Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (15)

15.

Да се уважава личното пространство на останалите обитатели, както и личните им вещи.

Когато възстанови дишането си, вече насаме в светая светих на таванската си спалня, първото, което Сесилия усети, бе някаква странна липса, която не можеше да определи. Беше нещо напълно противоположно на това да открие на прозореца птича курешка, на пода — смачкана хартия, в библиотеката — разместена книга или гънка на завесата. Въздух, който не среща препятствие по пътя си, поглед, който не попада, където трябва.

Но тъй като е много по-трудно да се проумее, че нещо липсва, отколкото, че е в повече — както във физически, така и в духовен план, — Сесилия остана няколко минути със смръщени вежди, обхождайки с поглед спокойното пространство на стаята си и извършвайки мислено инвентаризация на вещите си.

Порядъкът бе съвършен, както и чистотата и на пръв поглед никой не би казал, че в това лично пространство бе нахлувано. Някой обаче бе влизал.

Пулсът на Сесилия се учести.

Като в мъгла си спомни, че в утрото на нейната лудост — двадесет и четири часа по-рано (кой би предположил, сякаш бяха двадесет и четири години) — бе извадила кутийката си с бижута от обичайното й скривалище в дъното на гардероба и я бе оставила отворена върху скрина, след като пробва обеците и колиетата, които съдържаше. Точно това беше! Нямаше нито обеци, нито колиета, нито кутийка за бижута. Целият й сантиментален живот, изчислен в скъпоценни камъни, бе изчезнал.

Преди да изпадне в паниката, която после я обзе, Сесилия огледа спалнята с надеждата да открие логичен отговор на загадката. Помисли, че както бе замаяна и отнесена сутринта, е сложила кутията с бижутата на място, различно от обичайното й скривалище в гардероба, и сега просто трябва да си спомни къде. Нямаше да е първият път, в който й се случваше нещо подобно. Веднъж например бе пъхнала мобилния си телефон в хладилника, а маслото бе оставила отвън, а друг път бе забравила ключовете на колата на таблото и се побърка да ги търси по всичките си чанти и джобове.

След половин час на безплодно търсене стигна до единственото възможно и страшно заключение: кутията й за бижута бе открадната.

Краката й омекнаха, но реши, преди да вдигне тревога, да попита дискретно Асусена дали случайно знае къде е кутийката с бижутата й, която бе оставила върху скрина.

Асусена се обиди. Каза й, че я е видяла — отворена и с пръснато навън съдържание, и дори си помислила, че не е добра идея да я оставя така на видно място. И че Сесилия много се доверява на другите и няма да е изненадващо, ако рано или късно понесе някое голямо разочарование. „Ако оставяш касата отворена, и праведният ще съгреши“, им казваше майка Петра в сиропиталището, въпреки увереността й, че по природа човек е добър.

Но като образцова домашна помощница Асусена само бе вдигнала рамене и бе продължила да бърше праха, без да съди или да коментира. Така правеше винаги, тъй като дискретността в нейната професия бе толкова важна, колкото е професионалната тайна при адвокатите или етичният кодекс при лекарите.

— Така че не идвайте при мен с подозрения и недоверие — по-честна съм от Майка Тереза. Ако трябва да обвинявате някого, обвинявайте себе си и небрежността си.

— За бога, не обвинявам вас, Асусена, не се нервирайте! За момента дори не съм сигурна, че е кражба.

— И какъв дявол да е? Да не би да мислите, че кутията ви с бижута е заминала за няколко дни на почивка на морето?

При това положение Сесилия нямаше друг избор, освен да свика на събрание всички обитатели на къщата. На площадката на стълбището на първия етаж събра момичетата и с Асусена за свидетел им съобщи злощастната новина: някой бе влизал да краде.

— Моля, уверете се, че не ви липсва нещо!

Ивана плака неутешимо. Бяха й взели доста голяма сума пари, която бе скрила под дюшека на леглото си. И няколко много скъпи бижута, съхранявани в несесера „Луи Вюитон“. Към обира Каталина добави сто евро и кожен портфейл, а Ноелия, на която не й липсваше нищо ценно, защото бе оставила всичко в Агила, слезе, препъвайки се по стълбището, за да информира Джъстис за бедствието.

Къщичката бе празна, леглото — разхвърляно, мръсните дрехи — скупчени в един ъгъл на пода. Следите недвусмислено сочеха, че младежът е тръгнал внезапно.

— Джъстис го няма в бунгалото — обяви, без да придава значение на отсъствието му.

— Как така го няма? — изненада се Каталина.

— Сигурно е излязъл да се разходи. — На Ноелия й се искаше да повярва на думите си.

— Звъня ли на мобилния му?

— Джъстис няма мобилен телефон — припомни Сесилия. — Изглежда, мобилните телефони и новите технологии не са за него. Джъстис живее в собствен свят, познавате го вече.

Почакаха го още малко. До дванадесет, като междувременно направиха опис на откраднатото.

— Трябва да съобщим в полицията — каза Асусена. И настъпи тишина. Пълно мълчание.

 

 

Мълчанието на Ивана си имаше име — това на британския посланик и ужаса от полицейския разпит: кой плаща за престоя ви и за обучението? Какъв е тъмният произход на вещите, които са ви взети? Кой ви подари бижутата? Как спечелихте парите, които твърдите, че сте изгубили?

Мълчанието на Ноелия имаше черна кожа, черни очи, черни къдрици като черната паст на кладенеца, в който пропадаше. Беше ли възможно Джъстис да извърши нещо подобно? Да й открадне девствеността и първата илюзия? Да си тръгне, отнасяйки със себе си всички нейни шансове за щастие?

Мълчанието на Сесилия имаше гласа на майка й и баща й: „Нали ти казахме, предупредихме те, но трябваше да стане нещо такова, за да разбереш, че не ставаш за нищо, дъще, и че е по-добре да спреш да витаеш в облаците, да си стегнеш куфара и да се прибереш у дома с подвита опашка след пълния провал, без съпруг къща или бъдеще“.

А мълчанието на Каталина бе мълчанието на писател, напипал история с всички съставни елементи на трилър, забъркани вече в главата му: руска проститутка, дегизирана като примерна студентка, порнографска сцена пред вратата на малък пансион на брега на река Мансанарес, мистериозен медальон, зазидан в преградна стена, сакат мъж с неясно минало и нелегален имигрант с неизвестно местонахождение.

— Полицията? — изплаши се Сесилия.

— Разбира се — отвърна Асусена с лице, което изразяваше недоумение. — Трябва да извикаме полицията, да съобщим за кражбата, да потърсят следи и така нататък.

— Колко неприятно — отбеляза Каталина. — Полицията ще разхвърли всичко, ще напълни цялата къща с бял прах и накрая няма да открие нищо.

— Това е вярно — съгласи се Ноелия. — В къщата на родителите ми откраднаха злато и никога не разбрахме кой го е направил.

— В моята родина полицията е корумпирана — включи се и Ивана. — Понякога задържат това, което са открили, или го използват, за да обвиняват и преследват невинни хора.

— Или да ги депортират — добави Ноелия с треперещ глас.

— Мисля, че полицията трябва да остане като последен вариант — предложи Сесилия. — Не искам да затворят пансиона ми. По-добре да се обадим на Андрес Леал да чуем какво е неговото мнение — предложи тя.

— Или да издирим Джъстис сами — заяви Каталина, гледайки Ноелия, която кимна с облекчение. — Може да е навсякъде. Може би не е той виновният. Трябва да отхвърлим всички други възможности, преди да обвиняваме някого.

 

 

Когато в един часа Андрес Леал пристигна, натоварен със сандъка с инструменти, за да поправи плота в кухнята и да смени ключалката на портата, завари в къщата една неочаквана картина на униние. Петте жени, които обикновено вряха и кипяха от енергия, сега седяха смълчани в хола, увесили носове, всяка сякаш превита под огромен товар. Човек все едно влизаше в погребална зала без мъртвец. Или пък те бяха петима мъртъвци в погребална зала.

— Здравей, Андрес! — поздрави го Сесилия, която сега напомняше само на въглен от пожара предишния ден. — Обраха ни.

Ноелия избухна в плач. Сесилия я прегърна през раменете.

— А Джъстис го няма — добави с трепереща брадичка.

Андрес бе достатъчно тактичен да не предизвиква допълнително страдание, напомняйки на Сесилия колко пъти я бе предупреждавал, че може да се случи нещо подобно, когато някой събере шестима души в една къща — без родствена или приятелска връзка помежду им, която да възпрепятства превръщането им в шест хищника, които ще се изядат помежду си, както смята и Хобс^[1].

Остави сандъка с инструментите на пода и обходи с поглед тъжните лица в хола. От подсмърчането на Ноелия, която изглеждаше неутешима, заключи, че от обира тя е изгубила най-много. За разлика от нея, Ивана, надменна както обикновено, изглеждаше по-скоро гневна, отколкото отчаяна. Каталина бе оживена, с изпънат врат и бдителни очи, сякаш мислено водеше бележки за реакциите на останалите и ги подлагаше на дедуктивния анализ на Шерлок Холмс.

Дори и той самият не можеше да остане извън подозренията на проницателната детективка. Все пак бе майстор на обекта и работниците му бяха имали достъп до всички тайни на къщата. Леал обаче имаше пълно доверие на всеки един от хората си. Познаваше ги, сякаш бяха членове на семейството му. Знаеше за финансовите затруднения, в които понякога изпадаха, и им помагаше, като увеличаваше заплатите им или им даваше безлихвени заеми. Известни му бяха дори тайните пороци, които всеки от тях се опитваше да прикрива, и бе в състояние да ги изкара наяве и да им помогне да ги овладеят с мъдрите си съвети почти като психиатър.

Увери се, че както ключалката на портата, така и тази на входната врата са в перфектно състояние и като останалите стигна до същото заключение: който и да бе извършил престъплението, или е заварил двете врати отворени, или е имал ключове.

— За съжаление — каза на глас — крадецът е един от нас.

И тази болезнена истина така разреди въздуха, който дишаха, че от този момент нататък — докато едно ново събитие не привлече вниманието им — между шестимата герои на драмата, отровени от недоверието, се издигна стена от мълчание, висока и здрава. Железобетонна.

 

 

Заради мистериозното му изчезване подозрението падаше основно върху Джъстис, но никой не се чувстваше способен да го изрече на глас от страх деликатното здравословно състояние на Ноелия да не се влоши. Като трагична фигура от деветнадесети век, момичето ходеше из къщата със скръбна душа, въздишайки от време на време, друг път припадайки в някой ъгъл, а естествената му бледност се засили до болнавост Ноелия бе спряла да се храни. Казваше, че от всичко й става лошо, и прекарваше времето в стаята си или на един от диваните в хола, който от толкова употреба бе приел формата на малкото й хилаво тяло. Дремеше на него под вълненото одеяло, което Асусена майчински намяташе отгоре й, когато я завареше свита на кълбо от студ и от мъка.

Бе напуснала университета и бе изоставила здравословния навик да поддържа хигиената си. Къдриците й бяха мръсни, а дрехите — измачкани. Ходеше боса, като сомнамбул, също и през нощта, и веднъж разказа на Сесилия, че се е сприятелила с баба й Тереса, която също спяла леко и от отвъдното й изпращала поздрави. Описа я като жена с приятни черти и меки ръце, леко сплескан нос и напълно побеляла коса, бенка на лявата буза и походка на чапла. Каза й също, че носела престилка на цветя, домашни чехли и копринена кърпа, вързана около врата. Сесилия изтича на тавана за албума със снимки и Ноелия я разпозна веднага: „Тази е — каза, — въпреки че сега е различна, като заобиколена от светлина, и върви, без да докосва пода, не знам дали ме разбираш. По-скоро лети“.

Когато се сетеше за Джъстис, плачеше беззвучно. Виновен плач, който не можеше да сподели с никого, освен е любящия призрак на баба Тереса. На нея бе казала, че продължава да е влюбена в него, въпреки че допускаше възможността да е изчезнал с бижутата и парите. „Но не за да ги похарчи, Тереса, а за да натрупа богатство и да се върне за мен като състоятелен човек. На бял кон, ръцете — покрити със злато и скъпоценни камъни, съпровождан от свита слуги и керван камили, натоварени със съкровища. Защото той смята, че ме интересуват богатствата на този свят, а не си дава сметка, че изобщо не ме е грижа за тях и че единственото, което искам, е да прекарам живота си с него“.