Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (34)

34.

Забранено е да се признаваш за победен.

Всяка неделя в осем без петнадесет свещеникът от църквата „Санта Бригита“ в Агила биеше камбаната, въпреки оплакванията на някои съседи, че часът е твърде ранен за неработен ден. На това отчето отговаряше, че може да е неработен, но е задължително присъствен, и безцеремонно разбуждаше целия квартал, където се намираше къщата на родителите на Сесилия.

Онази сутрин камбаните прозвучаха ранобудни както винаги, но този път завариха тримата членове на семейство Дуеняс будни и накрак, без да са мигвали цяла нощ.

Може би щеше да е по-добре да бе оставила родителите й да си починат и да бе започнала разказа си на сутринта, разкая се сега Сесилия, наблюдавайки зачервените им от сълзите очи и тъмните кръгове под тях, настръхналата им кожа и студа, който сякаш се бе впил в треперещите им тела. Двамата бяха прехвърлили шестдесетте, но водеха здравословен и активен живот, без много стрес, което допринасяше за добрия им вид.

Силните впечатления се възприемат по-добре през деня, вайкаше се тя, но пък предишната нощ бе топла и светла — от тези, през които човек се разхожда по главната улица до реката, за да гледа пълната луна, и поздравява съседите, с които се разминава по булеварда. От тези нощи, през които си купуваха сладолед във фунийка, преди да затворят сладоледаджийницата, и се прибираха у дома, изморени от вървенето, но доволни. Благодарни именно за тази нощ, за тази луна и за това, че са тримата заедно, както преди Сесилия да напусне гнездото, винаги е подкрепата на любимата си Агила зад гърба.

Върнаха се у дома малко след единадесет часа и седнаха за момент в хола да си поемат дъх. И тогава Сесилия почувства импулс да говори.

— Мисля си за баба и дядо — започна тя. — За причините да напуснат Агила и да се преместят в Мадрид.

— Аз никога не ги разбрах — заяви Роса с вдигане на раменете и присвиване на устните. — Колко добре си живееха тук… Толкова спокойни, заобиколени от приятели, заети с книжарницата и с градината си. Винаги съм твърдяла, че това е прищявка от тяхна страна.

— Не, мамо. Не е било прищявка — коригира я Сесилия, хващайки ръцете й и сядайки толкова близо до майка си, че двете дишаха почти един и същ въздух. — Става въпрос за друго. Нещо, което разкрих преди няколко месеца и нямах смелост да ви го разкажа досега.

След това пусна думите на воля — тези, които от месеци репетираше в самотата на стаята си през безкрайните безсънни нощи в моментите, когато страхът от отсъствието на Андрес й позволяваше да помисли за нещо друго. Разказа им за необичайното появяване на Асусена на вратата на пансиона, за медальона, който от време на време мяркаше, че виси между гърдите й, и за обявата във вестника, в която баба й и дядо й са пускали съобщение до вселената: намерете ни, звезди, момиченцето Асусена и я доведете при нас, осветявайки стъпките й! Донесете я, ветрове! Свалете я с вас на земята, дъждовни капки! Дано да живеем достатъчно дълго, за да имаме време да я обичаме!

Роса Кинтана бе плакала и се бе смяла. Бе имала нужда от прегръдката на съпруга си и от тази на дъщеря си. От очила, за да прочете малките букви, дума по дума от обявата, одеяло, за да се увива на моменти, кафе, за да остане будна, въздух, за да може да диша, нокти, за да ги гризе, и големи дози обич, за да разбере защо родителите й са скрили тази тайна сред толкова много красиви спомени — че не е родена от любовта им, но се бе хранила от нея и бе израснала с нея. И че от тази любов бе покълнало момичето, което бе някога, и бе разцъфтяла жената, която е сега — грижовна, добра, смела и всеотдайна майка.

— И ще бъдеш прекрасна баба — увери я Сесилия.

— За бога, дъще! — възкликна Роса на ръба на припадъка. — Да не искаш да ми кажеш, че си бременна?

— Не точно, мамо — отвърна тихо дъщерята. — Ще имам бебе, но не съвсем по онзи начин.

 

 

Точно когато се опитваха да асимилират този огромен поток от информация, мобилният телефон на Сесилия звънна с новината за раждането на Тереса на стълбищната площадка в пансиона.

— Момиченцето е добре. Мъничко е, но се роди здраво и силно — каза Ивана в другия край на линията. — Ноелия обаче е много слаба. Вливат й кръв и не се събужда. Трябва да дойдеш, Сесилия! Колкото по-бързо, толкова по-добре.

В един и същи порив тримата Дуеняс се натовариха на колата: бащата на волана, майката и дъщерята на задната седалка, молейки се прегърнати и потънали в съмнения дали да предупредят семейство Вилянуева де Кампос. От една страна, ситуацията изглеждаше достатъчно сложна, за да бъде нарушено обещанието, което Сесилия бе дала на Ноелия. Но от друга страна, ако тайната бъдеше разкрита, последствията щяха да са непредвидими за всички. Кой щеше да поеме отговорност за новороденото? Какво щеше да стане с Джъстис, ако родителите на Ноелия го предадяха на властите? Накрая решиха да изчакат, докато говорят с лекарите, за да не взимат прибързано решение.

В спешното отделение на болницата ги посрещнаха Ивана и Дани, за да ги отведат до кабинета на шефа на медицинския екип. Той ги поздрави с много сериозен вид и им съобщи тревожната новина: Ноелия бе изгубила толкова много кръв, че се страхуваше за живота й.

— Изпаднала е в хиповолемичен шок — обясни той. — Опитваме се да възстановим сърдечния ритъм и съдържанието на кислород.

— Може ли да я видим?

— В момента не. Ще ви съобщим, когато има новини. Сега моля да изчакате в салона.

— А бебето?

— Бебето е много добре. — Докторът изглеждаше облекчен, че може да им даде и положителна информация. — Отидете до детското отделение и помолете да ви я покажат — За момент се поколеба и добави: — Защото вие сте семейството на пациентката, нали така?

— Да! — възкликна Сесилия, без да се поколебае дори за миг — Това са бабата и дядото на новороденото — увери тя медика, сочейки към родителите си.

Петимата се отправиха към отделението, където бяха новородените.

Сърцето на Сесилия биеше с непозната сила, а краката й сякаш автоматично я носеха напред по дългите коридори на клиниката. В дъното, вляво, в една остъклена зала, бе легълцето на малката Тереса, която щеше да се запознае със семейството си.

Пет лица, тръпнещи в очакване, залепиха пет носа на стъклото и откриха в третото кошче, отдясно наляво, малкото телце, увито в пелени, на едно мургаво момиченце със смолисточерни къдрици, което смучеше пръста си със същото усърдие, както и в корема на Ноелия.

Усмихнатата медицинска сестра я взе в ръце и излезе през една странична врата.

— Кой иска да има честта да нахрани за първи път в живота й тази красавица? — попита сестрата.

И всички погледи се насочиха към Сесилия, която отвори ръцете си, гърдите си, скута си, сърцето си, аромата на кожата си и усмивката на устните си за това момиченце, по което веднага изгуби ума си и дълбоко заобича.

В плен на тази магия, Сесилия се скри в една стая, където сложиха бебешка люлка, неизползвана досега. Тереса прекара следващите шест часа от ръце в ръце, опознавайки баба си и дядо си и майка си — осиновителката. И за всекиго имаше подарък: отваряне и затваряне на очичките, прозявка, свиване на пръстчетата, проплакване, напишкване и радостта да я гледат как диша, мърда и се храни. Дори и медицинските сестри бяха изненадани колко жизнено бе това създание, въпреки че се бе родило преждевременно и при такива екстремни обстоятелства.

Посвети на Ивана първата си усмивка, макар някой да каза, че на тази възраст не се касаело за истинска усмивка, а за някакъв рефлекс. На Ивана обаче й бе все тая, след като бе предназначена за нея. А баба Роса имаше удоволствието да утеши първия й плач.

При Сесилия спа кротко и така я откри Андрес, когато в средата на следобеда влетя като ураган в стаята и видя сцената на споделената любов.

— Сесилия! — каза й от вратата. — Идвам да ти кажа, че те обичам! — Сърцето й спря. — Че осъзнах колко те обичам. Че не си представям как ще живея, ако ти не си с мен. Че ти си жената на живота ми и майка на дъщеря ми. — Тя изгуби контрол над брадичката си.

— Ще ми покажеш ли нашата дъщеря?

 

 

Платноходът акостира на спортното пристанище на Алхесирас малко след девет сутринта, а в десет Андрес и Джъстис вече се бяха качили на кола под наем и пресичаха полуострова с пълна газ, докато Бичо спеше на задната седалка. По телефона ги придружаваше Ивана, която им предаваше обезпокоителни новини за Ноелия, призовавайки ги с характерната за рускините властност да не спират дори за зареждане.

След шест часа път, без да са затваряли очи предишната нощ, мръсни, вонящи, окъсани и на ръба на изтощението, двамата се появиха на входа на болницата като корабокрушенци, на които като по чудо позволиха да влязат, и то само по настояване на Ивана, която гарантираше за добрите им намерения.

Андрес Леал бе слаб и изпит. Продухан от хиляди ветрове, солен отвън и горчив отвътре. По-куц от всякога, остарял, примирен; оръжието — мечът и щитът — положени на земята, шлемът — разсечен на две, коляното — прегънато, сърцето — отворено.

— Кажи ми, че ме обичаш! — помоли той Сесилия с наведена глава. — Кажи ми го или ще умра!

— Обичам те! — прошепна Сесилия. — Обичам те! — повтори по-силно. — Обичам те! — извика с пълни гърди.

— Обичам те! — изрида, изрева и изкрещя тя, а бебето се събуди изплашено.

Андрес протегна към бебето мръсната си ръка, а то хвана един груб пръст с кален нокът между своите нежни и чисти пръстчета и го стисна с неочаквана сила. Продължи да го стиска цяла вечност — колкото продължи и прегръдката на родителите му и не искаше да го пусне, докато не заспа отново. А той с огромно внимание отмести едно по едно пръстчетата — тези фини пръчици на тази вълшебна клетка.

— Къде е Джъстис? — попита тогава Сесилия.

— При Ноелия. Предполагам, че я събужда с целувка, пълна с любов.

 

 

Джъстис влезе в отделението като шериф в бар. Рязко бутна вратите от край до край и се отправи към леглото на Ноелия, преди главната сестра да успее да го спре. Жената крещеше неразбираеми думи за зелени престилки, калцуни и маски, антисептични сапуни и медицински разрешения. Джъстис чуваше само глухите удари на сърцето на Ноелия, които отслабваха с всяка минута. Накъсаното й дишане и шепота на душата, търсеща пролука, през която да избяга от тялото.

Отиде в горната част на леглото, наведе се над любимото, мечтано лице и положи устните си върху нейните. Само в една-единствена доза й даде всички целувки, които бе пазил като съкровища дълбоко в себе си. Изгуби представа за точния им брой, защото не можеше топлината и животът, които й даде чрез тях, да бъдат изчислени. Възкреси я, както се казва, защото изведнъж сърдечният й ритъм се учести, така че обърка схемите на целия медицински екип на болницата, насищането с кислород преля границата и флуидите на живота започнаха да циркулират във вените й. Ноелия отвори очи и не можа да ги отдели от дълбокия кладенец на неговите.

— Няма от какво да се страхуваш — каза момчето, припомняйки първата им и единствена нощ заедно. — Ще те обичам цял живот!