Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (25)

25.

Забранено е да се съжалява за неща, които са приключили.

Библиотеката се превърна в сигурно и уютно убежище за Сесилия и Асусена, с приглушената си светлина, коженото кресло, капандурата, настолната лампа и пухкавия килим върху дървения под, където двете седяха, облегнати на лавиците с книги, и пиеха чай в чаши от английски порцелан, ядяха сладки и разлистваха албумите със снимки, взирайки се във всеки образ, сякаш е произведение на изкуството. Анализираха всяка увековечена в изображенията сцена, оглеждаха всеки един от хората пред обектива, всяка сграда, всеки пейзаж, опитвайки се да възстановят с думи една далечна реалност. Реалност, която с наближаването на утрото сякаш се приближаваше и до тях, от черно-бяла ставаше цветна и се проектираше в настоящето: почти същата къща, в която бяха в момента, но преди ремонта, когато все още я бяха обитавали Тереса и Мигел, когато е нямало веранда, а печката е била на въглища.

Все още им липсваха някои факти, за да разберат цялата история. Това, което вече знаеха обаче, бе хвърлило неочаквана светлина. Като например факта, че Роса, майката на Сесилия, не е биологична дъщеря на баба й и дядо й и че истинското й име не е Кинтана, като на дядо Мигел. Сестра Петра я бе записала с фамилията Фернандес, когато я бе намерила в една кошница — току-що родена, все още непочистена след трудното раждане, за което можеше да се съди по количеството кръв и нечистотии по нея, скимтяща като изоставено котенце пред вратата на манастира. Била придружена единствено от друго момиченце, също толкова изплашено и също толкова мръсно, но малко по-голямо, на което монахинята дала същата измислена фамилия — Фернандес. Едно съвсем обикновено и дискретно име, а не някое от онези, които бележат живота завинаги и намекват за неясен произход. Кръстила я Асусена, защото това бе име на цвете, а също и на светица, при това от важните, които се честват на Успение Богородично.

Това, че са сестри, било ясно не само защото принадлежали към една и съща „пратка“. И двете излъчвали еднаква миризма на огнище, били боси, имали еднакви вълнени шалове, същата тъга в очите, кръгло лице и сбръчкани ушенца.

Сестра Петра била двойно изненадана, когато излязла да отвори вратата и ги намерила да плачат в дует на самотния тротоар в шест сутринта. Заела се да ги нахрани, да ги изкъпе, да ги облече, да ги приласкае в скута си и да ги покрие с целувки — класическото посрещане в сиропиталището, докато сестра Саграрио се захванала първо да издири родителите и след това да уведоми властите.

Установила, че момиченцата са дъщери на вдовица, починала по време на раждането. Научила го от акушерката, която безуспешно се опитала да спаси живота на майката и накрая се наложило да извади бебето от корема й. Признала, че за пръв път участвала в израждане. В клане по-скоро — добавила жената. Тя самата завела и оставила децата пред вратата на манастира, защото, както признала по-късно, не знаела какво друго да направи.

Изчакали тялото на майката да се вкочани, преди да ги запишат в гражданския регистър като сираци. Никой не дошъл да ги потърси. Тайно в себе си сестра Петра дори малко се зарадвала, защото веднага обикнала Роса и Асусена.

— Седмица по-късно семейство Мигел и Тереса Кинтана от Агила се появили в сиропиталището и попитали за новородено, което биха могли да осиновят — Игуменката с роговите очила четеше досието като приказка. — Направили им съответното проучване и преценили, че са годни за родители. Дали им малката Роса Фернандес на 7 април 1950 година.

— И не са ги уведомили, че има и друго момиченце? — изненада се Сесилия. — Не са ли им казали, че има сестра?

— Практиката не е такава — обясни монахинята. — Смята се, че след като веднъж са влезли в сиропиталището, всички момичета са сестри, без да се прави каквато и да било разлика между тях. Всички са Фернандес. Ако баба ви и дядо ви бяха поискали още едно момиченце, вероятно щяха да им кажат за Асусена. Но не се е случило така. Тук пише, че са поискали новородено. Виждате ли?

 

 

На второ място, подобно разкритие щеше да разклати из основи живота на Роса Кинтана, майката на Сесилия, която никога не бе знаела, нито подозирала, нито дори си бе представяла, че родителите й не са тези, които са я отгледали, а някакви непознати призраци, умрели два пъти — в земния живот и във вечността, защото им е било отнето правото да съществуват в съзнанието на дъщерите им.

— Аз се радвам да го науча — каза Асусена. — Това, че родителите ми не са ме изоставили просто ей така, а само защото са починали.

— Да, така погледнато… — съгласи се Сесилия.

Въпросът сега бе да подготвят за истината Роса, която живееше в неведение, радвайки се на спокойно, без сътресения, съществуване в неродната си Агила.

Първоначалното пробождане, което Сесилия усети в душата си, когато осъзна, че Тереса и Мигел не са нейни биологични баба и дядо, претърпя благоприятна метаморфоза. За нейна изненада, след като изследва чувствата си, тя стигна до заключението, че те остават непроменени.

— Виж ти — въздъхна, свивайки рамене пред облекчените лица на игуменката и на домашната си помощница, които бяха притаили дъх, без да се осмелят да направят какъвто и да било коментар.

 

 

Третият извод, който откритието налагаше, бе ни повече, ни по-малко фактът, че Асусена и Сесилия са леля и племенница, което същностно променяше професионалните им отношения, превръщайки ги за една нощ от служебна в семейна, емоционална и съкровена връзка.

Затова, след като се прибраха в пансиона, вместо Асусена да се върне към домакинските задължения, а Сесилия — към кабинета си, където я чакаше една камара изостанала работа, двете си направиха чай с мляко и сладки, изкачиха стълбището до таванския етаж и се затвориха да разглеждат фотоалбумите, които Сесилия държеше в библиотеката.

— Това е нашата къща в Агила. Този тук, с велосипеда, е баща ми, а жената с червеното палто е майка ми — обясняваше Сесилия. — На височина е горе-долу колкото вас и наистина формата на лицата ви е еднаква. Виждате ли?

— Изглежда много по-млада от мен.

— Да, полага много грижи за себе си — храни се здравословно, всеки ден върви пеша и се гримира старателно. Откакто навърши четиридесет, боядисва косата си, защото отдясно й се появи бял кичур.

— Такъв ли? — Асусена посочи собствената си прошарена коса и Сесилия забеляза, че състоянието й не е много добро. Определено имаше нужда от намеса.

— Знаете ли какво ще направим? — оживи се тя. — Преди да отидем в Агила, ще минем през салона за красота, където правят кичурите ми, и когато излезем от него, дори вие самата няма да можете да се познаете.

Идеята бе да подготвят почвата внимателно. Никакви медийни сензации от типа на: „Две сестри, разделени от раждането им, се срещат на снимачната площадка след шестдесет и четири години — покъртителна история с много сълзи за радост на публиката“. Роса Кинтана не обичаше изненадите. Напротив — щастието й се градеше върху реда и планирането. Трябваше да се види само колко внимателно подрежда книгите в книжарница „Макондо“ например, за да се разбере, че подобна новина може наистина да я шокира.

— Най-добре би било аз да отида предварително някой уикенд и да поставя основата, като й разкажа историята за медальона. Това, че съм установила произхода му, че е принадлежал на едно сираче от манастира на францисканските монахини, че това момиченце е било осиновено от една двойка от Агила…

— А това, че има сестра?

— Смятам, че е по-добре да оставим това за някое следващо посещение. Нека да подаваме информацията малко по малко, Асусена, за да не докараме на майка ми някой инфаркт.

— Разкажете ми за баба си и дядо си — помоли сега новооткритата й леля, отваряйки един от най-старите албуми.

 

 

Първата снимка на баба Тереса и дядо Мигел, която Сесилия пазеше, беше от деня на сватбата им през юни 1942-ра. В нюанс сепия Мигел Кинтана, както всички младежи от онова време, изглеждаше преждевременно състарен: щръкнали уши, открито чело, прическа на път през средата, подрязани мустаци, черна папийонка и карамфил на ревера. Тереса Астудильо беше дребна и жизнерадостна жена, която се усмихваше от бялата си рокля с кръгла якичка, тясна талия и широки ръкави. Имаше букет с цветя и було, прихванато от много широка диадема.

— Тя е била на двадесет и една, а той — на двадесет и четири — обясни Сесилия. — Познавали са се от деца и са пораснали заедно. Разбрали, че се обичат, в деня, когато дядо се записал доброволец и го изпратили на фронта. Този ден се появил в дома й, пожелал да разговаря с баща й и поискал разрешение да я ухажва, както е била традицията тогава. Казал му, че от молбата му може и да няма последствия на практика, понеже бил сигурен, че ще загине във войната. Но ако по някаква причина Господ решал да остане жив, то щял да е до Тереса, защото нямало никакъв смисъл да запази живота му, но да го лиши от единствената причина да живее. През годините на войната си разменили няколко прекрасни писма, а през четиридесет и втора се оженили в катедралата в Агила. Това тук е къщата, където дядо Мигел е прекарал младостта си. Винаги разказваше, че имението е било толкова откъснато от света, че е разбрал за избухването на войната едва когато автобусът престанал да минава. Първите години баба и дядо са живели извън града, но после дядо ми го взели на работа в Ренфе и тогава двамата се преместили в къщата в Агила.

— Това бебе майка ти ли е?

— Да, тази снимка е от кръщенето й. Мъжът с мустака и дребничката жена, която се е опряла на ръката му, са баба и дядо.

— Каква хубава пелена!

— И мен са ме кръстили с нея — усмихна се Сесилия. — Мисля, че майка ми още я пази вкъщи. Никога не изгуби надежда, че ще стане баба. Не знаеш с какво постоянство ме питаше всеки месец дали вече сме извикали щъркела. Накрая ме накара да осъзная, че способността на жената да зачене не е вечна и че след четиридесет става трудно… Но колкото и да се опитвахме с мъжа ми, не успяхме да имаме деца.

— Децата идват в живота, когато най-малко ги очакваш — изръси внезапно Асусена. — Така твърди приятелката ми Асунсион. Казва, че децата невинаги пристигат по един и същ канал и както виждаш, майка ти и аз сме най-добрият пример за това.

— Детството на майка ми е било много щастливо — продължи Сесилия, прелиствайки страницата на албума, за да смени темата. — Тази снимка е от Деня на влъхвите. Виж колко е красива рождественската сцена, каква камара от подаръци и какъв вкусен кекс има.

Асусена не каза нищо. Изведнъж в гърлото й заседна буца, а очите й се насълзиха.

Сестра Петра пълнеше чорапите на момиченцата си с бонбони. Сестра Ковадонга имаше грижата да осигури две пуйки и да ги напълни с кайма и сини сливи. А сестра Саграрио скриваше монета в питата. Три послушници се преобличаха като Мелхиор, Гаспар и Балтазар и раздаваха играчки на най-малките: шарени стъклени топчета, въже за скачане, парцалена кукла или топка. Всичко това правеше празника вълшебен. Ако онова момиченце с името Асусена Фернандес знаеше, че може да съществува такова изобилие като това на снимките, вероятно щеше да се чувства много нещастно.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза на глас. — Накрая ще излезе, че съм имала много скапано детство.

Сесилия се усмихна разбиращо.

— Щастието няма нищо общо с материалните неща — каза тя. — Има една мисъл на свети Августин, която баба и дядо винаги повтаряха: „Не е най-богат този, който има най-много, а онзи, който се нуждае от най-малко“.

— Да, разбира се — отвърна Асусена. — Защото на тях никога нищо не им е липсвало. Така е лесно да редиш мъдри слова. Но аз имах нужда от баща и майка, от дом, от подаръци за Коледа, от образование, от добър мъж и от работа, различна от тази да чистя тоалетни на германци.

— Ако това ще ви утеши — каза Сесилия, — мисля, че животът ви със сигурност ще се промени завинаги. На майка ми ще й е нужно малко време, за да свикне с идеята, но когато успее да приеме, че сте й сестра, ще бъде най-добрата ви приятелка и съюзница. Никога няма да ви липсват обич или подаръци за Коледа — мога да ви обещая, защото я познавам много добре. Няма нужда да съжаляваме за нещо, което вече е минало. Важното е да гледаме напред. И да си боядисваме косата, разбира се — пошегува се с намерението да върне усмивката на Асусена. — Като за начало какво ще кажеш да минем на „ти“?