Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (13)

13.

Забранява се проявата на бурни страсти пред вратата на пансиона.

Два месеца след започването на учебната година Сесилия проведе телефонен разговор с майка си, от който духът й изпадна в неприятно състояние на безпокойство, продължило няколко часа. Намери облекчение само благодарение на липовия чай, горещите вани и усамотението с книга в библиотеката.

— Сесилия, дъще, вече два месеца не си ни посещавала. Не ми се обаждаш. С баща ти сме много разтревожени за теб.

— Мамо, обадих ти се в понеделник, а днес е сряда.

— И всичко наред ли е?

— Да, също както и в понеделник, всичко е наред.

— Виждаш ли? Нищо. Отговаряш ми само с едносрични думи: да, не, добре, здравей и чао.

— Това не е вярно. Не бъди несправедлива. Разказвам ти всичко.

— Всичко? — Майката на Сесилия използва укорителния тон на начална учителка, която изненадва някого от учениците си в момента, в който краде сандвича на съученика си от съседния чин. — Знаеш ли какво ми каза едно птиченце?

— Я да чуя.

— Че Ноелия, внучката на приятелката ми Виктория, се е влюбила! — Сърцето на Сесилия почти спря. Преглътна. — Ти знаеше ли? Изглежда е момче, с което се е запознала в Мадрид.

— Нямам представа — излъга.

— Никога ли не го е водила в пансиона?

— Мъжете са забранени в пансиона, мамо. Спомни си кой ми препоръча да включа това правило.

— И никой ли не я изпраща до вкъщи? Не идва ли да я търси? Я помисли! Ти си много разсеяна. Със сигурност от време на време някой я кара с колата си, изпраща я до вратата, целува я пред входа…

Като слушаше майка си да описва въображаемата сцена на първата целувка на Ноелия, която тя приемаше за невинна и чиста, както би подхождало на момиче от порцелан, в съзнанието й се появяваше друг образ, доста по-дързък и — притесняваше се тя — доста по-близък до реалността: силните ръце на Джъстис без риза, обгръщащ фигурата на Ноелия, пъргавият му език, проникващ в устата й, тласъкът на бедрата му, напорът на телата им срещу каменната стена, треперенето на краката, страхът да не бъдат разкрити, изкусителният зов на бунгалото, където можеха да се любят, без да бъдат видени, а после — кошмарът на условностите и обясненията, задължителната тайна, преструвките пред останалите, което още повече подклаждаше огъня на лудостта им.

Кола? Колко заблудени бяха майка й и „птиченцето“, което бе направило изводи от липсата на апетит у внучката, от дълбоките й въздишки и отнесения поглед.

— Виктория ти е казала, нали?

— Каза, че е напълно сигурна. Че момичето, колко трогателно, е влюбено.

— И те е помолила да ме разпиташ.

— Ох, каква си, Сесилия…

Единствената подозрителна кола, която два пъти седмично спираше пред портата, бе черен мерцедес с дипломатически номер, от който слизаше Ивана, придърпвайки полата си. Обикновено автомобилът се появяваше с ръмжене от края на улица „Лансада“ около пет часа следобед във вторник и четвъртък. Набиваше спирачки, изчакваше момичето да излезе от вратата до шофьора и да заобиколи бронята, а после потегляше, без да изчака Ивана да влезе в пансиона. Тъй като имаше затъмнени стъкла, бе невъзможно да се разбере дали мъжът зад волана е шофьор с униформа, или самият министър. Каталина бе проявила усърдие и бе открила, че мерцедесът е официалната кола на посланика на Великобритания.

— И как разбра това?

— По номера, Сесилия! Изобщо не ставаш за полицай. Колата на клиента на Ивана, който явно й е постоянен клиент, не ме гледай така, е с червен номер и има инициали ДТ, което означава „дипломатическо тяло“. Номер 92 отговаря на Обединеното кралство, а цифрата 1 е длъжността, която собственикът заема, в този случай — посланик. Добре ли си?

— Смаяна съм.

— Каза ми, че дава уроци по френски на посланика два пъти седмично. Голяма курва.

 

 

Това умение на Каталина си беше призвание. Неспособна да се абстрахира от чуждите работи, бе започнала да води редовно дневник на пансиона, който даваше сочни плодове. Като начало подозренията й за тайната дейност на Ивана се бяха потвърдили. Когато за пръв път рускинята излезе от къщата, за да отиде на лекции, Каталина бе влязла в стаята й без никакъв проблем — технически или на съвестта. А когато Асусена я бе хванала да рови в чекмеджетата и да изчислява стойността на дрехите от коприна и дантела, изпаднала в екстаз пред гривните, обеците и колиетата в отворената кутия за бижута, да търси по ъглите плика с парите, който намери скрит под дюшека, единственият коментар, който чу от момичето, бе неразбираемата фраза: „Брей, ама това било много доходен бизнес, бе!“. По-късно Асусена разказа случката на Сесилия при затворена врата, убедена, че в лицето на Каталина е разкрила крадла с бели ръкавици, и много се изненада, че, изглежда, хазяйката сякаш е в играта, защото единствената й реакция бе да прехапе долната си устна и да я помоли да не казва на никого какво е видяла.

— Не е каквото изглежда — каза й, избирайки същите думи, които използваше съпругът й, когато се кълнеше, че няма връзка с жената, забравила чорапите си в дома им.

Напоследък бе мислила много за тази жена. За малкото, което знаеше за нея, и за безразличието, което бе проявила към чувствата и намеренията й. Бе приела за даденост, че любовницата на съпруга й е коварна разбивачка на семейства, безсърдечна егоистка без лице, без минало или проблеми със съвестта. Но сега, когато започваше да се идентифицира с най-големия си враг, любопитството й се събуждаше. Дали понякога онази също е била тъжна, както бе самата тя, изпитвайки такова безумно и неустоимо привличане към женен мъж? Дали е претегляла на вътрешния си кантар личното щастие и чуждата болка? И това, че нямаха деца, беше ли изиграло някаква роля? Сигурно „да“, казваше си Сесилия, защото да откраднеш мъжа на някоя идиотка не е същото като да откраднеш бащата от децата му.

Главата й щеше да се пръсне. Не можеше да изтрие от съзнанието си образа на Андрес Леал, който се жени за друга жена. Не знаеше дали от този съюз не са се родили две или три беззащитни създания, които всяка вечер чакат завръщането на любящия си баща. Единствено знаеше, че вече бе разрешила на този мъж да обвие талията й, да й говори мръсотии на ухо, да се разхожда с нея на свечеряване по брега на Мансанарес и да я учи как да борави с новата си въдица с автоматична макара (ако дядо ми я бе видял, колко щеше да се зарадва), като се възползваше от това, за да се притисне до тялото й, готово да се разтече като разтопено масло.

Все още не бяха прекрачили прага на предателството: до момента нямаше целувка с език, нито бе демонстрирано желание да се потъркалят по някой хълм или да се скрият на пусто място, за да облекчат страстта си. Андрес можеше да се прибере у дома и да легне при жена си без особени угризения. Можеше да се заблуждава, че Сесилия е просто една изоставена от неверния си съпруг жена със смачкано самочувствие, беззащитна, уязвима и жадна за обич, на която помага с разходки и красиви думи да превъзмогне травмата.

Може би той също бе разкъсван между чувството за дълг и изкушението. И самотното му лято, на борда на онзи кораб, е било истински ад с безсънни нощи и потънали в размисъл залези. Не е толкова лесно да разрушиш семейство, да разбиеш две, три или четири сърца — на тези, които толкова си обичал, заради друго сърце — ранено и готово да спре като стар стенен часовник, чийто собственик е забравил да го навие.

Андрес забързваше и рязко спираше. Вторачваше се в една точка и мигаше бързо. Прегръщаше я и се отдръпваше, избързваше и изоставаше, поемаше въздух да каже нещо и издишаше безмълвен.

На това ниво на отношенията ни, мислеше Сесилия, в случай че задръжките не бяха нищо по-различно от естествения страх от любовта, която пристига без предизвестие, Андрес щеше да й е позволил да надникне малко повече в неговия свят. Щеше да я е поканил на кино, на вечеря, щеше да я е представил на двамата или тримата си най-добри приятели, щеше да й е разказал забавни истории от детството си, щеше да й е говорил за родителите си, толкова мили хора, които живеят в Ел Боало в много красива къща, построена с тези ръце на строител по призвание, както и за двамата си братя. Щеше да й е разказал за войната, в която господар и куче са изгубили заедно по един крак, за болката, страха, операцията. За убедеността, че нищо няма да бъде същото като преди и за преоткриването на живота — на един нов свят, нов дом, нова работа, нов хоризонт.

Знаеше, че постъпва зле. Че се движи в минно поле, че се дави в плаващи пясъци и че се хвърля в черната паст на вълка. Но изтощението от несигурността я победи и един следобед, когато Асусена вече си бе тръгнала, Ивана бе на лекции, а Ноелия и Джъстис бяха изчезнали заедно, почука на вратата на стаята на Каталина.

— Имам нужда от помощта ти.

— Да разкрием престъпление?

— Че за какво друго.

Призна й, че това, което изпитва към Леал, й се изплъзва от контрол, че не може да спи, нито може да намери изход, нито е способна да мисли за нещо друго, освен за него. И че подозира, че е женен.

— Значи ти също си видяла снимката — предположи Каталина.

— Само бъди дискретна, Каталина! За бога, много те моля! Ако разбере, че го проучваш, свършено е. Никога не съм познавала друг, който така ревниво да пази личното си пространство.

— Хората, които ревниво пазят личното си пространство, крият нещо — отвърна любителката детектив.

После отвори тетрадката, в която водеше бележки за полицейските си разкази, махна капачката на химикалката и записа с детския почерк на момиченце от колеж на монахини.

— Андрес Леал Ереро. Възраст?

— Нямам представа.

— Адрес?

— Нямам представа.

— Гражданско състояние?

— Това е въпросът, сладурано.

— Вярно. Име на фирмата му?

— „Микеланджело Буонароти“.

— О, все пак знаеш нещо за мъжа, в когото си се влюбила — пошегува се Каталина. — Ужасен клиент си.

— Знам много неща — протестира хазяйката й. — Знам, че има пиперливо чувство за хумор и щедро сърце, че обожава кучето си, че има платноходка в Сантандер, че родителите му се казват Данило и Инмакулада и живеят в Ел Боало, че е израснал в къщата, в която сме ти и аз, че очевидно се е оженил за блондинка и че е наранил крака си в инцидент, че е наел собствения си шеф, за да сбъдне мечтата си да бъде строител, че има двама братя и че той е най-чувствителният от тримата.

Каталина записваше бързо.

— Поеми си въздух, за бога — оплака се през смях. — Като начало смятам да започна да го следя, без той да разбере. Ще ми заемеш ли колата си?

— Не, не, не! — разтревожи се Сесилия. — Ще те разкрие.

— Спокойно, няма да ме хване! Имай ми доверие. Знам как се следи. Ще ти донеса снимки и всичко останало, а той изобщо няма да се усети.

Готова на всичко, Сесилия се съгласи да стане съучастник в заговора и прие всички искания на Каталина. Пусна кучето, насочи го по следата и зачака търпеливо то да донесе плячката.

 

 

Първото, което хрумна на Каталина, бе да разследва Андрес Леал, без да излиза от пансиона.

Сравни малкото данни, с които разполагаше, с възможностите, които й предлагаше интернет, и в крайна сметка потвърди някои детайли, които вече знаеше. После се обади по телефона в офиса на Андрес и стисна палци да й отговори секретарка.

— „Микеланджело Буонароти“, кажете! — отговори женски глас.

— Добър ден — каза Каталина. — Обаждам се от „Дженеръл Електрик“, за да ви предупредя, че техникът за пералнята звъни на домофона и никой не му отваря.

— Пералня? — Възкликна гласът в телефона. — Мисля, че грешите. Това е офис. Тук нямаме пералня.

— О, не! — Гласът на Каталина прозвуча отчаяно. — Значи не звъня в дома на господин Андрес Леал?

— Не, това е фирмата му — отвърна другата. — Какъв адрес са ви дали?

Каталина измисли улица и номер.

— Не, няма нищо общо с неговия адрес.

— Колко странно — каза Каталина. — Явно са разменили листовете. Тук пише: „Андрес Леал Ереро, повреда на пералнята, да се отиде на място, спешно“. А номерът, който фигурира тук, е този, на който звъня.

— Тогава кажете на техника, че адресът, на който трябва да отиде, е улица „Хуан Браво“ номер 15, етаж четвърти. Не се притеснявайте, аз ще предупредя Андрес по мобилния.

— Много благодаря — произнесе Каталина с цялата любезност, на която бе способна, и пусна в действие втората част на плана си. — Чакайте! — извика. — Вашата фирма е строителна, нали?

— Да.

— Ясно! — усмихна се. — Изглежда, са сложили името на собственика на фирмата на мястото на собственика на жилището.

— Случва се.

— В такъв случай не се обаждайте, ще потърся името на клиента в компютъра. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо.

— Много сте любезна — каза. И добави: — Много ми помогнахте.

 

 

В седем сутринта на следващия ден, в тъмното и мразовито утро на първия петък от ноември, Каталина застана на пост на улица „Хуан Браво“ в колата на Сесилия, която паркира на разумно разстояние от входа на дома на Андрес Леал, за да не бъде разкрита от обекта на наблюдение. Беше донесла записките си по литература и ловджийски бинокъл.

В седем и половина дойде портиерът. Точно в осем излезе някакъв господин с палто. В осем и шестнадесет — една девойка с дънки. В осем и половина влезе пощальонът, в девет без десет, облечени в униформи, излязоха три деца, които пресякоха улицата и се шмугнаха в училището отсреща. И в девет, когато Каталина бе започнала да ругае късмета си, излезе Андрес Леал с кучето си Бичо. След като животното си свърши работата, двамата се качиха в черно беемве и се изгубиха в края на улицата.

В този момент следователката се наведе над съседната седалка, взе саксия с далии и излезе от колата.

— Здравейте. Аз съм доставчик от „Интерфлора“. Нося цветя за госпожа Леал — каза на портиера. Той повдигна едната си вежда. — „Хуан Браво“ 15, етаж четвърти. Тук е, нали? — Каталина се престори, че чете данните в някакъв списък.

— Тук не живее никаква госпожа Леал — заяви мъжът.

— Не? Сигурен ли сте?

И тогава този невинен човек разреши само с една фраза целия случай, който бе възложен на Каталина.

— Цветята трябва да са за господин Андрес Леал, но той живее сам — уточни портиерът.

— Значи няма госпожа Леал?

— Не — повтори. — Само господин Леал и кучето му. Но няма госпожа. Ако искате, оставете цветята тук, в портиерната. Аз после ще ги кача, когато дойде домашната помощница.

— Не, благодаря. Предпочитам да проверя в цветарската къща дали данните са верни.

Каталина бе планирала веднага след като реши загадката, да се отправи към университетското градче. Ако побързаше, все още можеше да стигне навреме за първата лекция. Включи мотора и започна да маневрира, за да излезе, но когато погледна в огледалото за обратно виждане, се закова намясто.

Черният мерцедес с тъмни стъкла и номер ДТ 92–1, който всеки вторник и четвъртък оставяше Ивана пред входната врата на пансиона, се появи откъм ъгъла и сега приближаваше колата на Сесилия. Случайността пожела той да спре точно до нейната врата, на втора линия. Шофьорът слезе, заобиколи и отвори задната врата, от която слязоха момченце и момиченце на шест-седем години, много руси и много спретнати деца, точно като на посланик.

Каталина наблюдава сцената на студеното сбогуване, тежката раница, сандвича за междучасието, ведрото посрещане на монахинята на вратата и не можеше да спре да повтаря фразата, която напоследък звучеше като мантра в главата й: „Голяма курва“.

Изчака няколко секунди да се успокои и после се обади на Сесилия от мобилния си телефон.

— Добри новини — съобщи й тя. — Няма госпожа Леал. Пътят ти е чист, шефке.

После потегли към университета, но спря пред магазин за бои, откъдето купи черен спрей.

Присъства на четирите лекции, обядва сама в кафенето, уби време в библиотеката, докато свършат следобедните часове, и около осем вечерта, скрита във влажната и студена мъгла, уверявайки се, че никой няма да я види, написа на фасадата на факултета: „Ивана е курва“.

След това, удовлетворена, отново се качи в колата на Сесилия и се прибра в пансиона на брега на Мансанарес, който завари пуст.

Сложи на един поднос ориз и пиле, обезмаслено кисело мляко и прясно мляко с бисквити. Качи се на третия етаж, влезе в библиотеката на Сесилия, седна на креслото под светлината на луната, която влизаше през капандурата, и без да усети, след като почете детективски роман, заспа.

 

 

Не за първи път се събуждаше стресната посред нощ, облечена и схваната, с отворена книга в скута и си даваше сметка, че от три-четири часа сънува и в този сън тя е друг човек, с различно детство. Обикновено тръгваше към стаята си, опитвайки се да не обръща внимание на буцата в гърлото си, и щом се окажеше скрита в уединението си, се хвърляше по очи на леглото и се опитваше да възстанови прекъснатия сън.

Тази нощ обаче не я събуди споменът за баща й, легнал върху тялото на някоя от безбройните жени — едни от тях познати, други — не, и всички до една курви, — които влизаха и излизаха от дома им като пориви на студен, ухаещ на парфюм вятър. Събудиха я познати до болка стонове, които идваха откъм вратата на пансиона.

Имаше чувството, че отново е на осем години и е оставила вратата на стаята си отворена, за да потърси закрила от страха и тъмното.

Чу възклицанията, смеха, ритмичните и отмерени пъшкания, тласъците, шепота, екстаза накрая — първо на жената, а веднага след това и на мъжа, едновременната въздишка на удоволствие и облекчение, молещия глас на баща си, който винаги искаше още и още жени, още нощи, още пъти: „Остани още един час, още два часа, ще ти ги платя утре, остани да преспиш и се събуди с мен, сякаш сме влюбени и любовта ни няма цена“.

Каталина погледна колко е часът. Три и петнадесет през нощта. Изчисли, че температурата е пет градуса, погледна звездното небе и пълната луна през капандурата и усети ням и дълбок гняв към този, който правеше любов там долу, на верандата.

Стоеше като диво животинче — притихнала и нащрек, което е чуло странен шум в гората. Когато тишината се сгъсти, тогава истинската Каталина, хрътката, изскочи от вътрешността й и се затича надолу по стълбите, за да изненада двойката на местопрестъплението.

 

 

Къщата бе потънала в пълна тъмнина. Вратите на спалните на първия етаж бяха затворени и единствената светлина в коридора идваше отдолу, оскъдно процеждаща се от улицата. Стълбището бе пусто, кухнята — тъмна, холът — празен.

Единственият начин да се разбере кой се опира на входната врата и шепне неясно и неразбираемо, бе да надникне през шпионката. Но за разочарование на Каталина, изглежда, двойката бе седнала или легнала и оставаше под зрителния ъгъл на стъкленото око. Затова й хрумна, че ако се качи на кухненския плот в прерафаелитска поза^[1] и извие врата си като акробат, може би ще успее да зърне поне косата, обувките или някой друг атрибут на любовниците, който би могла да идентифицира.

Решена да го направи, се качи на един стол и от него — на плота, но както бе изнервена, не прецени, че металните скоби няма да издържат тежестта й. Случи се неизбежното — дървената табла поддаде и Каталина се строполи на пода, завличайки след себе си чекмеджето с приборите, които се разпиляха във всички посоки, както и един буркан с майонеза (да я вземат дяволите!), която някой бе забравил да прибере в хладилника и сега стъклото се пръсна на хиляди парчета.

Шумът бе толкова оглушителен, че трябва да бе събудил половината квартал, но в най-красивия пансион на света никой не се притече на помощ на младата детективка.

Стресната от суматохата, двойката до вратата бързо офейка, без да даде време на самозваната мис Марпъл, омазана с майонеза и болезнено натъртена от удара, да се изправи и да надникне през прозореца. Избягаха. Изпариха се като призраци. А най-странното бе, че на следващия ден нито Сесилия, нито Ноелия, нито Ивана си спомняха да са чули какъвто и да било шум през нощта.

— В колко часа, казваш, се е случило?

— В три и петнадесет.

— Колко странно!

— Аз се прибрах в четири — призна, леко изчервена, Сесилия.

— Аз също се прибрах късно — каза Ноелия. — След теб — изчисли тя.

— Аз спах у една приятелка — извини се Ивана.

И трябваше Асусена да внесе малко здрав разум в разговора, за да се избегнат необосновани обвинения.

— Сигурно са били външни хора. Минавали са оттук, видели са портата отворена и са се шмугнали вътре.

Но пак тя бе тази, която потърси следи по хвърлените за пране дрехи: гънка тук, петно там, оглеждайки с лупа коприненото и дантелено бельо на Ивана, памучното на Ноелия и найлоновото на Сесилия, за да стигне накрая до заключението, че в еднаква степен и по трите има доказателства за сексуална активност.

Тази информация, която й бе изискана от Каталина, не се оказа достатъчна, за да изясни случая, но бе полезна за разследването й, за да отхвърли теорията за непознатите любовници. Или пълнолунието бе виновно за това безобразие, или неизбежно някоя от трите обитателки бе проявила бурни страсти пред вратата на пансиона.