Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (32)

32.

Забранени са купоните в отсъствието на собственичката на пансиона. (Безполезно е да се иска разрешение)

Сесилия знаеше, че има един висящ въпрос, който не бива да отлага: трябваше лека-полека да разкрие на майка си тайната за истинския й произход.

Мислеше да започне, като й разкаже за намирането на зазидания в къщата на баба й и дядо й медальон — същия, който се бе появил в съня на майка й и който сега висеше на нейния врат. Щеше да й каже, че е тръгнала по следа, която я е отвела до манастир на францискански монахини, който по нейно време е бил сиропиталище. Щеше да й обясни, че всички момичета, които са минали оттам, имат такъв медальон. И тя, в своето неведение, щеше да й отговори нещо от сорта на „колко любопитно и колко странно да се появи точно в твоя дом“, а после щеше да я попита за Андрес: как са се запознали, на колко години е, дали е ерген, какви са намеренията му и кога ще ги запознае официално. И след дълбока въздишка щеше да й признае, че този толкова привлекателен лекар със сигурност е отговорът на молитвите й.

Тогава Сесилия щеше да избухне в сълзи като глупачка и историята с Асусена, сестра Петра и преселването на баба й и дядо й, за да открият изгубената си дъщеря, щеше да мине на втори план. Родителите й щяха да се върнат към терапията с горещ шоколад с кротони и вълнено одеяло пред телевизора, съжалителните погледи, свиването на рамене с подтекст „страхувах се, че ще стане така, вече ти го казах“, с което посрещаха разочарованията на дъщеря си.

Бяха минали обаче три месеца, а Асусена ставаше неспокойна и като обсебена от албумите, които разглеждаше постоянно, седнала на канапето в библиотеката. А Ноелия, противно на всички прогнози, бе преодоляла тридесетата седмица на рисковата си бременност.

На всеки петнадесет дни ги посещаваше лекарката, въоръжена със стетоскоп, апарат за кръвно, термометър и разни други неща. Уверяваше ги, че малката Тереса се развива нормално, че вече тежи повече от килограм, повече от два, че плацентата също расте и че отлепването може да е причина за преждевременно раждане. Предупреждаваше ги, че нищо не е гарантирано, а опасността е реална и във всеки момент всичко може да отиде по дяволите. И през остатъка от деня Сесилия трябваше да успокоява Ноелия.

— Андрес ще се върне скоро — повтаряше й тя. — Ще доведе Джъстис, ще видиш!

Месец юни бе вече преполовил. Сесилия се бе ангажирала лично да се грижи за цветната и зеленчуковата градина и се справяше доста добре. Около къщата сега цъфтяха весели розови петунии, а до портата хортензиите, от които през зимата бяха останали само четири хилави пръчки, отново избуяха в пищно зелени листа и огромни сини цветове. Що се отнася до зеленчуковата градина, доматите вече започваха да се нуждаят от колове за подпора, за да растат право нагоре, тиквичките си завладяваха територия, марулите се разлистваха, а морковите срамежливо показваха нежните си зелени листенца.

През този сезон родителите на Сесилия пълнеха къщата с цветя. В техния район люляците цъфтяха малко по-късно, както и дивите божури, горските лилии и мащерката. Върху масата в трапезарията имаше огромна ваза, пълна с цветове и ухания. Щяха да я очакват, за да отпразнуват четиридесет и четвъртия й рожден ден.

— Тази събота заминавам за Агила — предупреди тя Асусена няколко дни по-рано. — Мисля, че дойде моментът на истината. Ще занеса медальона и изрезката от вестника. Пожелай ми късмет!

— Бог да е с теб! — отвърна сирачето, прегръщайки я силно.

На първия етаж в най-красивия пансион в света през отворения прозорец в стаята на Ноелия се виждаше луната. Отново беше като онази златна погача, която освети първата й и последна нощ с Джъстис. Същата, която на петнадесет морски мили и шестстотин седемдесет и един километра разстояние оттам наблюдаваше през сълзи и бащата на момиченцето, който, току-що спасен от морето, пореше с кораба вълните, за да се събере с любимата си.

 

 

Телефонът в пансиона звънна. Бе шест сутринта на последната неделя, преди последния изпит по синтаксис. Ноелия го чу от стаята си и си каза, че Ивана също ще го чуе и тичешком ще слезе да отговори.

Часът бе необичаен — явно новината бе твърде важна, помисли си тя. Както всеки път, когато звънеше телефонът, се помоли на Господ да е във връзка с Джъстис. „Стига ми да знам, че е жив — помоли тя. — Дори и никога повече да не го видя, за мен е достатъчно да е жив.“

Ивана имаше лек сън. Бе обещала на Сесилия, че ще се грижи за Ноелия през двадесет и четирите часа, през които ще бъде в Агила. Нямаше намерение да излиза от пансиона през целия уикенд, увери тя собственичката му. Учебната година бе към края си и тя не искаше да се провали на някой изпит.

Откакто се омъжи тайно през декември, имаше усещането, че учи най-трудната дисциплина — нещо като бягане с препятствия, в което всеки предмет бе преграда, а тя — олимпийски лекоатлет, който трябва да преодолее всичките, без да събори нито една. Накрая на състезанието, вместо финална линия, Ивана очакваше да види украсената с цветя врата на някоя църква и своя любим Дани, който я очаква пред олтара.

Беше му забранила посещенията през уикенда. Той бе възразил и се бе опитал да я убеди с неоспоримия аргумент, че хазяйката й отсъства, а Ноелия няма нищо против. Тя, за разлика от Сесилия, смяташе, че тайният брак със същата сила легитимира секса, както и ако сватбата е публично достояние.

Ивана обаче имаше нужда от концентрация и тишина, за да може да се съсредоточи в синтаксиса. Щеше да има време за любов през лятната ваканция, която смятаха да прекарат заедно, обикаляйки Италия с мотора на Дани.

Също като Ноелия и тя бе събудена от звъна на телефона и минавайки покрай стаята й, видя, че очите й са отворени, а ръцете — събрани пред устата, като на дете, което се моли, коленичило пред леглото си.

Слезе бързо, шестнадесет стъпала в галоп, и в другия край на линията чу развълнувания глас на Джъстис, който питаше за Ноелия.

— Джъстис е! — Викът на Ивана излезе от душата й. Не си даде сметка за въздействието, което новината можеше да предизвика върху една бременна в риск.

Ноелия скочи от леглото, показа се на стълбищната площадка и видя отговора на молитвите си в лицето на Ивана: той е жив и здрав.

В същия момент, в който Джъстис помоли Ивана да му даде Ноелия, Ноелия почувства първия пристъп на болка. Бе изстрадала много през седемте и половина месеца на бременността си, бе привикнала към всякакъв вид мъки, но това бе съвсем различно от всичко преживяно: пронизващо, остро, неочаквано.

Усети нещо мокро и топло между краката си. Погледна надолу и видът на кръвта я ужаси.

— Ивана — каза само. — Ивана. — Кървенето бе очевидно. — Ивана…

С глух звук, като от чувал брашно, се стовари на пода. Рускинята изтърва слушалката на телефона и хукна нагоре по стълбите.

— Ти раждаш! — разбра веднага, виждайки как Ноелия се гърчи от болка сред локва кръв.

— Обади се на докторката — успя да каже с едва доловим глас.

— Няма време — отвърна Ивана. — Ти раждаш — повтори тя.

Коленичи, без да дава повече обяснения. Застана пред родилката и притисна колената на Ноелия срещу гърдите си. Хвана ръцете й. Погледна я в очите.

— Ноелия — каза, без да откъсва от нея двете сини сфери, през които виждаше света. — Не израждам за пръв път. Дишай! В добри ръце си. Баба ми беше акушерката на нашето село, а аз й помагах. Братята и сестрите ми са родени вкъщи. Дишай! Знам много добре какво трябва да правя. Напъвай! Жените от селото казваха, че имам талант. Малките ми ръце. Гласът ми. Интонацията. Дишай! Светлите ми очи. Дишай! Успявам да хипнотизирам с тях родилките и да пропъдя болката им. Напъвай! Знам как да завъртя бебето в утробата. Как да хвана хлъзгавата му главичка в дланите си. Напъвай! Как да го извадя и да го държа между пръстите си. Как да го поема. Напъвай, Ноелия! Готово!

— Умирам, Ивана!

— Това е дъщеря ти. Вземи я!

Същата пълна луна, която влизаше през отворените прозорци на пансиона, бе насочвала кораба на Андрес Леал, за да открие момчето. Същото огнено слънце, което сега го тласкаше към сушата — като червените и жълтите пламъци в къдриците на Ноелия, — за пръв път осветяваше новородената му дъщеря.

— Джъстис — каза Ивана, спокойна въпреки всичко, на гласа, който я викаше от другия край на все още отворената линия, — току-що стана баща на прекрасно момиченце. Кажи на Андрес да ти обясни. И затвори, моля те, защото трябва да се обадя на лекаря.