Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (24)

24.

Забранено е да се пренебрегват семейните отговорности.

Сгушена в обятията на Андрес, Сесилия успя да спи спокойно и за няколко часа да забрави проблемите, които я тормозеха. Когато съмна обаче и се раздели е него с отчаяна целувка на верандата на къщата, страховете отново обсебиха съзнанието й. Откъм улица „Лансада“ се появи Асусена — последният човек, когото Сесилия би искала да срещне в този момент. Жената обаче я прегърна силно и с необичайна радост, като човек, едва дочакал да свърши отпуска му и да се завърне към служебните си задължения. Каза, че била на път да се побърка от бездействие по цял ден, че много са й липсвали всички и че е много щастлива най-после да се прибере у дома.

Сесилия се вторачи в златната верижка, която висеше на врата й, и си спомни за плана, който бяха измислили предишната вечер с Каталина: да я притиснат, за да я накарат да обясни произхода на медальона. Бижуто, което я превръщаше в заподозряна в неправомерно присвояване, въпреки че изобщо не бе ясно дали става въпрос за същия медальон или за друг, идентичен с онзи, нито дори дали изобщо става въпрос за кражба или за случайно съвпадение.

От друга страна, помисли си Сесилия, ако Асусена бе последният човек, когото искаше да види, то Каталина бе предпоследният. Сега, когато разполагаше с нова информация за това странно момиче — съществуването на баща, замесен в престъпления, се страхуваше, че има неизстреляни фойерверки, готови да избухнат във всеки момент на това цирково представление, в което се превръщаше животът й.

Асусена влезе в пансиона, припявайки си коледна песен, сложи престилката си, огледа бъркотията, която цареше в кухнята, и запретна ръкави, без да направи какъвто и да било коментар по този повод.

Сесилия седна до масата в „офиса“ й, наблюдавайки я отзад, докато Асусена подрънкваше с тенджери и мръсни чинии — широките бедра, разширените вени по краката, увисналите рамене и побелелите коси в къдриците. Изведнъж, сякаш от нищото, изпита нещо подобно на привързаност към тази едновременно мила и груба, толкова сърдечна, колкото и рязка жена. Помисли си, че всъщност Асусена просто е едно изоставено момиченце, и я видя пред себе си — седемгодишна, със стегнати плитки, повдигнала се на пръсти пред мивката, с изранени ръчички и непокътната невинност. Щастлива, но по някакъв неин си начин, защото това дете не бе познало друг дом, освен сиропиталището, нито друга майка, освен сестра Петра, и това бе за нея целият свят.

— Асусена! — повика я шефката й, без да мисли два пъти. — Седнете при мен, бих искала да обсъдим нещо.

Жената я погледна изненадано, но не откри в очите й нещо различно от състрадание, така че откликна с удоволствие.

— Казвайте — дори я окуражи тя.

— Не знам откъде да започна — призна Сесилия. — Това, което ще ви попитам, е много лично. Може и да се обидите.

Инстинктивно Асусена посегна към медальона, който висеше на шията й.

— Става въпрос точно за този медальон.

— Медальонът?

— Да, Асусена. — Сесилия набра смелост — Трябва да знам къде сте го намерили.

Лицето на помощницата се напрегна. Сви вежди и сбръчка нос.

— Не съм го намерила. Медальонът е мой. Сложи ми го сестра Петра, когато отидох в сиропиталището. Вече ви разказвах за нея, нали?

— Да, разказа ми, че тази монахиня е била за теб като втора майка.

— Не като втора, а като първа, защото аз друга майка не съм имала — коригира я тя. — Сестра Петра се грижеше за момичетата, които бяха изоставяни пред вратата на дома. Тя винаги ни даваше имена на цветя — Асусена^[1], Хортензия, Маргарита… Кръщаваше ни и ни окачваше медальон с ангела пазител — за да ни закриля и пази, казваше, ако се разделим с нея.

— Значи вие не сте намирали това, което Джъстис открадна?

— Аз? — изненада се Асусена, след което веднага запита: — Джъстис ли е бил?

— Така смятам. И съм все по-сигурна. Подозирам, че преди да замине, е скрил откраднатото някъде в къщата. Помислих, че сте го намерили вие, защото, както изглежда, аз имам същия медальон като вашия.

— Много странно — отбеляза Асусена. — Този медальон е на повече от шестдесет години. Не мисля, че има много подобни.

Сесилия си пое въздух. Бе дошъл моментът да разкрие картите. Не искаше да чака Каталина, която щеше да проведе груб и безжалостен разпит, а да се приближи към жертвата леко, приласкавайки седемгодишното момиченце.

— Асусена, кажете ми истината — помоли я тя. — Онази обява, за която ми казахте, с която баба и дядо са търсели домашна помощница — тази ли е?

От задния джоб на същите дънки, които носеше предишната вечер и които бе обула сутринта, за да изпрати Андрес, измъкна изрезката от „АВС“: „Издирва се Асусена Фернандес, сирак от приюта на францисканските монахини от Мадрид, по семейни въпроси, в неин интерес…“

Асусена пребледня. Очите й се насълзиха, ръцете й започнаха да треперят и с глух вопъл събираните с години сълзи се търкулнаха по бръчките на лицето й.

— Къде открихте това? — Тя бе смаяна.

— На същото място, където и вие — във вестника — отвърна другата.

— И разбирате ли го? — Въпросът обърка Сесилия.

— Дали го разбирам?

— Да, дали знаете за какво са ме търсили баба ви и дядо ви — каза Асусена. — Защото аз изобщо не ги познавам. Не успях да се запозная. Видях съобщението във вестника, както ви казах, докато бях в отпуск в Мадрид, и ме заинтригува, но трябваше да се връщам в Германия, а после, по една или друга причина, забравих. Мисля, че два пъти звънях на посочения телефонен номер, но никой не ми отговори. Миналата година, докато почиствах, намерих обявата в едно чекмедже и си казах: „Асусена, настъпи моментът да разрешиш тази загадка“. Но вие видяхте, че когато пристигнах, бе вече късно — баба ви и дядо ви бяха починали.

В продължение на няколко минути двете жени се гледаха мълчаливо. Двете глави превъртаха една и съща теория, която не се осмеляваха да произнесат на висок глас. Едно обаче бе сигурно — че съществуват два еднакви медальона: единият — на шията на Асусена, а другият — зазидан в стена в къщата. И това бе свързващата брънка между двете истории.

— Знаете ли какво се е случило през 1976 година?

— 1976-а? — повтори Асусена, озадачена. — Тогава умря сестра Петра. Милата — проплака тя, — не ме пуснаха от работа дори за погребението й.

— Изглежда, това е същата година, когато баба и дядо са се преместили в Мадрид и са започнали да ви издирват. Мисля, че решението на тази загадка е в сиропиталището. Доколкото успях да науча — добави Сесилия, — все още има една монахиня, която е познавала сестра Петра. Но преди да отидем там, е важно вие да се чувствате готова да се изправите срещу това, което бихме могли да открием. Нещо, което може би засяга и двете ни.

Сесилия инстинктивно взе ръцете на Асусена в своите и силно ги стисна.

— Аз съм готова — прошепна сирачето. — А вие?

 

 

Сесилия и Асусена тръгнаха веднага, за да не дадат възможност на някое от спящите на горния етаж момичета да си пъха носа в делата им. Изминаха разстоянието до манастира на францисканските монахини с колата на Сесилия в мълчание, нарушавано от време на време само от някоя въздишка.

На няколко метра от входа Асусена се разприказва:

— Там, зад завоя, е сиропиталището — каза тя и Сесилия забеляза, че гласът й леко трепери. — От много години не съм идвала. Не защото не съм искала, разбирате ли? Просто животът е като река, която те носи, накъдето си иска, и е много трудно да плуваш срещу течението. Но тук аз бях много щастлива. Сестра Петра бе самата любов. Тя ни целуваше за лека нощ, учеше ни, опрени с лакти на леглото, да се молим на ангела пазител, за да се грижи за нас и нашите родители. Казваше, че всички момичета имат баща и майка. Че някои от тях са на небето, а други са много заети и не могат да се върнат за нас, но ние си оставаме най-важното за тях. Че всяка нощ се молят, също като нас, на същия ангел и че той е като пастир, способен да разбере кое агънце на коя овчица принадлежи. Ако някоя от нас бе тъжна, тя прекарваше нощта, бдейки до нея. Ако имахме рожден ден, ни правеше някакъв дребен подарък: чорапки, тетрадка, букетче цветя… И въпреки че повечето не знаехме точно в кой ден сме родени, смятахме за рожден деня, в който сме пристигнали в дома. Имаше и една сестра — Саграрио, която отговаряше за дисциплината. И по-добре, защото сестра Петра бе толкова добра, че понякога й се качвахме на главата. Сестра Саграрио следеше да се спазват правилата: учеше ни, че трябва да се къпем всеки ден, че храната е свещена и не трябва да се разхищава дори едно зърно ориз, че не се тича по коридорите, че не се говорят мръсни думи… Такива неща. Имахме и учителка — сестра Ковадонга, която бе много едра и много дебела и която, ако не внимавахме, изяждаше сандвичите ни, приготвени за следобедната закуска. Бяха просто хляб с масло и захар, но ако някоя не искаше, тя го излапваше с голямо удоволствие! И послушниците — какъв отбор! Също момичета като нас, но някак по-красиви, по-добри, по-чисти… Всички искахме да станем послушници, да бъдем като тях и да носим расо и бяло покривало. После, разбира се, всяка тръгна, накъдето я поведе природата й — някои се омъжиха, някои се отдадоха на служение, а трети — като мен, решихме да видим свят, да натрупаме състояние, защото вероятно сме били по-големи мечтателки или авантюристки.

— Нямате ли оттогава някоя приятелка? — попита Сесилия.

— Имах, но след толкова години извън Испания контактите се губят винаги съм била сама, Сесилия. Като млада имах годеник, който се отегчи от мен, а после така и не срещнах някого, който да поиска да сме заедно.

Влязоха в тухлената сграда през скромна врата. Попитаха за игуменката и ги отведоха в кабинет без прозорци, в който имаше само диван, малка масичка и два стола. На стената висяха две картини: акварел на папа Йоан Павел ІІ и графика на св. Франциск от Асизи, с расото с качулка и въжен колан.

След известно време една монахиня на около петдесет с рогови очила и разсеяна усмивка ги поздрави с добре дошли в манастира.

— Преди беше сиропиталище, но вече е само манастир — обясни сестрата.

— Сесилия Дуеняс и Асусена Фернандес — представиха се, като се ръкуваха с нея. — Тук сме, за да разберем дали ще можете да ни помогнете да разрешим една загадка.

Срещата явно щеше да се проточи и сестрата им предложи кафе и сладкиши.

— По-добре се мисли на пълен стомах — каза тя и тази реплика разтърси съзнанието на Асусена.

— Това го казваше сестра Ковадонга! — възкликна тя.

— Същата — зарадва се монахинята. — Познавахте ли я?

След малко повече от десет минути Асусена, подтиквана от любопитството на игуменката, й разказа за странната история, която ги бе довела в манастира.

— Сестра Петра и нейните медальони — коментира божията невяста. — Всички нейни момичета, както ги наричаше, слагаше под закрилата на ангела пазител. Тя им измисляше имената. Винаги търсеше имена на цветя, защото, казваше тя, всички те бяха букет за небесната им майка Дева Мария.

— Всички момичета ли, които живееха тук, бяха сираци? — попита Сесилия.

— Не всички. Някои бяха сирачета, но други просто биваха изоставяни пред вратата. Бяха времена на глад и страх.

— И тези момичета за осиновяване ли се даваха?

Мисълта, която се въртеше в главите на Сесилия и Асусена, започна да придобива форма.

— Сираците — да, но не и другите. Винаги имаше надежда, че родителите им ще се върнат да си ги потърсят.

— Може ли да откриете моето досие? — попита боязливо Асусена. — За да видим към коя група съм принадлежала аз.

Монахинята с рогови очила се забави повече от половин час, докато открие търсените документи. Както им обясни, целият архив се съхраняваше в мазето, а папките бяха подредени по азбучен ред и по години.

— Нито зрението ми вече е добро, нито краката ме слушат както едно време, особено по стълбите — извини се тя за забавянето.

С леко потреперване на ръцете и на брадичката Асусена взе папката, която сестрата й подаде. Сесилия седна до нея и я прегърна през раменете.

— Сирак — произнесе едва доловимо Асусена, след като прочете надписа отгоре.

— Съжалявам — натъжи се Сесилия.

— Няма нищо, мила — каза другата, сякаш утешавайки и двете. — Аз бях приела идеята, че съм сирак. Щеше да е странно, ако се бе оказало другото.

Монахинята, която надничаше зад двете жени, присви очи.

— Досието е двойно — каза внезапно.

— Как така двойно?

— Вижте тук, в левия ъгъл — показа им тя. — Където пише „дубликат“.

— Какво означава „дубликат“?

— Означава, че има и друго.

Сесилия и Асусена се спогледаха заинтригувани.

— Ще отида да го потърся — предложи сестрата без някоя от двете жени да я бе помолила.

Този път се забави по-малко от пет минути. Когато отвори вратата, покривалото й се бе килнало и изпод него бяха изскочили няколко кичура коса. Беше задъхана, защото, както им призна, бе нарушила правилото да не се тича по коридорите. Точно тя, игуменката.

— Асусена — обяви монахинята, — излиза, че имате по-малка сестра. Според досието сте приета в сиропиталището заедно с друго момиченце, новородено, което е било осиновено веднага.

В главата на Сесилия сякаш плисна ярка светлина. Бе свързала две и две.

— И което се е казвало Роса — предположи тя, бяла като платно.

— Да — потвърди сестрата. — Сестра Петра я е кръстила Роса. Вие откъде знаете?

— Знам го — каза Сесилия, — защото Роса е името на майка ми.