Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (5)

5.

Забранено е да се пъха пръст в раната.

— Какъв е този шибан пансион? Сигурно се шегуваш.

Защо ли Сесилия не беше изненадана от реакцията на Андрес Леал? Бе предположила, че може да й отвърне нещо подобно, затова предпочете да му съобщи за прекрасния си план на живо вместо по телефона.

По някаква странна причина я забавляваше да го ядосва, да разбива квадратните му схеми и да обръща света му с краката нагоре. Харесваше й усещането, че притежава власт, че тя „поръчва музиката“, докато го наблюдава как се огъва пред волята й, преглъща гордостта си и се опитва да асимилира поредната безумна идея, която му изсипва отгоре.

— Кой плаща? Аз, нали?

Напрегнатата ръка на Андрес Леал държеше плановете на къщата и мачкаше хартията.

— Какво толкова? Само две-три незначителни промени в проекта — казваше Сесилия. — Още една баня там, където е вграденият шкаф, една врата ей тук, отзад, и готово.

Ремонтът започна, когато Джъстис вече бе удобно настанен в бунгалото „Лереле“, в една друга работна сряда, приспадната от летния отпуск на Сесилия. Тя, която през цялото си следване никога не бе отлагала нито един изпит за септември, за да може да се наслади напълно на слънцето и плажа, вече си представяше как ще работи през август, и то само защото искаше да присъства на полагането на първия камък. Беше си въобразила, че ще има нещо като официално откриване на обекта, някаква реч или поне подобаващо посрещане на работниците, които в продължение на месеци щяха да споделят мечтата й за преобразяването на къщата. Беше купила шампанско, за да вдигнат тост за успеха на начинанието, както и няколко кифлички със сирене, за да не ги хване алкохолът.

Но онези мъже, покрити с бял прах, който бе сякаш част от дрехите и кожата им, както щеше да установи по-нататък, нямаха голямо желание за шампанско в осем сутринта.

— Вие не пиете, нали? — предположи Леал.

— Не много. Защо?

— Баща ми също никога не е пил — каза й той — и винаги ни е било много смешно, когато към десет часа сутринта влизаше в хола с бутилка джин и нарязан лимон и питаше гостите дали искат по чашка.

— Ясно. Часът не е подходящ — разбра Сесилия.

— Не. Но във всички случаи — благодаря! Ако искате, ще направим почивка на обяд.

Беше на ръба да каже на неблагодарника Леал, че не е нужно по милост да пият шампанското й, нито да ядат кифлите й, но в този момент се появи Джъстис, готов да започне работа. Бе навил ръкавите на карираната си риза и бе пригладил къдриците си с вода, въпреки че не личеше особено, защото вече бяха възвърнали нормалния си безпорядък.

— Аз помага — каза.

— Ти супермаркет, младежо — отвърна Андрес Леал.

— Аз помага, брато — настоя младежът.

— Брато? Какви ги дрънкаш? Брато? Изчезвай оттук, докато не съм се ядосал наистина.

Сесилия трябваше да се намеси деликатно, за да не нарани гордостта на когото и да било — просто се разплака. Това предизвика желания ефект върху Андрес Леал.

— Слушайте, Сесилия Дуеняс, престанете да плачете или ще си събера партакешите и ще се махна оттук завинаги. Ти, младежо, кажи на Ахмед — заповяда той, сочейки към мъж, който приличаше на мароканец — да ти даде шкурка и започвай да шкуриш дървото. И гледай да не ти се забие някоя треска!

От този ден нататък Джъстис работеше усърдно под заповедите на Андрес Леал и неговите хора и се превърна в един от героите в борбата за свалянето на пръсканата мазилка.

 

 

— Знаете ли какъв ви е проблемът, Леал? — Сесилия се забавляваше като гимназистка. — Дразни ви, че трябва да ремонтирате пансион. Въобразявахте си, че ще строите луксозна вила, нали, господине? В душата си сте сноб също като мен. Какво пише в проекта?

— Еднофамилно жилище.

— Лъжец.

Двамата разговаряха до портата, когато ги прекъсна непознат напевен глас на възрастна жена с права и овехтяла пола.

— Извинете, господин Мигел и госпожа Тереса Кинтана?

Душата на Сесилия се сви. Преди да започне да обяснява каквото и да било на тази непозната, предпочете да разбере намеренията й.

— Кой пита?

— Казвам се Асусена Фернандес — отговори жената. — Мислех, че на този адрес живеят семейство Кинтана, но явно съм сбъркала.

— Не. Не сте сбъркали — призна Сесилия. — Мигел и Тереса Кинтана бяха моите дядо и баба, но починаха преди три години. Сега аз ще живея тук.

Ако не беше заела отбранителна позиция, Сесилия щеше да забележи опустошителния ефект, който разкритието й произведе върху жената. Асусена Фернандес изведнъж пребледня и трябваше да се подпре на ниския дувар. Но скоро се съвзе, приглади полата си и въздъхна дълбоко.

— Извинете, че ви обезпокоих — успя да каже, когато възвърна самообладанието си. — Надявах се да стигна навреме, но виждам, че съм закъсняла.

Жената гледаше Сесилия някак странно. Доста напрегнато, може да се каже. Андрес Леал присви вежди.

— Защо търсехте господин и госпожа Кинтана? — поиска да разбере.

Жената се поколеба за момент. Когато се реши да проговори, го направи с такава жар, все едно сваля от плещите си някакъв товар, помисли си Леал.

— Заради обявата във вестника — поясни. — Дойдох да проверя дали все още се нуждаят от домашна помощница. За мен е голямо разочарование, защото работата щеше да ми дойде тъкмо навреме, понеже съм безработна.

Очите на Сесилия светнаха. Нямаше никакво съмнение, че това бе знак свише. От онзи свят баба й и дядо й й изпращаха чуден подарък: помощта, от която се нуждаеше, за да пусне в ход проекта си. Беше си истинска благословия тази около шестдесетгодишна Мери Попинз да се появи точно сега, безработна, на разположение и с желание за работа.

— Аз ще имам нужда от домашна помощница! — извика Сесилия, стряскайки Леал. — Умеете ли да готвите?

— Прости манджи, да — отвърна Асусена. — Омлет с картофи, леща, задушено…

— Идеално!

Разбраха се да се видят отново след два месеца, когато това бойно поле, в каквото Андрес Леал бе превърнал къщата, щеше да се сдобие поне с подове и стени. Щяха да отидат заедно да купят „чеиза“ — така Асусена нарече дребната покъщнина: „чеиз“, и на Сесилия отново й се доплака. Разделиха се с прегръдка, сякаш се познаваха цял живот, а Сесилия дълго гледа след дребната фигура на жената, отдалечаваща се по брега на Мансанарес. Усетила бе някаква особена връзка с нея. „Души, които се разпознават — каза на Леал. — Но вие няма как да разберете, защото не вярвате в отвъдното.“

— Наистина ли се хванахте на историята за обявата във вестника? — подигра се той. — Хайде стига! Кой пази обява повече от три години?

— Някой предвидлив, подреден, отговорен…

— А баба ви и дядо ви да не са били откачени? — продължи той. — Обява във вестник! Можеше да ги убият! Представете си само: двама самотни старци в тази къща — каква по-добра покана за всякакви мошеници, крадци и друга сган!

— Асусена не прилича на убийца — реагира Сесилия замислена.

 

 

Още известно време Андрес Леал продължи да мърмори колко неразумни са били старците (нали все на някого трябвало да се метне внучката им!), без да си дава сметка, че Сесилия е напълно изключила за реалността „тук и сега“ и е предприела носталгично пътуване в миналото, както се случваше винаги когато изплуваха спомените за любимите й баба и дядо.

Но този път, вместо успокояващото чувство на омиротворение, което обикновено изпитваше при спомена за старите времена, забеляза едно съвсем ново усещане на тревожност, което първоначално не успя да идентифицира. Постепенно то изпълзя навън, за да се превърне в непоносим сърбеж: чувство на вина. Да, това беше.

Разрови паметта си до деня, в който напусна къщата на баба си и дядо си, за да създаде свое домашно огнище заедно с красивия си съпруг, заслепена от любов, готова да бъде щастлива на всяка цена. И чак сега си даваше сметка каква неосъзната егоистка е била, обърнала гръб на останалия свят. Бе споделяла с баба си и дядо си трапезата и дивана, тревогите и радостите, къщната работа и дългите разходки край брега на реката, а после бе стигнала дотам да възприема редките си посещения в къщата на Мансанарес като задължение на любяща внучка, която щедро жертва следобедната си неделна сиеста заради старците.

Онези обеди бяха приятни. Освен това можеше лично да се убеди, че възрастните хора са в добро здраве, че къщата не е паднала, че килерът е пълен, а радиаторите работят. Съпругът й никога не я придружаваше. Казваше, че следобедната неделна почивка е свещена, и посвещаваше времето, през което Сесилия бе навън, на разходки из „Ретиро“ или на посещения в художествени галерии.

Когато вечер точно в девет баба й и дядо й се обаждаха по телефона, за да й изпратят целувка за лека нощ, Сесилия трябваше да говори тихо, за да не го смущава, докато гледа новините, защото той винаги правеше сърдити физиономии. Накрая баба Тереса, която бе много досетлива, стигна до заключението, че внучката й ще се справи много добре и без онези целувки, и престана да звъни.

В крайна сметка през последните девет години от живота им баба й и дядо й бяха самотни. Много самотни. Добре обгрижвани, много посещавани, задоволени материално, заети с пианото и градината, глезени от съседите и опрени един на друг. Но много самотни.

„Когато баща ми се пенсионира, стегнаха куфарите и се преместиха в Мадрид. Само двамата. Много странно!“, не спираше да повтаря майка й на всеки, готов да я изслуша. Може би тя също се чувстваше малко виновна. За това, че живееше в Агила и че не присъстваше във всекидневието на родителите си. И въпреки че ги посещаваше от време на време и ги канеше да прекарат в дома й дълги периоди, също страдаше от този сърбеж, който сега измъчваше Сесилия.

 

 

Съдбовното появяване на Асусена Фернандес от другата страна на портата всъщност бе накарало Сесилия да се почувства зле. Явно в някакъв момент баба й и дядо й са имали нужда от помощ. Не от тази, която тя можеше да им осигури от удобния си апартамент с изглед към парка, а от помощта на човек, който истински да се грижи за тях. Защото може дядо й Мигел да се е изпускал, а баба й да е имала болки в ставите. Или вече не са можели да четат малките букви в листовките на лекарствата, или им е било много трудно да се качват и слизат по тези дяволски стъпала.

Някаква обява във вестник: „Поради липса на внучка се търси домашна помощница. Да умее да готви, моля, и да шие копчета, да ни придружава на литургия, да оправя леглото ни и да няма страх от високо, за да се качва на домакинската стълба и да бърше праха от шкафа“.

— Асусена, вие ли сте? — същата онази вечер, преди да си легне, Сесилия звънна на бъдещата си служителка.

— Да, кажете, госпожо.

— Моля ви, не ме наричайте „госпожо“. Казвайте ми Сесилия. Нали разбрахте, че това ще бъде пансион, а не някоя луксозна резиденция. Асусена, исках да ви попитам дали пазите изрезката?

— Каква изрезка?

— Тази с обявата от вестника.

— Ами, не. Само записах номера на телефона и адреса.

— А помните ли какво гласеше?

— Че имат нужда от домашна помощница.

— Нищо повече?

— Да умее да готви, струва ми се.

— И е била във вестник „АВС“, разбира се — при обявите. Дядо ги четеше всичките. А баба предпочиташе некролозите.

— Да, в „АВС“.

— И кога, казваше, сте я видели?

— Преди три или четири години. Не мога да кажа с точност. По това време обаче работех в Германия. Видях я, защото точно тогава бях в Мадрид, в отпуск, и записах информацията за всеки случай, ако някой ден се върна. И както виждате — върнах се, а работата все още ме чакаше.

— Колко жалко, че не сте се върнали навреме, за да се запознаете с баба и дядо. Щяхте да се влюбите в тях.

— Не се и съмнявам!

 

 

След като известно време води монолог, Андрес Леал осъзна, че Сесилия не го слуша. Изглеждаше разсеяна, с поглед, забит в някаква неопределена точка между веждите му, но без да си дава сметка за нищо друго, освен за случващото се във войната, водеща се във вътрешния й свят.

Той познаваше добре това ужасно усещане на едновременно присъствие и отсъствие. Беше му отнело повече от две години да се измъкне от лабиринта на собствения си затвор и все още си спомняше за това с ужас, сякаш колкото повече минаваше времето, толкова по-невъзможно ставаше да се отдалечи на повече от няколко сантиметра от пропастта. Беше много близо — толкова, че един полъх на вятъра щеше да е достатъчен, за да полети към дъното.

Възползва се, че Бичо обикаля неспокоен, и предложи на Сесилия да излязат на разходка, за да проясни съзнанието си. Нещо като примирие.

„Обещавам ви, че няма да се опитвам да ви спасявам живота, нито да ви предпазвам от бедняци, злодеи, разбойници или крадци с бели ръкавици. Ще се разхождаме мълчаливо, ако предпочитате.“

По това време по брега на Мансанарес нацъфтели сливови дървета се нижеха в редица, прекъсвана тук-там от тополи и върби, по чиито клони започваха да се разпукват първите пъпки. Андрес и Сесилия си купиха сандвичи и кока-кола в кутийки и седнаха на малка тераса за рибари, издадена над реката.

— Дядо ми имаше въдица, от тези с корда и макара, с олово и пластмасова плувка, нали знаете за кои говоря? Ходеше за риба през целия си живот. Като дете — на река Арлансон, като по-голям — на Карион или понякога на Писуерга, а като възрастен — тук, на вонящата и мръсна Мансанарес. Даваше уловените радиоактивни риби на една улична котка, която спеше под моста. После, когато най-накрая дренираха дъното, пречистиха водата, пуснаха патици в нея и казаха, че ако някой иска, вече може дори да пие водата на Мансанарес, понякога изяждаше по някой шаран или сом, които са единствените риби в тази зона. Приготвяше ги на скара. Имаше специален грил, който слагаше на двора, до зеленчуковата градина. Беше човек на природата моят дядо, въпреки че е направил кариера, работейки цял живот в офисите на Ренфе^[1] и се е оженил за баба ми, която беше образована жена и наследница на книжарница „Макондо“ — най-добрата в Агила. Когато живеех с тях, с баба понякога му носехме храна на реката. Сядахме на същото това място, където сме сега, и изяждахме кекса или сандвичите с шунка и кашкавал, които прекрасната ми баба приготвяше, а после, когато вече мръкваше, тримата заедно се връщахме вкъщи.

— Никога ли не са ви нападали по пътя? — прекъсна я Андрес Леал. — Този квартал е пълен с престъпници.

— За бога! Описвам ви най-идиличната сцена на света, а на вас единственото, което ви хрумва, е да ме попитате дали не са ни нападали — възмути се Сесилия.

Но тогава осъзна, че Андрес Леал, който за пръв път, откакто го познаваше, я гледа с лукав поглед и широка усмивка и се шегува, а за да бъде объркването й още по-голямо, се смее на самия себе си. На собственото си недоверие.

— Шегувате се с мен, нали?

— Малко — отвърна той през смях.

Прекараха времето много приятно, на моменти в мълчание, наслаждавайки се на бриза и ароматите в началото на пролетта. И чак един час по-късно, по обратния път, Сесилия (каква глупачка) наруши очарованието. Колко се разкайваше после за грубостта си, за нездравото си любопитство, за липсата на чувство за такт, което някои не толкова припрени като нея хора притежаваха и което служи именно да филтрира онова, което извира от мислите в чисто състояние, пречиства го и го излъсква, за да не излезе през устата под формата на мръсни думи.

— Какво се е случило с крака ви?

Андрес Леал мигом помръкна.

— Претърпях инцидент.

— С автомобил?

— Чуйте, Сесилия — отговори, възвърнал обичайното си поведение — сърдит и намусен. — Вероятно не сте си дали още сметка, но темата за крака не е от любимите ми. Моля ви — добави сухо, — престанете да бъркате с пръст в раните ми.

Така стояха нещата. Раните на Сесилия се лекуваха на открито, а тези на Андрес Леал имаха нужда от кръвопреливане, хирургическа интервенция и преди всичко никога, ама никога да не се излагат на слънчева светлина.

Последните няколко метра до къщата изминаха в напрегнато мълчание, което се пропука, когато завиха по улица „Лансада“ и Джъстис, много развълнуван, изскочи насреща им. На разваления си език им разказа, че когато събаряли една от стените на горния етаж, Ахмед и хората му намерили съкровище, скрито в малка кухина между две тухли.

— Елате да види! Елате да види! — викаше той, дърпайки Сесилия за якето.

В къщата работата бе спряла по заповед на Ахмед, който бе предпочел да изчака завръщането на Андрес и Сесилия, за да разбере как да действа с оглед на находката. Работниците, за да не стоят със скръстени ръце, се бяха събрали да пушат до един от прозорците.

Когато видяха да се появяват шефът на обекта и господарката на къщата, бързо изгасиха цигарите и хвърлиха фасовете навън.

— Казвал съм ви хиляди пъти, че на обектите не се пуши, по дяволите! — ядоса се Андрес Леал. — Пълно е с леснозапалими материали. Строителните отпадъци пламват за секунди, да видим дали ще го схванете някой ден. И си сложете каските, за бога! Няма да се превръщам в пъдар!

Сесилия се покашля зад гърба му.

— Да не сте открили съкровище? — попита тя с най-сладкия гласец, който имаше в репертоара си.

— Абе, чак съкровище не е — отвърна Ахмед. — Кутия някаква е.

Сесилия, следвана на няколко сантиметра от Джъстис, който смяташе, че преживява приключение като от роман, надникна към кухината, където измежду тухлите на полусъборената стена наистина се подаваше сандъче.

— Вие като собственик на къщата сте също така собственик на съдържанието на кутията — обясни Ахмед. — Затова не исках да я отварям, докато не се върнете.

— Постъпили сте много добре — отвърна тя, заразена от вълнението на Джъстис.

Четиримата или петима мъже, които участваха в ремонтните дейности през този ден, сега бяха образували полукръг около нея и нетърпеливо очакваха разкритието на загадката.

Сесилия измъкна сандъчето от скривалището му, натисна закопчалката и присви вежди, когато то се отвори.

— Медальон — произнесе изненадана.

Взе го внимателно и се увери, че е златен. Имаше релефно изображение на ангел пазител и бе закачен на много фина верижка, също златна. Нямаше гравиран надпис или нещо, което да обясни на кого принадлежи и защо е зазидан там.

— Колко странно — каза Сесилия, без да знае какво друго да добави.

— На баба ви и дядо ви ли беше? — попита Андрес Леал.

— Не знам. Никога преди не съм го виждала.

— Може би родителите ви ще си спомнят.

— Възможно е — отговори колебливо тя. — Красив е.

— В крайна сметка — каза Леал, за да приключи въпроса — сега е ваш и може да правите с него каквото решите. А ние да се връщаме към нашата работа, момчета — заповяда, обръщайки се към работниците. — Може да довършите събарянето на стената.

Сесилия прибра празната кутийка в джоба си. По някаква необяснима причина предпочете да задържи малкия медальон в стиснатата си длан и да го отнесе вкъщи. Там отвори сейфа и го прибра в кутията за бижута, където държеше ценностите си: златния кръст от първото причастие, годежния пръстен, обеците, които й остави баба й, перлената огърлица, която й дадоха родителите в деня на сватбата, и дванадесетте подаръка от годишнините от сватбата, с които мъжът й всяка година я караше да вярва, че я обича.