Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (8)

8.

Забранени са тайните, интригите и лъжите.

20 юли, денят, в който започваше записването в университета „Компултенсе“ в Мадрид, бе датата, определена от Сесилия за краен срок за завършване на ремонта на къщата. Дотогава всяка мебел трябваше да бъде на предназначеното й място, всеки чаршаф — застлан на леглото, и всяка чиния — прибрана в шкафа, хавлиите — сгънати, и завесите — сложени.

Ноелия се обади няколко дни по-рано, за да съобщи, че пристига. Каза, че ще използва идването до Мадрид, за да мине през пансиона и да си избере стая. Поиска да разбере още дали Сесилия е пренесла книгите си в таванското помещение и дали обещанието да й ги заеме, е все още валидно. Също така й предложи да сложи на таблото за обяви в нейния факултет една от онези бележки с малки лентички отдолу, на които е записан телефонният номер.

— И какво да напиша? — попита Сесилия, на която подобна идея никога не би й хрумнала.

— „Предлага се квартира за студентки в пансион.“ Или: „Давам под наем стаи за момичета в студентски пансион близо до университета“. Всякаква обява ще свърши работа.

Сесилия обаче прекара цялата нощ будна, опитвайки се да обясни само в едно изречение какво означава за нея тази промяна на живота й. Нито къщата на баба й и дядо й бе обикновен пансион, нито нейните очаквания като собственик бяха такива. Накрая се спря на следната формулировка: „Предлагам две стаи в най-красивия пансион на света“. Изписа обявата с черен рапидограф с тънък писец върху плътна хартия с цвят на люляк. На Ноелия й се стори доста сладникаво, но единственото й възражение беше, че не е ясно към какъв тип наематели е насочено предложението.

— Съвсем ясно е — възрази Сесилия. — Приятни момичета, чувствителни и романтични като теб. Кой друг би могъл да отговори на подобна обява?

Твърдението, че това е най-красивият пансион на света, не бе никакъв проблем за Ноелия. За нея, както и за Сесилия, къщата бе перфектна.

Портата бе прясно боядисана в бяло, а оградата — обвита в рози. Настлана с камъни алея водеше до входната врата на къщата, скътана в дъното на дървената веранда, до която се стигаше по три стъпала. От двете страни на вратата имаше по един прозорец с бяла рамка: десният беше на хола, а левият — на кухнята.

Бялото стълбище разделяше симетрично пространството на две. Тук-там имаше цветни петна: изящна бродерия на някоя възглавничка, украшение върху завесите или кант на килима, но по такъв начин, че бялото да запази господстващото си положение, а останалите цветове от палитрата да бъдат второстепенни. По същия начин на първия етаж светлото екрю, бежовото и слоновата кост бяха разнообразени с охра, сиво или индиго — тонове, които бяха дали името на всяка една от стаите.

Стаята, която избра Ноелия, бе най-голямата. Гледаше към градината и в нея Мигел и Тереса Кинтана бяха спали тридесет и пет години. Подът бе изциклен и лакиран, така че техните следи бяха изчезнали окончателно. До леглото, заемайки цялата лява стена, имаше вграден гардероб, чиито врати също бяха шлайфани и боядисани в бяло и синьо, също както останалите мебели: таблата над леглото, нощните шкафчета, романтичното бюро и плетеният стол. Вдясно от гардероба бе вратата към банята — кокетна, женствена и цялата в огледала. Кърпите бяха сини, защото името на тази стая бе „Вода“.

— Преди да избера тази, може ли да видя и другите? — помоли Ноелия.

И Сесилия я поведе по тесния коридор към задната част, която гледаше към зеленчуковата градина и бараката, превърната в дом на Джъстис. Другите две стаи бяха именувани „Земя“ и „Огън“ и споделяха с първата светлия цвят на стените и вида на пода и мебелите, но се различаваха една от друга по нюанса на детайлите и цвета на кърпите.

Ноелия надникна през прозореца да види гледката оттам: улица „Лансада“, която се губеше в гора от явори, и задния двор на къщата, където един чернокож млад мъж с мотика в ръка обработваше малка зеленчукова градина. При вида му в главата й на добра романистка се появиха най-кървавите сцени от „Пурпурен цвят“ на Алис Уокър^[1], памуковите полета и падащото перпендикулярно, като огнен пламък върху изсъхналата земя, слънце. Но в този миг младежът запя на собствения си език, сложил ръце върху дънките си, и изтанцува някакъв ритмичен туземски танц: тръгването и пристигането на влака, натъпкан с потни работници, които се прибират у дома. И изведнъж сякаш небето се отвори и започна да излива вода върху света, сякаш цяла Африка се бе преместила в Испания и се бе събрала в лехата с картофите.

— Кой е този? — едва успя да произнесе Ноелия.

— Момчето, което обработва градината ли? — разбра Сесилия, като видя изражението на очите й. — Казва се Джъстис. От Кения е и живее в дървената барака долу. Грижи се за поддръжката на къщата и за градината. Да ви запозная ли?

— Добре, но му кажи да си облече нещо отгоре.

Това, на което Сесилия не бе обърнала никакво внимание, защото за нея бе ежедневие, бе поразило Ноелия: Джъстис работеше бос и гол от кръста нагоре — както винаги, както в Кения и както във фантазиите на всяка жена, която не го възприемаше като осиновен син.

Докато Сесилия слизаше по стълбището, за да предупреди Джъстис, Ноелия се приближи до огледалото, отвори чантичката си, сложи руж на бузите си, разреса косата си, приглади роклята си, добави блясък на устните си, парфюм на шията си и престорено изражение на безразличие на лицето си. След което слезе бавно, опирайки се на белия парапет, с танцуващи коси, танцуваща рокля и танцуващи бедра. Джъстис си помисли, че това момиче е от порцелан и че ако се спъне и падне, ще се строши на хиляди парченца. И в същия този миг — и завинаги, си обеща да я пази дори и от въздушните течения.

Може би Сесилия предусети трагедията, която се задаваше, но не можа или не пожела да я осъзнае. Разбра, че ако признае пред себе си, че е видяла внезапната мълния, която току-що падна, би означавало, че трябва да избира между Джъстис и Ноелия, а тя не бе склонна да се откаже от нито един от персонажите в новия сценарий на живота си.

С настръхнала кожа и щръкнала коса в резултат от освободеното електричество, което разтърси къщата из основи, Сесилия си каза за свое оправдание, че й е достатъчно трудно да открие начин как да задържи Андрес Леал, за да мисли сега за паралелни тактики. „Всичко с времето си, каза си тя, защото е глупаво да се слага каруцата пред коня.“

Преди няколко дни Леал се бе появил без предупреждение, куцайки повече от обикновено и дърпайки каишката на Бичо, който поради някаква странна причина отказваше да прекрачи портата.

— Сесилия, предавам ти официално ключовете на къщата — каза й той с тържествен глас. — С Джъстис и Бичо като свидетели на този исторически момент и удовлетворен от добре свършената работа. Както ще се увериш, бях прав за всичко: цвета на стените, мрамора в баните, гредите на таванския етаж и дори бунгалото „Лереле“.

След това церемониално и с реверанс сложи в протегнатите длани на Сесилия картонена кутия, която съдържаше три комплекта ключове и три ключодържателя с инициали „МА“ и пластмасова „Пиета“ на Микеланджело.

— Значи това е краят? — изведнъж си даде сметка Сесилия. — Приключихме обекта?

— Да. На добър час — отговори той.

— И какво ще правиш сега? Започваш нов ремонт?

— Не — отвърна Андрес. — Нямам друг проект до септември, така че ще си взема отпуск и ще заведа Бичо на плаване.

Изражението на Сесилия леко помръкна, когато видя Джъстис да прави някакви знаци зад гърба й: с дискретно движение на главата той сякаш окуражаваше Леал да я покани на борда на самотната си платноходка, но мъжът се направи, че не разбира, или поне се опитваше да изглежда така, като отклони поглед на другата страна. Между тримата се установи неловко мълчание.

— Желая ти късмет — каза накрая Сесилия с пресилена усмивка.

— Ще се видим, когато се върна — увери я Андрес Леал, преди да си тръгне.

И без друга надежда, освен това мъгляво обещание, Сесилия го пусна да си отиде по пътечката, следван неотлъчно от кучето си.

— Андрес! — извика, когато Леал вече затваряше вратата.

— Какво?

— А какво да правя, ако избие някоя тръба или ако се повреди бойлерът, или ако се запуши някоя чешма, или изгори фурната, или се откачат завесите, или прекъсне подаването на газ?

— Ами… ще ми се обадиш!

— Да ти се обадя?

— Разбира се.

И това бе всичко. Сега оставаше в най-малко очаквания ден, вероятно през септември, някой да забрави да затвори крана на ваната и голямо мокро петно да се образува на площадката на стълбището. „Колко аварии ще има в тази къща! — въздъхна Сесилия. — Колко аварии!…“

От своя страна Андрес Леал отново усети неприятното чувство на тъга, което притискаше гърдите му през последните месеци. Както всеки следобед, откакто за пръв път се бе карал със Сесилия, влезе в дома си тихо, затвори очи, пъхна ръка в джоба на панталона си, въздъхна дълбоко, извади халката и я постави на безименния си пръст, където една малка гънка на кожата я чакаше нетърпеливо.

 

 

Сесилия изобщо не бе очаквала, че лилавата й обява ще даде такъв добър резултат, при това толкова бързо. Не бяха минали и два часа откакто се бе разделила с Ноелия, и телефонът й зазвъня много настойчиво.

— Да?

— Най-красивият пансион на света?

— Същият.

Каталина Карион де лос Кондес, момичето с трите К, пристигна навреме, точно в седем вечерта, както се бе уговорила по телефона със Сесилия.

Беше дребничка, мургава и много умна. Бе открила къщата без проблем, въпреки обърканите обяснения на бъдещата си хазяйка. Появи се с позвъняване, със силно ръкостискане, с бяла и открита усмивка, с непринуденост, сякаш от години са приятелки, и с вече взето решение да остане да живее в къщата.

Ако току-що Джъстис не бе паднал в краката на Ноелия, много вероятно бе да се влюби в Каталина, в живите й очи, топлия й дълбок глас, походката й на индианка от племето на команчите, налудничавите й идеи, щурите й мисли и желанието й някой ден да стане Агата Кристи на XXI век.

— Не познавам Ноелия Вилянуева де Кампос — отговори на въпроса на Сесилия. — Но ако ми дадеш два часа, ще разследвам каквото искаш: криминално минало, здравно досие, информация за неплатени сметки… Да го направя ли?

— Не, благодаря — притесни се Сесилия. — Попитах те, защото учите в един и същи факултет и тя е наемателката на синята стая. Просто проявих любопитство.

— О! Не, не я познавам. Но предполагам, че ще се сприятелим. Тя също ли иска да става писателка?

— Така мисля, само че предпочита романтичния жанр.

— Романтика? Стига бе! Глупости за вампири и паднали ангели или по-скоро „нюансите сиво“?

— Не знам. Но от малкото време, в което я познавам, бих предположила, че ще е нещо от типа на „Малки жени“.

Каталина реши да се настани в стаята с име „Земя“, най-вече заради старомодната вана с бронзови крака в банята. Както изглежда, музата на Агата Кристи имаше навика да я посещава, докато се къпе и едновременно с това яде зелени ябълки. Или това бе някоя от героините й? Но нямаше значение в крайна сметка. Това място бе фантастично, малко сумрачно и много тихо. Имаше антично писалище, гардероб от деветнадесети век, дантелени завеси и нощни шкафчета с място за нощно гърне и мраморен плот отгоре. Не бе и сънувала, че ще намери подобна стая.

— Няма ли книги в тази къща?

— Разбира се, че има.

Сесилия поведе Каталина нагоре по стълбите към таванския етаж. Стаята срещу стълбището, от която се излизаше на широка тераса с червени плочки, бе нейната. Очакваше от наемателките си пълно уважение към личния й живот.

— Но онази в дъното, с малката врата, която напомня, не знам защо, на входа за Страната на чудесата и която вместо прозорец има капандура, е библиотеката. С дървени греди е, четирите стени са покрити с етажерки, а четирите етажерки — пълни с книги. Повечето от тях са художествена литература, но има също есета и поезия, пиеси, една енциклопедия за изкуство, една за медицина, колекция от популярни исторически книги, както и пълните съчинения на Оскар Уайлд, любимия ми автор. Наредила съм ги в пълен безпорядък и бих искала да останат така. Можеш да вземеш назаем всяка книга, която искаш, стига да я върнеш на мястото й, когато я прочетеш.

Каталина не каза нищо, защото не бе способна да произнесе нито дума. Стоеше с отворена уста, онемяла, ококорена и смаяна.

Светлината падаше перпендикулярно, процеждана през скосения прозорец, а частиците прах танцуваха изящно в малкото пространство между книгите: уютно кътче с бял дървен под, върху който бе разположено кожено кресло. До него имаше лампион, който почти докосваше скосения таван, бял тъкан килим и масичка. Като цяло, въпреки че бе малка колкото килера под стълбището, в който живееше Хари Потър, беше най-красивата библиотека, която бе виждала някога.

— Наистина ли мога да се качвам тук?

— Когато искаш.

— Утре?

Каталина се настани в пансиона още същата вечер. Донесе два огромни куфара, единият от тях пълен с криминални романи. И най-безцеремонно ги пръсна по рафтовете на етажерките, притиснати между книгите на Сесилия, като че по този начин щеше да ги побратими с останалите томове и да ги превърне в неразделна част от тази литературна фантазия. Бе забелязала, че в библиотеката на Сесилия липсват убийци и трупове, загадки, мистерии, следи и улики, полицейски инспектори и наблюдателни старици, четири хлапета и едно куче, британски детективи, скандинавски разузнавачи, психопати, злодеи, убийци и страшни престъпници. Малко реалност сред тази изящна словесност „Хората са еднакви навсякъде“, както би казала мис Марпъл.

 

 

Сесилия обаче не бе предвидила нетърпението на Каталина да се нанесе. Беше си представяла, че наемателките ще започнат да пристигат през септември, когато започват учебните занятия, а тя ще може да се наслади на едно хубаво лято в новата си къща. Да отиде може би при родителите си за няколко дни, а после да потърси приятно хотелче на някой плаж и да се върне загоряла и отпочинала в къщата на баба си и дядо си, където Джъстис да я очаква с домати, узрели за гаспачото. Все още й оставаха петнадесет дни отпуск. Имаше нужда да се махне от фирмата и от стреса в нея.

Сега обаче плановете й отиваха по дяволите. Не можеше да изостави бизнеса си тъкмо когато стартираше. Щеше да се наложи да се справя без Асусена и да оправя повредите, ако се появяха такива, без помощта на Андрес Леал, понеже и с двамата се бе разделила до септември. Трябваше да се откаже от морето и от лятното спокойствие.

— Не мога да повярвам! — Завеждащият „Човешки ресурси“ не можеше да скрие изненадата си.

— Истина е. Тази година няма да ползвам отпуск през август. Ще го запазя за по-нататък.

— Сесилия, ако някой в тази кантора има нужда от почивка, това си ти. Защо не отидеш на море за няколко дни?

— Не мога. Вързана съм с пансиона.

— Да не си закъсала финансово?

— Не. Очаквам наемателите си — обясни тя с усмивка в гласа. — Освен това имам един сложен случай в съда в началото на септември, така че ще мога да се подготвя на спокойствие през август.

— Както кажеш. Пълен работен ден?

— Да, от осем до три.

— Дадено.

 

 

Стаята е името „Огън“, чиито хавлии за баня бяха червени като горящи факли, бе запазена по телефона от момиче, което се казваше Ивана. Тя обясни, че е рускиня, стипендиантка на университета, и преведе наема за два месеца предварително, за да се подсигури, че никоя друга почитателка на красивите пансиони няма да заеме нейното място. Сесилия се съгласи, без да я е видяла, защото момичето имаше нежен и сладък глас, мек акцент, а разговорните изрази, които използваше, бяха усвоени в езиковата школа, където изучаваше испански от три години. Каза, че получила телефона от приятел и решила да се обади за всеки случай, защото мразела студентските общежития и малките самотни апартаменти, които й били предлагали като варианти до този момент.

Когато месец по-късно Ивана се появи като звезда на вратата на пансиона, стана ясно, че „Огън“ е стаята, предопределена за нея: гореща, еротична, знойна. И също както става с пламъците, танцуващи в огъня, човек биваше хипнотизиран, съзерцавайки златното, червеното, синьото и зеленото в светлината й, и му беше невъзможно да отдели поглед от сияйната й плът.

В този момент Сесилия съжали за договора, който бе сключила на сляпо. Помисли си, че една толкова привлекателна жена не би могла да донесе нищо добро на пансиона й. По вина на Ивана щеше да има завист, несигурност, дисбаланс, а може би изневери и несподелена любов. Дано Андрес Леал никога не я види. Дано никога не се срещнат по стълбището от бяло дърво или по каменната пътечка, която водеше към портата. Дано никога не го хване да зяпа стегнатия й задник и да й говори по онзи грубиянски начин, който бе предназначен единствено за нея.

Изобщо — един куп предразсъдъци, огромна несправедливост и желание да я изхвърли колкото може по-скоро от къщата на баба си и дядо си с някакво приемливо и обикновено извинение, като миризмата на краката й, безпорядъка в чекмеджетата й, необяснимото изчезване на обезмасленото кисело мляко от хладилника или мелодията на мобилния й телефон. Горко й на Ивана, ако счупеше дори една чаша! Или ако някой път забравеше портата отворена, осветлението — включено, телефона — отворен…!

Но Ивана, свикнала да се справя с тези трудности — неприятни последици от зашеметяващата й красота, — се оказа изпълнителна, внимателна, деликатна, прецизна, подредена, фина, изтънчена, изискана, елегантна, чиста, мила, стриктна, любезна, чувствителна, покорна, послушна, уважителна, беззащитна и очарователна. За огромен ужас на Сесилия, Ноелия, Каталина и Асусена и за голямо удивление на Андрес Леал, Джъстис и кое да е същество от мъжки пол (пощальон, доставчик на пици, състудент, полицай, познат на някоя от съквартирантките, анкетьор от агенция за социологически проучвания или съсед), които я смятаха за неустоима.

Женският екип обаче имаше предимство, защото на едно вещерско сборище, изпълнено с престорени мълчания и коварни мисли, без да го осъзнават, четирите жени се бяха съюзили да направят живота й черен.