Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (11)

11.

Поощрява се запазването на хармонията между наемателките.

След този епизод животът в най-красивия пансион в света се върна към нормалното русло. Каталина отново се захвана с разказа за влюбения читател и разстроения Поаро, Джъстис се съсредоточи в отглеждането и прибирането на плодовете от своята градина, а Сесилия се опита да прогони от съзнанието си образа на костюмирания и току-що оженен Андрес Леал, ангажирайки се с домашните задължения, които в бъдеще щяха да бъдат прехвърлени върху раменете на Асусена.

Септември започна в един горещ вторник, за който Сесилия се освободи от работа, за да може да посрещне подобаващо двете нови наемателки. Направи кафе, купи кифлички, подреди цветя, отново изчисти вече почистените стаи, изпъна чаршафите, ароматизира шкафовете и както човек чака пристигането на децата си, зачака появата на Ноелия и Ивана по пътечката от портичката.

Рано сутринта пристигна Асусена, празнично облечена. Носеше костюм с небесносиньо сако, обувки на ток и кожена чанта. Изглеждаше като сватбарка. Виждайки я да се появява толкова пременена, Сесилия изведнъж се сети, че е забравила да й купи работна униформа, обувки и престилка. Затова двете веднага се качиха в колата и се изстреляха към някой магазин, за да набавят необходимото.

Каталина обикновено спеше до много късно, затова единственият, който чу пристигането на таксито и несигурното позвъняване на портата, бе Джъстис. Той тъкмо си бе взел душ и ухаеше на пяна за бръснене и свеж одеколон. Косата му все още бе мокра, ризата — чиста, а дънките — изгладени.

— Добре дошла! — поздрави той Ноелия с бяла и искрена усмивка.

Кавалерски й помогна с багажа и обясни, че Сесилия ще се върне всеки момент, че предварително е приготвила кафе и закуска и ще се разочарова много, ако при завръщането си види, че наемателката вече се е настанила, защото голямата й мечта е била да устрои подобаващо посрещане с фанфари и червен килим, букет цветя и встъпително слово, прерязване на лентата, паметна плоча и заря. Двамата се разсмяха и седнаха на верандата да изчакат, за да не провалят спектакъла на Сесилия. Разказваха си забавни случки от лятото и с изненада откриха, че се чувстват така, сякаш първата им среща отпреди два месеца се е състояла само преди два дни, и че сякаш са били заедно през целия си живот.

Ноелия бе съхранила бледността, присъща на героините от викторианската епоха, които толкова харесваше. Тя я отдаваше на упорството на родителите й да прекарват лятото в Сантандер, където вали много, и на проблемната си кожа, „която изгаря щом се покажа на слънце, така че винаги съм покрита и под чадър“. Сравняваха цветовете на кожите си и отново се смяха. Допряха ръцете си, за да съпоставят контраста в тоновете, и когато ги отделиха, без да иска, Джъстис погали къдриците на момичето. А Ноелия имаше още и очи с цвят на мед, ръце като от порцелан, памучна рокля, сандали с каишки, червени устни и бели зъби.

— Умирам от жажда — каза разгорещена.

— Ще донеса вода — предложи Джъстис. — Да сложа ли лед?

— Да, моля, и две лъжички захар, ако не те затруднявам, защото понякога кръвната ми захар пада и губя съзнание.

— Тогава по-добре да ти направя лимонада, искаш ли?

„А ако ти хареса лимонадата, ще посадя лимоново дърво и ще чакам до теб, докато цъфне и после — докато даде плод. И ще прекося саваната, и ще изкача връх Килиманджаро, където снегът е вечен, за да ти донеса лед през лятото. И ще бръкна в хралупата на някое дърво за мед, без да се уплаша от пчелите, за да напълня устата ти с карамел. И със собствените си ръце ще направя за теб глинена стомна, която ще изсуша на слънцето, за да има водата ти вкус на мъх, на мокра земя, на билки, на сянка, на буря, на мед и лимон.“

— Проблем ли ще е, ако я направя с чешмяна вода? Нямаме бутилирана.

— От чешмата, разбира се.

— Наистина ли не искаш да влезеш вътре?

„Позволи ми да направя за теб гнездо на върха на някоя акация, между силните клони и зелените листа, докъдето не стига главата на жирафа и не се чува ревът на лъвовете. Място, където изгрява и залязва слънцето и всичко е с цвят на портокал. Където ще кацат орлите и ще ни намират заспали.“

— Не, благодаря, добре ми е на верандата.

— Не го казвам, за да се хваля, но аз съм я построил. Аз заковах тези греди, на които седиш. И помогнах за парапета — аз го боядисах в синьо.

— Синьото е любимият ми цвят.

„Тогава ще оцветя кожата си в синьо, ще боядисам косата си, ще превърна очите си в сини кладенци, ще се облека в синьо и ще живея на езеро, където гнезди фламинго със сини пера. И няма да откъсна погледа си от небето, за да не виждам нищо друго, което не е синьо.“

— Сега се връщам с лимонадата ти.

— Благодаря, Джъстис.

 

 

Докато младежът се суетеше в кухнята, пред вратата спря второ такси. От верандата Ноелия успя да види едни безкрайни крака, като на истинска древногръцка богиня, които величествено слязоха от колата, руса коса, спускаща се по гърба, най-изисканата рокля на света и чифт обувки на тънък ток, от чиято височина всяко човешко същество би изпитало ужасен световъртеж.

Този жив паметник на женската красота се насочи към портата на пансиона с достойнството на модел от висшата мода и позвъни на вратата. Ноелия нямаше друг избор, освен да отиде да отвори. Размениха си целувки за поздрав и съобщиха имената си: Ноелия — Ивана. Престориха се, че присъствието на едната не притеснява другата, и тръгнаха заедно към верандата в момента, в който Джъстис се появи с каната с лимонада и застина сащисан.

В сравнение с чужденката Ноелия приличаше на старинна кукла, същество от друг биологичен вид, незначителна и инфантилна. Истинската женска природа бе въплътена в новопристигналата жена със сластни извивки, която се движеше като газела. Не! Като рис, който преследва газела. Или като пантера. Или като гладна лъвица. До нея роклята на Ноелия приличаше на нощница на добро момиченце, бледността й изглеждаше болнава, косата — пълна бъркотия, а усмивката й — мъртвешка. Тъй като бе предложила да помогне за багажа на Ивана, понесе една много тежка чанта, препъвайки се, задъхана на няколко крачки зад нея.

Джъстис стоеше като парализиран с подноса в ръце, когато омайният глас на Ивана го изтръгна от унеса. „Аз съм Ивана“, каза му тя. „Това е Джъстис“, каза Ноелия.

Момчето остави подноса на земята и слезе по трите стъпала, които го отделяха от момичетата. Перчейки се със силните си мускули, отнесе двете чанти и куфара до антрето в къщата.

— Чакаме да се върне Сесилия, собственичката на пансиона, за да ни даде ключовете — каза срамежливо Ноелия.

— Направих лимонада — добави Джъстис.

— Щяхме да я пием тук, на верандата.

— Да ти донеса ли чаша?

Нямаше време обаче, тъй като точно тогава се чу характерният звук от мотора на колата на Сесилия, тромавата й маневра за паркиране, хлопването на вратите, затварянето на багажника, гласовете на две жени, обсъждащи банални теми, и накрая — бравата на вратата и проскърцването на портата при отварянето й.

И по случайност в същия момент от вътрешността на пансиона се появи рошавата глава на сънената Каталина, която току-що бе паднала от леглото (буквално) заради кошмар, в който я гонеше сериен убиец, за да я убие с нож за хляб. Каквато беше нисичка и много слаба, все още облечена с тениската и късото клинче, които използваше за спане, приличаше на момиченце, хукнало за утеха при родителите си. Заслепена от слънцето, с притворени очи огледа през спуснатите си мигли цялата сцена с всички участници: Сесилия, Асусена, Ноелия, Ивана, Джъстис и един привлекателен мъж, който се приближаваше, накуцвайки по улицата, с някакъв дълъг и добре опакован предмет под ръка. Той се промъкна в градината на пансиона, без Сесилия да го види, и остана притихнал до вратата.

— Андрес! — възкликна Джъстис от най-горното стъпало.

Сесилия подскочи и когато се обърна, видя дяволитата усмивка на един самотен мореплавател, загорял от слънцето, пращящ от здраве, силен и красив, който вместо фрак носеше бяло поло и сини панталони, като моряк на суша.

Пред тази картина като от водевил, в който всички главни герои от романа на новия и живот присъстваха едновременно на верандата й, Сесилия усети как задълженията и емоциите се стоварват върху нея. Изведнъж се оказа в ролята на жонгльор, който балансира между летящи топки и въртящи се чинийки, докато рискува живота си, ходейки по тънко въже, опитвайки се да запази равновесие и задавайки си въпроса как, по дяволите, й бе хрумнало да отваря този проклет пансион, когато си живееше толкова спокойно в мансардата срещу „Ретиро“.

Физическото привличане между Ноелия и Джъстис бе толкова очевидно, колкото и враждебността на Ноелия към красивата Ивана — неизбежно в центъра на мъжкото внимание, в който неприкрито се събираха погледите на Андрес и Джъстис, за неудоволствие на останалите женски от стадото. Особено на Асусена, която, щом я съзря, я определи като заплаха за националната сигурност. И към всичко това се добавяше подозрението на Сесилия, че Андрес е женен, лъжлив и непочтен мъж, когото Каталина бе проучила тайно заради загадката с медальона. И ако тогава детективката го бе отхвърлила като ключов персонаж, все пак предвидливо го бе запазила като второстепенен, но мистериозен герой, точно както правеше Агата Кристи в нейните романи, за да може в края на драмата милата и беззащитна главна героиня да срещне любовта.

Изненадващо, точно Каталина бе тази, която разруши магията. С рошавата си коса и глас на току-що събудил се човек каза нещо подобно на: „Не знам за вас, но аз умирам от глад“ и така безвъзвратно задвижи хода на събитията.

Асусена се втурна да пържи яйца и да топли млякото, докато двете новопристигнали се настаняваха в прекрасните си спални. Джъстис и Ноелия подновиха флирта си, а Андрес, с обичайното си безочие, убеждаваше Сесилия да напуснат сцената.

— Донесох ти въдица — каза й, сочейки пакета. — В случай че искаш да запазиш добрата традиция да готвиш риба от реката. Казаха ми, че Мансанарес е пълна с тлъсти шарани с изцъклени очи и сомове с мустаци като на котка.

— Голяма вкуснотия — засмя се Сесилия обезоръжена.

И там, край Мансанарес, под кестени, тополи и явори, за пръв път тя разреши на Андрес Леал да сложи ръката си на талията й, защото осъзна колко много й е липсвал. Прилоша й от разкаяние чак вечерта, когато остана сама под чаршафите и се видя като злосторницата от филмите. Каква ирония, жертвата на болезненото предателство на един неверен съпруг се превръщаше във виновница на същото престъпление.