Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (17)

17.

Наемателките трябва да се въздържат от участие в незаконни или неморални действия.

Хотелът, в който Ивана и посланикът се срещаха два пъти седмично, бе разположен на централна мадридска улица, до която той идваше пеша от любимия си ресторант, подпийнал, задоволен гастрономически и възбуден от перспективата за тайната среща. Мястото носеше името на главнокомандващ британската армия, министър-председател на Обединеното кралство, герой от войната за независимост на Испания, победител над Наполеон при Ватерло^[1], но така се наричаше също известна марка ловни ботуши, както и вкусно ястие от филе, покрито с хрупкаво бутер тесто^[2]. Всяко от трите значения бе достатъчно за посланика, за да счита хотела като най-удачно скривалище за любовните си похождения.

Ивана пристигаше точно в три и половина, взимаше ключа, качваше се сама в асансьора и както бе постановено в устния им договор, взимаше душ или топла вана с много пяна, обръщайки специално внимание на най-интимните зони, за да бъдат меки и апетитни за клиента й. Никакви кремове. Това бе негова работа. И не биваше да мокри косата си, защото посланикът бе предразположен към настинки, а няма нищо по-лошо от мокра възглавница, за да се простуди човек. Чакаше го увита в халата. Завивката бе прибрана в гардероба заедно с дрехите й, които той не искаше да вижда за нищо на света. Беше я предупредил: „Искам те гола, епилирана и влажна. Ако не естествено, ще си купиш вагинален гел. Аз ще ти го платя. Когато чуеш вратата, ще нащипеш зърната на гърдите си. Никакъв грим, никакви копринени чорапи, никакво дантелено бельо — това вече си го имам у дома. Ще носиш само диамантената гривна, която ти подарих. Ще пуснеш завесите, ще легнеш на леглото и ще ме чакаш в тишина. Не искам музика, нито включен телевизор, а телефона ще го оставяш у вас. Ако видя телефон или заподозра, без да съм го видял, че нещо ни записва или показва местонахождението ни на някоя от онези карти, които покриват цялата земя, ще те накарам да го изядеш парче по парче. Тези указания ти ги казвам само веднъж. Няма да повтарям. Още по-малко — да потретям. Казвам ги само днес, докато сме облечени и споделяме питие в пиано бара, сякаш сме истинска двойка, която след малко ще прави любов за първи път. Аз съм успял да те уверя в сериозните си намерения, а ти ме обичаш и ме желаеш и сме забравили часа, деня и годината. Времето е спряло между пръстите на ръцете ни. И небето е в синьото на очите ти, а адът — в червеното на моите. Но отсега нататък не искам повече да коментирам тези неща. Ще се случват по естествен начин между нас. Аз ще пристигам точен и ще те любя мълчаливо, без ласки, любовна игра, укори или претенции. Ако искаш да крещиш — крещи. Ако искаш да мълчиш — мълчи. Ще ти оставям парите в плик, преди да си тръгна, а шофьорът ми ще те откарва у вас, когато си готова. Не забравяй, че в пет и половина трябва да прибере децата от училище. Не го карай да чака. Не искам по твоя вина децата ми да се намокрят от дъжда или да изстинат, докато дишат ледения въздух на тази толкова студена зима. Вторник и четвъртък. От три и половина до четири и половина. Ще обяснявам, че играя скуош в спортен център в града, че имам частен учител и че тренирам мускулите си. Ти ще казваш, че ми даваш уроци по френски и затова те откарват вкъщи с моята кола“.

 

 

Ивана се уви в халата, боса, гола и го зачака както всеки вторник, излегнала се върху чаршафите, с леко разтворени крака, както на него му харесваше да я намира. Косата й бе сресана назад, едното рамо — разголено, а другото — завито. Перфектната сцена.

Сърцето й започна да бие по-силно, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Дишането й се учести и усети, че дланите й се потят. Придърпа още малко ръкава на халата надолу върху голата си китка.

Той влезе — истински денди от плът и кръв, с мокър шлифер и влажна коса. Съзерцава я известно време, след което започна да се съблича. Шлиферът на пода, сакото на дивана, после — вратовръзката, която винаги леко го затрудняваше, след това ризата — копче по копче, докато я разкопчее до долу. Панталонът сгънат, а чорапите — сложени върху скъпите му обувки. И така — по разкопчана риза и сини боксерки, на четири крака върху леглото, посланикът, като един бенгалски тигър, ухаещ на лавандула, се нахвърли върху плячката си с нокти и зъби, с раираната си кожа и котешки поглед.

— Къде е гривната, която ти подарих? — изненада се той, когато свали от Ивана халата, с който тя се опитваше да скрие липсата на това толкова скъпо бижу, за което предполагаше, че кара любовника й да си представя, че люби някоя оцеляла аристократка от имперска Русия.

До този следобед Ивана никога не се бе чувствала жертва на гнева на посланика. Наистина понякога бе забелязвала, че идва на срещата им разстроен от някакъв проблем, който не бе от нейните компетенции, и в тези случаи имаше склонност да се съблича и да свършва със заниманието по-бързо, отколкото като пристигаше доволен. Имаше славата на човек с енергичен характер, безмилостен към грешките на подчинените си, и се носеше слух, че веднъж бил на ръба да се дуелира с културния си аташе във връзка с някакъв глупав спор за съвременното изкуство.

— Обраха ме, Джеймс. Съкрушена съм!

Бенгалският тигър седна на задните си лапи.

— Как така са те обрали? — учуди се той. — Предупредих те никога да не я носиш извън нашите срещи. Да я пазиш в сейф и никой да не я вижда.

— Това и направих — отвърна Ивана умолително. — Беше в кутия за бижута в шкафа ми, заключена с ключ. Но в петък през нощта някой е влязъл да краде в пансиона. Откраднали са не само мои неща, а също пари и бижута на хазяйката и другите момичета.

— Не е ли имало никого в къщата?

— Не.

— Ти къде беше?

— Останах да уча у една приятелка.

Посланикът скочи от леглото. От очите му хвърчаха искри.

— За идиот ли ме смяташ? — изсъска. — Предупредих те, че връзката ни е ексклузивна. И че ако легнеш с друг, приключва на момента. — Удари силно с юмрук по стената на стаята. После приглади с пръсти косата си назад и прочисти гърлото си: — Вън! — заповяда й, без да я погледне, сочейки към вратата. — Взимай си нещата и се махай! Не искам да те виждам никога повече.

Ивана разбра, че е безсмислено да му противоречи. Може би след няколко дни ядът му щеше да премине и да й се обади отново. И тя щеше да му се закълне, че не поддържа сексуални отношения с никой друг, освен с него. Дори щеше да заплаче, ако се налага. Щеше да го накара да повярва, че го обича по неговия начин. Както куче обича господаря си, чака го, застанало нащрек, и го усеща още преди да е слязъл от асансьора; че не може да си представи живота без неговото съществуване и толкова сляпо вярва в преценката му, че е способна да го последва до самия център на ада.

Облече се набързо в банята. Когато излезе, посланикът вече си бе тръгнал. Този път нямаше запечатан плик върху нощното шкафче, нито колата му я чакаше пред входа на хотела. Тъй като за пръв път се връщаше сама в пансиона, отне й повече от половин час да открие кой автобус да хване.

 

 

Седнала, с опряна глава на прозореца на автобус номер четиридесет и шест, по чиито стъкла се търкаляха дъждовни капки, анализира трезво ситуацията. С изненада установи, че в хаоса от чувства, които изпитваше, има страх, несигурност, гняв и безпомощност, но съставката, която свързваше цялата маса и я превръщаше в кремообразна консистенция, като на пюре, което се опитва да се втвърди, бе шокът от свободата.

Откакто се бе запознала с Дани, връзката й с нейната собствена чувственост се бе завъртяла на сто и осемдесет градуса. Тялото й се бе събудило от летаргията, в която бе живяло дотогава, и сега реагираше естествено, без преструвки, хитрини и лъжи.

Последните седмици бяха мъчителни, физически — горчиви и болезнени, емоционално — опустошителни. Когато бе с посланика, се опитваше да си представя, че този, който я опипва под чаршафите, е Дани, но бе неспособна да игнорира факта, че там, където единият е нежен, другият е груб, където единият гали, другият наранява и където единият умолява, другият завладява без уговорки.

С посланика трябваше да се преструва. С Дани се бе оставила да се носи като есенен лист по течението на реката чак до морето, до брега на някой безлюден райски плаж.

Беше му казала, че се издържа като модел, че учи във факултета по философия и литература, че живее в пансион за студентки на брега на река Мансанарес и че мечтата й е да се върне в родината си, за да промени ситуацията. Да преподава в университета, да говори в ООН, да се бори срещу беззаконието, бедността, корупцията, системата. И той бе повярвал, че излиза с младата Голда Меир^[3]. С Анджелина Джоли. С Ригоберта Менчу^[4].

Сега сигурният й свят се бе сгромолясал. Случаят с онзи надпис бе много по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Ивана, която бе умна, си даваше сметка, че обяснението за Сусана бе убедително само за Дани, още повече, когато в понеделник, скрита зад оградата, изчака пристигането на момичето, за да види какво ще бъде изражението му, когато види графита. То го отмина с безразличие, както се отминават нещата, които човек не отнася към себе си. Защото Сусаните в университета „Компултенсе“ в Мадрид бяха повече от една, а „курва“ е обичайна обида, която не означава кой знае какво, нито истински може да засегне някоя жена, ако наистина не е такава. Така че който и да бе написал това толкова близко до истината обвинение, трябва да бе съвсем наясно, че два пъти в седмицата Ивана продаваше тялото си на господин посланика.

И това бе само единият от проблемите й. Другият, по-голям дори и от този, бе въпросът за финансовата й издръжка след кражбата и раздялата с източника на доходите й. Когато дойдеше краят на месеца и трябваше да плати на Сесилия, щеше да се наложи да я моли за отсрочка, понеже бе останала без пукната пара.

Когато се прибра в пансиона, мокра до кости и премръзнала, забеляза свитото тяло на спящата на дивана Ноелия. Намрази я дълбоко заради уредения й живот и безгрижието. Глезено момиченце, което винаги бе имало всичко в живота, не бе изпитвало глад, нито студ, нито страх, нито погнуса. И й пожела да я сполетят всичките злини на света.