Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (33)

33.

Забранено е да се спестява истината.

Нямаше нужда Джъстис да обяснява на Андрес, че причината за изцъклените му очи и треперещата му брадичка е новината за раждането на малката Тереса. Другият просто седна до него на кърмата на кораба и започна разказа от самото начало. Каза му, че Ноелия никога не се е съмнявала в почтеността му, и също така му призна, че той самият е бил първият, който го е обвинил.

— Помислих, че си избягал с парите — разкая се той. — Не открих друг мотив, за да изчезнеш така за една нощ. Имам един недостатък, Джъстис, и те моля да ми простиш, защото съм готов да се променя: не се доверявам на хората. Винаги предполагам най-лошото. За разлика от мен, Сесилия е най-милият човек на Земята. Тя ме научи, че винаги има поне една причина, колкото и малка да е, за да се оправдае поведението на човек.

— Прощавам ти, брат!

Каза му също, че Ноелия е много смела. Бе решила да се бори за живота на дъщеря си, въпреки че е сама и с разбито на хиляди парчета сърце.

— Но те обича, Джъстис. Ирационално и абсолютно. Тя самата се плаши, когато анализира чувствата си, но си дава сметка, че никога няма да е щастлива, ако ти не си до нея.

— Имаме дъщеря! — Джъстис бе смаян и неспособен да поеме толкова информация наведнъж.

— Сесилия ще се грижи за детето. Ноелия я помоли да му бъде приемна майка, ако ти си съгласен, разбира се. Лошото е, че ако детето е вече родено, раждането сигурно е било сложно — отвърна Андрес. — Очаквахме бебето през август. Какво точно ти каза Ивана?

— Че трябва да се обади на лекаря.

 

 

В най-красивия пансион на света положението бе драматично. Ивана бе успяла да върне Ноелия в леглото и й бе връчила прекрасния вързоп, който съдържаше мъничко бебе, здраво на вид, още непочистено и топло, което скимтеше като котенце и слепешката търсеше майка си. Проблемът обаче бе, че кръвоизливът не спираше, колкото и кърпи да притискаше акушерката към тялото на Ноелия.

Тя бе изгубила много кръв. Постепенно цветът се оттегляше от лицето й, а устните й посиняваха, като че ли умираше от студ. Каза, че й се вие свят, и това бяха последните й думи, преди да изгуби съзнание. По улица „Лансада“ се чу сирена на линейка, вдигайки на крака целия квартал, който по това време в неделя изобщо нямаше намерение да става. Когато колата стигна до пансиона, Ивана се помоли на Бог вече да не е твърде късно.

 

 

— Андрес… — заекна Джъстис, с присвити вежди, сочейки с глава към хоризонта.

— Мама му стара… — отвърна кварталният хулиган. — Патрул. Скрий се там долу и да не си мръднал!

На фона на утринното слънце се очертаваше плашещият силует на катер с двама души екипаж на борда. Двамата носеха зелени униформи, спасителни жилетки и отличителните знаци на Гражданската гвардия.

По високоговорителя отдалеч ги предупредиха, че се готвят да се качат на борда на кораба на Андрес Леал.

Мъжът с напевния глас бе дебел и имаше андалусийски акцент.

— Добър ден — поздрави. — Рутинна проверка. Бихте ли ни показали разрешителните на кораба и митническите документи?

— Разбира се, сержант — отвърна капитанът — Качете се на борда.

— Кучето хапе ли?

— О, не — то е безобидно.

За да улесни качването, Андрес спусна платформата на кърмата. Помогна на сержанта да се качи на кораба и после се наведе да подаде ръка на придружаващия го агент. Беше жена, носеше косата си прибрана на висок кок и много черни слънчеви очила. Аноракът покриваше голяма част от лицето й, но устните, тези устни, извити в полуусмивка, му се сториха познати и някак несъвместими — сякаш не на мястото си.

— Стажант Карион — каза тя. — Каталина Карион.

Шефът й се обърна изненадано. Явно по регламент не се представяха по този начин.

— Андрес Леал — отвърна той невярващо.

— Ще ни извините ли за неудобството агентът да провери кабината? — попита сержантът — Имаме заповед да обискираме корабите, които пресичат пролива тези дни.

— Защо? — попита Леал, за да спечели време, въпреки че знаеше отговора.

— Търсим нелегални имигранти — обясни сержантът — Някои се укриват на кораби като вашия, без дори собственикът да знае — изясни. — Или поне това твърдят, когато ги заловим.

Каталина отдаде чест по военному и внимателно се вмъкна в кораба по дървената стълбичка, която водеше към каютите.

След няколко минути подаде отново глава.

— Всичко е наред — отвърна.

— Проверихте ли отделението за платната зад душкабината?

— Да, господине.

— Проверете отново — каза той, надничайки отгоре. Каталина отвори вратата на малката баня на десния борд. В дъното откри вратичката, която я свързваше със скривалището на Джъстис.

— Няма нищо.

— Вижте между платната, моля.

Каталина се наведе. Повдигна едно от сините покривала и откри черните очи на Джъстис, молейки я без думи за милост. Усети и забиващия се в тила й поглед на шефа си.

 

 

В деня, в който я изгониха от пансиона, Каталина разбра, че е дошъл моментът да промени живота си. Не можеше да продължава както досега, покривайки гърба на престъпника, който твърдеше, че й е баща. Откакто имаше спомени, животът й бе поредица от обвинения срещу него, гаранции и присъди. За да може да освобождава баща си и така да му даде възможност отново да пие, докато пак го задържат, Каталина трябваше да краде, да лъже, да изнудва и да мами всички хора, които бе срещнала през краткия си живот. Затова нямаше приятели. Защото това, което се бе случило с момичетата в пансиона, се бе случвало хиляди пъти преди това и вече нямаше никого, от когото да поиска заем, към когото да се обърне за помощ или при когото да се завърне.

Онази сутрин, търкаляйки куфара си по улица „Лансада“, без да има къде да се приюти, Каталина си представи живота си в дългосрочен план. Вече не беше малка. Бе навършила деветнадесет години и в бъдеще полицията нямаше да е толкова снизходителна към нея, както досега. Някой ден неочаквано щяха да я задържат и тогава баща й трябваше да краде, за да плати гаранцията й. Така кръгът щеше да се затвори, защото него също щяха да го арестуват, а тя пак трябваше да извършва престъпления, за да освободи пък него.

Седнала на бордюра на тротоара, стигна до заключението, че животът й е като игра на апаши и стражари. До този момент винаги бе играла в отбора на лошите, каза си, но този път щеше да пробва късмета си от страната на добрите, за разнообразие.

Винаги й бе харесвало да разследва. Беше сигурна, че ще е по-добър детектив, отколкото филолог в края на краищата образованието, което бе избрала, бе по-скоро за книжни плъхове, а тя бе човек на действието. Това, както и фактът, че не бе взела нито един изпит до момента, окончателно я убеди каква трябва да е следващата стъпка в личния й роман. Спря такси.

— Закарайте ме до Централно управление на Гражданската гвардия.

— По „Родригес Сан Педро“ ли?

— Нали вие сте таксиметровият шофьор? Вие трябва да знаете, не аз.

— Как си личи, че си полицай, маце.

Изпратиха я на практика в Кадис, „да посреща лодките“, й казаха със смях, сякаш ставаше въпрос за нещо унизително. Униформата й бе голяма, а обувките тежаха като павета. Беше най-слабата. Местните шеговито я наричаха „хилката на Гражданската гвардия“.

 

 

— Тук няма никого, сержант! — извика, без да престава да гледа в упор страха, който можеше в най-големи подробности да разпознае в очите на Джъстис.

Пусна покривалото на платната върху потното и треперещо тяло на момчето. Раздели се с Андрес Леал, без да му подаде ръка. Само с едно леко кимване на главата. И се отдалечи на юг, на борда на бързия катер. Още една песъчинка в бездната от небесни тела, сред които е и Земята, изчезна някъде в безкрайното небе и потъна в синьо-белия хоризонт.