат зад гърба й. Тя, която винаги се носеше много шик, така се бе занемарила, че заприлича на монахиня, облечена в цивилни дрехи. Вместо с обувки на висок ток, сега ходеше с мокасини, а косата си, с избили сиви кичури, прихващаше на нисък кок. За изморените си очи купи очила с рогови рамки, а костюмите с вталени сака в гардероба замени с трикотажни блузи и удобни панталони. Вместо на четиридесет и три години, както сочеше личната й карта, изглеждаше на петдесет. И естествено, започна да изглежда в дисонанс с тази престижна кантора, в която успехът се измерваше според марката на дрехите или на часовниците на работещите в нея адвокати.

— Тогава направи усилие да си адекватна — предупреждаваше я завеждащият „Човешки ресурси“. — По-добре да поискаш болничен лист или неплатен отпуск, отколкото да бъдеш уволнена.

— Но сега може да си взема един свободен ден, нали?

— Разбира се, че може — ще го приспадна от летния ти отпуск.

 

 

Беше дванадесет без петнадесет. На улицата цареше тишина, а лъчите на срамежливото зимно слънце падаха косо над нея. Преди да отвори вратата, която водеше към градината, Сесилия забеляза, че увивните растения са превзели ериката и сега стърчаха тук-там над нея някак заплашително. Мислено отбеляза, че градината има нужда от поддържане, и не можа да избегне спомена за дядо Мигел, винаги загрижен за растенията си, в готовност за действие с градинарските ножици, жълтата лейка, калните гумени ботуши и вечно изцапаните крачоли на панталона. Щеше много да се натъжи, ако можеше да види плачевното състояние на моравата си, за която толкова се грижеше.

От другата страна на портата къщата не изглеждаше толкова зле, колкото се бе опасявала. Покривът бе преживял трите самотни зими, стъклата на прозорците бяха здрави, а вратата — на мястото си. От задната страна все още личеше, че на това място някога е съществувала плодородна и щедра зеленчукова градина, способна да доставя на целия квартал току-що откъснати домати, цели връзки моркови и пресен лук. Баба й и дядо й снабдяваха със зеленчуци съседите си в знак на благодарност за грижите, които те полагаха за тях — не минаваше ден, в който при тях да не се отбие някой, за да се осведоми за здравето им или да им помогне с покупките.

Тази къща бе дом за Сесилия в продължение на десет години. Петте на следването, двете на стажуването и трите на годежа. От там бе излязла облечена в булчинска рокля, готова да бъде щастлива с мъжа на живота си, с когото възнамеряваше да създаде голямо семейство, което да води на обяд при баба си и дядо си в неделните дни. Никога не бе помисляла, че ще се завърне тук сама, толкова далеч от романтичната картина в главата си, с разбито сърце и негодни яйцеклетки. Добре че възрастните хора не бяха там да я посрещнат такава — като корабокрушенец в живота. Щяха да бъдат нежни и любящи, но разтревожени, разбира се. Също като родителите й, които, въпреки че се опитваха да скрият притеснението си, не можеше да не си задават въпроса какво ще се случи с нея оттук нататък, когато вече няма да разчита на двете заплати, на мансардата, на сигурността да има съпруг и на ясното бъдеще. Ако бяха живи, баба й Тереса щеше да я удави в горещи чайове, а дядо й Мигел — да я засипе с вълнуващи истории от младостта си, когато живял навътре в пустошта и бил толкова изолиран от света, че когато разбрал за избухването на Гражданската война, Мадрид от два месеца вече бил под обсада.

 

 

Само че грешеше. От другата страна на вратата старците продължаваха да съществуват, изпълвайки пространството с безплътно, но съвсем живо присъствие. Вероятно вечният им покой бе нарушен от земни въпроси, като страданието на внучката им, която несъзнателно ги бе призовала и върнала от оня свят обратно в къщата на брега на Мансанарес.

Не бяха обаче ядосани от това. Напротив. Може би раят малко прилича на провинциален град, където се живее спокойно, приятно, без изненади — блажено, завидно съществуване, от което обаче от време на време на човек му се приисква да избяга. Така че духовете на дядо Мигел и баба Тереса посрещнаха Сесилия със същия ентусиазъм, с който биха го направили, ако наистина бяха тук. А тя усети топлите им и гостоприемни прегръдки, вдиша присъствието им с частиците на застоялия въздух, видя ги отразени в стъклата на прозорците и откри следи от стъпките им в праха, натрупан по пода.

Като на кинолента в забавен каданс Сесилия обходи къщата. Вдигна щорите и светлината се отрази в прашинките, танцуващи из въздуха. Отчая се, като видя опустошенията на времето по стените и таваните, от които още висяха голи електрически крушки, увити в прашни паяжини. Слоят прах, който покриваше стълбището. Петната от картините по стените. Жълтата вода, течаща от крановете на чешмите. И студа. Застинал, пронизващ и сковаващ студ.

Колко време бе прекарала тук, представяйки си какъв ще бъде животът й. „На четиридесет — мислеше си тогава — ще бъда интересна, елегантна и привлекателна жена, обиколила света. Ще съм открила истинската любов и ще имам три или четири деца, а хората ще се изненадват, че са мои. Ще казват: «Не е възможно, мислехме, че сте тяхна сестра!». Защото мъжът ми, аз и децата ще караме кънки в парк «Росалес», като Джон Джон Кенеди в Сентръл парк, и ще изглеждаме като хлапаци.“

Сесилия посърна. Нито имаше съпруг нито деца, не беше елегантна, нито бе обиколила света, дори и Джон Джон, горкият, бе загинал в самолетна катастрофа, колко романтично — това прекрасно тяло, изчезнало завинаги във водите край Мартас Винярд^[1].

В този момент някой захлопа силно по вратата.

— Идвам, идвам — извика от горния край на стълбището, обляна в сълзи.

Ударите се засилиха.

— Идвам, по дяволите! — Гласът й изведнъж секна. Минаваше през доста истеричен период. Избърса очите си с ръкава на пуловера и малкото останала спирала се размаза по клепачите й. Подсмръкна и отвори вратата.

— Микеланджело Буонароти — каза самият Джон Джон Кенеди, възкръснал и в добро здраве, протягайки мускулестата си ръка, с която възнамеряваше да се здрависа с нея.

— Сесилия Дуеняс — отвърна тя малко по-високо от обичайното.

Несъзнателно се поизпъчи и прокара ръка през косата си. Микеланджело Буонароти се усмихна и попита дали може да влезе и още нещо за някакво куче, което Сесилия не успя да схване в онзи момент на изненада.

— Значи нямате нищо против да влезе?

— Кой?

— Кучето.

— О! Не, заповядайте.

Когато възвърна самообладанието си, мъжът и един черен лабрадор се разхождаха из къщата на баба й и дядо й, нарушавайки покоя й и нахлувайки в пространството й. Поради някаква странна причина това присъствие смути Сесилия: карираната риза, дънките, мръсните ботуши и куцото куче.

— Няма един крак — каза.

— Да.

После забеляза, че Микеланджело Буонароти куца повече и от кучето.

— И на мен единият ми крак е сакат — осветли я той, отгатвайки мисълта й.

— Не си личи изобщо. — Лъжата на Сесилия, приковала поглед в крачола на панталона му, бе абсурдна.

Микеланджело Буонароти избухна в смях.

— Не лъжете! Не ви се получава.

— По рождение ли е?

Този път мъжът сухо отговори „не“, а смехът застина в гърлото му.

— Значи това е къщата, която трябва да се ремонтира — добави, обхождайки с поглед окаяното състояние на подовете, стените и таваните. — Аз бих започнал със сваляне на тази пръскана мазилка — отбеляза и добави: — Който я е измислил, е направил голяма глупост.

Сесилия го следваше из къщата, записвайки бележките му в малка тетрадка. Прозорците трябва да се сменят с нови, паркетът — да се изцикли, кухнята е остаряла, баните са в ужасно състояние, стълбището ще изглежда много по-добре, ако се боядиса в бяло, щорите вече ги правят автоматични, тръбите, какво безобразие, все още са железни, като от миналия век. Трябва да се инсталира котел за отопление — лесна работа, ако се сменят первазите на цялата къща, под които да влязат тръбите, и се сложат радиатори.

На последното стъпало от стълбището, преди да стигнат до таванското помещение, Сесилия усети, че й прималява. Товарът, който носеше на плещите си, бе твърде тежък и този ремонт й идваше в повече.

Седна на стъпалото, скри лице в дланите си и се разплака.

— Какво, по дяволите, става? — възкликна безчувствено Микеланджело Буонароти, който с усилие се изкачваше по стълбището, като се подпираше на парапета и си помагаше с ръце, влачейки недъгавия си крак.

„Разбира се — помисли си Сесилия, — това е причината за здравите бицепси.“

— Не ме гледайте — помоли тя, малко засрамена. — Вие си вършете работата. Не се тревожете за мен.

Мъжът спря за момент, минавайки край нея.

— Отместете се — каза, без да изрази ни най-малко съчувствие. — И ми дайте тетрадката да запиша нещата горе.

Сесилия спря да плаче. Никога през живота си не бе срещала такова безчувствено същество като този Буонароти, способен да игнорира страданието на потънала в сълзи жена. Самосъжалението й изведнъж се трансформира в гняв. Стана от пода, изтупа праха от панталоните си и последва майстора до таванското помещение. Когато стигнаха горе, дишането на мъжа се бе учестило. Изкачването на шестнадесетте стъпала с един крак без съмнение бе трудна задача. Но той не каза нито дума за това. Когато проговори, все още дишаше трудно.

— Тук е влизал някой — отбеляза разтревожено. — Виждате ли стъпките?

И наистина, по прашния под личаха множество следи. Разбира се, от краката на дядо Мигел с гумените ботуши. Очевидно. Но колко странно, че този човек също можеше да ги види! Сесилия бе решила, че съществуват само в нейното съзнание, замаяно от валиума. В действителност още с влизането в къщата бе видяла стъпките навсякъде: в кухнята, в банята, по стълбището… Но тя, с носталгичните си обиколки от настоящето към миналото и обратно, ги бе заличила със следите от собствените си мокасини.

— На дядо ми са — отвърна смутена. — Почина преди три години, но както виждате…

— Тези следи са пресни. От днес. Ако бяха отпреди три години, щяха да са покрити с прах като всичко останало.

Сесилия премълча мисълта си: че дядо й се е върнал от оня свят, за да я успокои. И че заедно с баба Тереса отново обитават къщата и ще останат, докато тя си стъпи на краката. Предпочете да съхрани пред него образа си на нормална жена — може би малко разстроена от обстоятелствата и способна изведнъж да избухне в плач, но все пак с ума си.

— Тук се е качвал някой, повярвайте ми — продължаваше Буонароти. — Най-добре да проследим тези следи, за да видим откъде са влезли.

Слязоха по стълбището: той — като се подпираше на парапета, а тя не се осмели да му предложи помощта си, въпреки че за него слизането бе по-трудно от изкачването. Майсторът извика кучето, което дойде куцукайки, с изплезен език.

— За всеки случай — каза.

— В случай че в къщата ми се крие сериен убиец?

— Никога не се знае какво може да бъде открито в една изоставена къща.

Поизтритите следи се виждаха навсякъде. Стигаха до всеки ъгъл, като най-много бяха в кухнята и в тоалетната на първия етаж.

— Тук е пикал някой — отбеляза Буонароти.

— Не, за бога! — Сесилия затисна носа си с ръка. — Отвратително!

До този момент присъствието на призрака на дядо й, против всяка логика, за Сесилия бе колкото възможно, толкова и желано. Но тази пикня прати по дяволите езотеричната й теория. „Призраците не вършат такива неща — каза си тя. — Местят предмети, включват осветлението, произвеждат различни шумове или мистериозно понижават температурата в помещенията, но да пикаят — не!“

— Щеше да е по-зле, ако бяха лайна — само това измисли да каже, за да разсее напрежението.

Стъпките ги отведоха до задната врата, от която се излизаше в някогашната зеленчукова градина.

— Какво има в тази барака? — попита Буонароти.

— Нищо. Дядо ми държеше там инструментите си. Отглеждаше прекрасни зеленчуци точно на това място. Но бараката от години е празна и заключена.

— Нито е заключена, нито — празна — каза майсторът и тръгна нататък с най-твърдата крачка, на която бе способен. Кучето му, което нито приличаше на хрътка, нито на куче пазач, го последва покорно, махайки с опашка.

Сесилия и Микеланджело Буонароти бутнаха предпазливо паянтовата дървена врата. Вонята ги удари почти с физическа сила. Двамата инстинктивно отскочиха назад. Бараката беше много малка: само около два квадратни метра, с наклонен от двете страни дървен покрив и дъсчени стени.

— Тук живее някой. Вижте, по средата още има жарава от огън. А там, върху одеялата, се вижда, че е спал човек. На онзи гвоздей висят някакви дрехи, а по пода има остатъци от храна. Бичо! Не яж тази помия — скара се той на кучето.

— Окупист^[2]! — възкликна Сесилия. — Божичко, в къщата ми живее окупист!

— Трябва да се обадите на полицията — каза майсторът — С това трудно ще се оправите сама. Нека да се обадим и да излезем, преди престъпникът да се е върнал. Ще оставим всичко в техните ръце. Съгласна ли сте?

— Добре — отговори Сесилия.

Но нямаше време да извади мобилния телефон от чантата си. В този момент един як младеж пресече градината и сега ги гледаше с отворена уста. Бе не повече от двадесетгодишен, черен като абанос, а бялото на очите му светеше. И беше мръсен. Мръсен и покрит с прах.

— Бичо, не нападай! — извика стопанинът на най-миролюбивото куче на света, което махаше опашката си наляво-надясно, поздравявайки радостно новодошлия. Това животно със сигурност не бе способно да убие дори муха. Сесилия разбра, че тази абсурдна заповед бе стратегия за защита, но също толкова безполезна, колкото би била тази да призове духа на дядо си Мигел, който да ги защити с наскоро придобитите си свръхестествени способности.

— Нищо не съм направил — каза младежът със суахили акцент.

По някаква странна причина това неугледно същество предизвика у Сесилия внезапна нежност. Тъкмо щеше да го попита за името му, когато чу заплахата на Буонароти.

— Загазил си, човече — казваше той. — Полицаите са тръгнали насам, за да те отведат в затвора. Разбираш ли, „затвора“?

— Нищо не направил. Аз грижа къща, нищо чупя, не вдига шум.

— Как се казваш? — Гласът на Сесилия зад гърбовете им изненада двамата мъже.

— Джъстис^[3] — отговори момчето.

— Боже мой! Казва се Джъстис! — възкликна Сесилия.

Микеланджело Буонароти не можеше да повярва на случващото се. Тази жена зяпаше момчето с глуповато, разнежено изражение.

— Стана ми жал — призна тя.

Буонароти я отведе настрани.

— Вие луда ли сте? Човек не може да има доверие на тези хора. Може да извади нож и да ви убие, без да му мигне окото — предупреди я той. — Там, откъдето идват, животът не струва нищо.

— Да, но е толкова млад. Почти дете.

— Дете, високо метър и осемдесет и здраво като бик. Трябва да се обадим на полицията.

Окупистът прекъсна шушукането им:

— Моля ви, не полиция!

И в този момент на слабост Сесилия подходи възможно най-неразумно. В крайна сметка, помисли си тя, дълго обмисляното решение да се омъжи за съпруга си се бе оказало пълен провал. Затова отсега нататък щеше да взима решения със сърцето си, вместо с главата. Спонтанно и непредубедено, без анализи и оценки. „И ако ми се реве, ще си рева. Ако ми се крещи — ще крещя. Ако искам да подслоня нелегален имигрант от Южна Сахара, потенциално опасен, произхождащ от страна, в която животът не струва нищо, ще го подслоня.“

— Нека да остане в бараката — заяви тя. — Поне докато трае ремонтът. После ще видим.

Микеланджело Буонароти се предаде:

— Правете каквото искате. Аз не бих ви го препоръчал.

Джъстис се усмихна и показа ослепително белите си зъби. Тялото му, до този момент напрегнато, се отпусна и вече не приличаше на страшен и агресивен гигант, а на голямо дете, изгубено и изложено на много опасности.

— Гладен ли си, Джъстис? — попита Сесилия.

— Много.

— Хайде тогава да отидем да хапнем по една пържола, идваш ли?

Докато младежът се настаняваше в колата на Сесилия, тя и Буонароти обсъдиха още някои детайли по ремонта. Разбраха се да й изпрати по имейла подробен план за работата, който Сесилия да одобри преди започването на ремонтните дейности.

— Бъдете предпазлива — предупреди я Буонароти за пореден път, посочвайки с глава момчето, което се забавляваше да върти копчето на радиото в колата. — Не трябва да се проявява съчувствие към този, който не го е поискал. Това често се превръща в източник на много разочарования.

Сесилия си даде сметка, че този човек майсторски прилага теориите си на практика: не искаше да обсъжда причините за осакатяването си; беше изкачил стълбището, без да моли за помощ; не се опита да я утеши, когато глупаво се разрева в негово присъствие; отнасяше се към кучето си с поразителна строгост, като се има предвид, че горкото животно бе сакато, а към това бездомно и гладно момче не бе показал никакво съчувствие. Какъв дивак, който на това отгоре се перчеше с липсата си на човечност!

— Значи ще се видим скоро — сбогува се той, протягайки й за втори път силната си ръка. — И разбира се, не се казвам Микеланджело Буонароти. Това е името на фирмата ми, мислех, че е очевидно — каза насмешливо. — Моето име е Андрес Леал.

— Сесилия Дуеняс — отвърна тя, протягайки му неохотно своята ръка.

— Знам. Казахте ми, когато се запознахме — отговори той. — Желая ви късмет, Сесилия Дуеняс.