Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (14)

14.

Искреността и честността са добродетели, които младите наемателки на пансиона по правило трябва да притежават.

Когато се изправи пред графита на тухлената стена срещу вратата на факултета й, Ивана почувства непоносима болка, която вцепени всяка частица от тялото й и я накара да се присвие. Изпита желание да повърне, зъбите й затракаха като кастанети, а по гръбнака й се спусна нещо като опустошителна мълния. Учебниците, които държеше в ръце, паднаха на земята, а химикалките й се търкулнаха по асфалта. Нямаше какво друго да направи, освен да се хване за момчето, което вървеше до нея, за да не се срине от шока.

Той също бе видял надписа „Ивана е курва“ и бе усетил прилив на гняв и треперене на коленете.

— Не обръщай внимание — утеши я той. — Със сигурност е Сусана. Тя е луда. Напада теб, за да уязви мен.

Беше девет вечерта на един петък. Надписът все още бе влажен. Най-вероятно още никой не го бе видял.

— Хайде да вземем разтворител и да го изтрием, искаш ли? В гаража имам терпентин.

Ивана плачеше, стиснала здраво якето на момчето, което управляваше мотора, сякаш бе космически кораб. Казваше се Дани. Живееше в жилищна зона извън града с родителите си, сестрите си и две кученца. Току-що бе навършил двадесет години и го отбеляза, като й подари единствената истинска целувка, която Ивана бе получавала през целия си живот. Романтична целувка, без да бърза или изисква и без да я придружава с дебелашки намеци или опипване, а с красиви думи и нежни ласки.

Въпросната Сусана бе наистина малко неуравновесена и отнесена. Излизаше с Дани още от училище и казваше, че когато завършат следването, ще се оженят, защото той е любовта на живота й и са създадени един за друг.

Идеята не бе твърде неприятна за родителите на Дани — семейството на Сусана бе богато и почтено — и затова изпитваха голямо недоверие към новото завоевание на сина си: руска студентка, която дори не бе глезената наследница на някой от милионерите със съмнително придобито богатство, собственици на яхти и частни самолети, които се разхождаха по света с онази безнаказаност, която само парите осигуряват. Ивана изглеждаше някак изгубена и дезориентирана в тази страна, в която нищо не познаваше: нито обичаите, нито нравите, нито езика.

— Ивана е модел — бе съобщил синът им една неделя по време на обяда, сякаш за да влоши нещата.

Майката на Дани почти получи инфаркт от вида й. Момичето носеше кожено яке и тесни черни кожени панталони, боти с ток и слънчеви очила.

— На колко години е? — попита сина си тихо. — Тридесет?

Но преодоля първоначалната уплаха и бе подходящо въведена във всичко, което имаше нужда да знае, за да спи спокойно. „На двадесет и две е, учи в моя факултет, отлична студентка, говори четири езика, тя е космополит, внимателна, деликатна, прецизна, подредена, фина, изтънчена, изискана, елегантна, чиста, мила, стриктна, любезна, чувствителна, покорна, послушна, уважителна, беззащитна и очарователна.“ Накрая се предаде пред очевидността на искрената любов и реши да последва съвета на съпруга си: „Ако не искаш да изгубиш сина си, не се настройвай срещу нея“.

Така Сусана бе престанала да съществува в краткия любовен живот на Дани и бе заместена от Ивана с хирургическа прецизност. Стерилен, безболезнен и траен процес.

— Ще изтрием надписа и ще те заведа на вечеря — утешаваше я Дани. — Не плачи, искам да видя усмивка на това хубаво лице!

Спря мотора, обърна се и я целуна, както бе с каска на главата. Оказа се сложно и двамата се засмяха.

В крайна сметка, вместо да използват разтворител, решиха да напишат върху „И“ — „С“, върху „в“ — „у“, едно „с“ в средата и след малко едното име бе сменено с другото. В понеделник, когато занятията бъдат възстановени, стената щеше да е декорирана с убийственото твърдение: „Сусана е курва“.

— Защото е била тя. Със сигурност.

После Дани вдигна Ивана във въздуха, сложи я на мотора, целуна я отново и подкара.

 

 

В четири и половина сутринта, след вечеря на свещи и щура обиколка из всичките три или четири модни дискотеки, Дани откара Ивана обратно в пансиона. Спряха близо до портата. Ивана се обърна да отвори вратата, а Дани я притисна отзад, обгръщайки я силно с ръцете си. Тя веднага усети топлината и напора на желанието му.

— Спри, Дани — каза му тя. — Не на улицата, моля те!

— Обичам те — заекна той, без да знае, че това е първият път, когато някой прави любовно признание на Ивана. И тя, обезоръжена, го остави да я обича, където, когато и както иска той, със забързания ритъм на човек, който от дълго време е задържал дишането си и най-накрая може да покаже главата си над водата.

Беше студено и кожените им дрехи скърцаха в унисон. Обувките им удариха два-три пъти вратата на пансиона и когато Ивана разбра, че моментът е дошъл, затисна с ръка устата на любовника си, за да му попречи да събуди цялата къща.

— Искаш да ме задушиш ли? — Възропта той.

— Шшшшт! — отвърна тя, затискайки устните му отново, този път с нейните, влажни и плътни.

После Дани си тръгна, заклевайки й се в зряла и истинска любов, с ума и сърцето си в единомислие, опиянен от чувствата си, а Ивана влезе в къщата, след като чу звука на мотора да се губи в нощта.

Пансионът бе потънал в дълбок сън. Нямаше нито запалени лампи, нито отворени очи, нито разни Каталини да пробягват като призраци по коридори и стълбища.

Ако малката рошава досадница наистина бе чула еротични звуци, то не са били техните.

— Да не си сънувала? — осмели се да намекне. — Сексуалните фантазии отговарят на потиснати желания и нужди.

— И какво?

— Нищо, просто ти липсва движение. Не излизаш, нямаш приятел… Малко си саможива.

Трябваше да се намеси Ноелия, преструвайки се, че изведнъж силно я е заболяла глава, за да не прерасне разговорът в спор. Помоли ги да не повишават тон, за бога, взе аспирин и избяга по стълбите нагоре, измъквайки се по този начин от разпитите на Каталина.

 

 

Ноелия бе казала истината. Прибрала се бе вкъщи точно в четири без десет, така че бе невъзможно Каталина да е чула тях. Джъстис бе много внимателен, много тих, а единственото, което се бе изплъзнало от нея, бе въздишка от болка, когато бе усетила проникването — горе-долу към четири часа. Не в три и половина, както твърдеше онази, „Мара подробната“.

Бяха изкарали вечерта заедно, както бяха навикнали напоследък, зяпайки се запленени в очите в продължение на часове, обгърнати от топлия сумрак на едно кафене с камина, което не бе много далеч от пансиона. После се бяха шляли из пустите улици на града, играейки на следната игра: да се целуват пред всяка врата, докато стигнат тяхната.

— Ела в къщичката ми — помоли я отчаян Джъстис за N-ти път.

— Не.

— Защо? — Тъжният му поглед обезоръжи Ноелия.

Отговорът бе толкова жесток, че Ноелия не се осмеляваше да го произнесе: „Заради цвета на кожата ти, Джъстис. И защото нямаш нищо, нямаш работа, нямаш бъдеще, нямаш прехрана. Защото е немислимо аз да се влюбя в теб. Защото не съм готова да избягам с теб в Кения. Защото си нелегален имигрант. Защото къщичката ти не е твоя, а плод на милостта на Сесилия. Защото любовта ни е забранена. Защото съществуват расите, социалните класи и предразсъдъците. И защото съм много страхлива, Джъстис: страх ме е от майка ми, ужасявам се от баща си, понеже ако им кажа за теб, ще дойдат да ни разделят. Ще ме изпратят да уча в Швейцария, а теб ще те депортират, ще ме изтръгнат от прегръдката ти, ще остана без подслона на обятията ти и ще умра от мъка“.

— Защото съм беден ли?

— Защото аз съм богата.

— Защото съм черен ли?

— Защото аз съм бяла.

Джъстис обаче бе изгубил способността да чува и да разбира и бе съхранил само тази да обича. Целуна я до вратата на пансиона с непозната страст, почти с гняв, почти хапейки. Каза й нещо като: „Ще бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда“ и тя се предаде.

Позволи на Джъстис да разкопчае дрехите й, да я гали сантиметър по сантиметър, чак до делтата на река Тана, до сърцето на диамантената мина, до най-високото на Килиманджаро, докато не превзе стените на крепостта и докато не бликна ручей червена кръв.

— За пръв път ли ти е? — изненада се той. — Затова ли не искаше?

И това се стори идеалното извинение на Ноелия.

— Страхувах се.

— Няма от какво да се страхуваш — успокои я той, притискайки я в обятията си. — Заболя ли те?

— Не — излъга тя.

— Искаш ли да го направим още веднъж, по-бавно?

— Да.

— Да отидем в къщичката ми. Ще те любя цяла нощ. Цял живот.

Това за главоболието бе истина. Нощта на свещ, любенето без почивка, болката, разучаването, желанието и удоволствието, двама в едно, тялото на Джъстис, преплетено в нейното, животинската му миризма, човешката му ласка, гладът, жаждата, допирът на кожите им, мокрото легло, тъмнината, светлината. Съмването в осем. „Трябва да вървя, Джъстис, защото Асусена ще дойде и ще ни хванат“.

С аспирина и чашата мляко в стомаха Ноелия се хвърли гола между чаршафите и спомняйки си ласките на Джъстис, заспа изтощена, доволна и омиротворена.

 

 

— И аз мисля така, Асусена — каза Сесилия, за да приключи темата, — сигурно са били непознати. Трябва да подсилим портата. Забелязали ли сте бравата да е насилвана?

— Не е — отвърна Каталина. — Или някой е оставил вратата отворена, или са имали ключ.

— Добре, станалото — станало — заключи Сесилия с въздишка. — Тъй като днес следобед ще идва Андрес да поправи плота, ще му кажа да смени ключалката.

Каталина я наблюдаваше с наклонена глава. Нищо не убягваше от нейната проницателност и руменината по бузите на хазяйката й също не остана незабелязана. Сесилия усети изучаващия й поглед и бързо тръгна нагоре по стълбите. Каза, че има дело в понеделник и че ще се видят на вечеря. После се затвори на таванския етаж да се преструва, че проучва някакви скучни законови положения.

Да, това се случи. Точно тя, Сесилия, бе първата, която наруши собствените си правила. Тя бе стенала, въздишала, хапала, целувала и дори бе възклицавала „Алилуя!“ накрая. Точно в три и половина през нощта. С тялото на Андрес, слято с нейното, и е чиста съвест благодарение на разкритието на Каталина: „Няма госпожа Леал“.

Тази новина, съобщена по мобилния телефон в девет и петнадесет сутринта, бе събудила от дълга летаргия звяра, който никога не бе подозирала, че спи вътре в нея. Защото в секса тя бе винаги спокойна. От онези жени с фланелени пижами през зимата и нощница с буфан ръкав през лятото. Много чиста, много стерилна. А съпругът й — много бърз, като велоцираптор^[1], така да се каже. Чудовищата, които, докато се усетиш, те хващат, убиват, оставят те вцепенена, без да успееш да схванеш добре какво ти се е стоварило отгоре: „Хайде, чао, радвам се, че се видяхме, беше удоволствие, но за мен“. „А ти извинявай за тези косми. Другия път ме предупреди и ще се епилирам“.

Любовният му репертоар бе много ограничен. Любовната игра — по-кратка и от времето на най-добрите световни рекорди на лекоатлетите.

След мъчителния ритуал Сесилия старателно се оправяше. Ставаше от леглото, изпъваше малко чаршафите, измиваше се и се парфюмираше, преди да облече отново бельото, нощницата и да закопчее копчетата. Сресваше се, миеше втори път зъбите си и се връщаше в леглото, където мъжът й дълбоко спеше. С пижама.

Този сценарий се повтаряше два пъти седмично, прецизно като по швейцарски часовник, така че като се направят приблизителни изчисления, излизаше, че Сесилия е правила любов хиляда двеста четиридесет и осем пъти в живота си, винаги със същия мъж и винаги със същия предвидим резултат. Съзнаваше, че любовните ексцесии от еротичните романи и романтичните филми са плод на развинтените фантазии на авторите и изискванията на продуцентите, но когато ги сравняваше със собствения си опит, тази чак толкова голяма разлика я изненадваше. Това, което виждаше на екрана на плазмения си телевизор, и онова, което после й се случваше в леглото, бяха две толкова различни реалности, че можеха да се осмислят само от гледната точка на научната фантастика. Никога не бе изпитвала това, което се обозначава с понятието „похот“. Да, може би желание да бъде обичана с нежност, да бъда галена, глезена, приласкавана и защитавана, но онзи зов на природата, който, очевидно, усещаха главните героини в онези филми — никога.

След като бе спал с нея, мъжът й оставаше за момент смълчан, гледайки я с нещо средно между благодарност и срам, като че ли се чувстваше виновен, че е нарушил спокойствието й, или като че ли й дължеше услуга, докато със затворени очи Сесилия се опитваше да асимилира какво се бе случило току-що под чаршафите.

Затова й струваше толкова усилия да разбере, че огънят, жаждата, нетърпението, тръпките и тракането на зъбите, които последваха простото разкритие на Каталина: „Няма госпожа Леал“, отговарят, ни повече, ни по-малко, на смъртния грях на сластолюбието, определяно като неудържимо и неконтролируемо сексуално желание.

Сесилия се затвори в кабинета си, разгорещена, замаяна и патологично обсебена от мисълта да разкъса със зъби дрехите на Андрес Леал, да пъхне езика си в устата му, да издере гърба му и да го накара да припада от удоволствие. От този момент и докато постигна целта си, осемнадесет часа по-късно, бе робиня на собственото си сладострастие.

Поиска разрешение от „Човешки ресурси“ да отсъства по здравословни причини.

— Чувствам се странно — каза на приятелския глас, който винаги отговаряше на зова й за помощ. — Нещо съм замаяна, краката ми треперят и ме заливат горещи вълни.

— Сигурно е от грипа.

— Не! Не е грип. От нервите е.

— Пристъп на тревожност?

— Не, не е и това. Ако беше тревожност, щях да я разпозная. Това е нещо друго. Някаква странна треска. Гняв може би.

— Сесилия, съвземи се. Наистина ли смяташ, че изпитваш гняв?

— Ох, не знам. Но ми идва да вия.

— Добре, върви си у дома и вземи някакво успокоително. Аз ще пиша грип, става ли?

Щом се прибра в пансиона, Сесилия си взе леден душ въпреки студа навън. Още преди да докоснат кожата й, капките вода изчезваха, превърнати в пара, и пращяха като пламък на свещ, когато се намокри. Отвори уста и усети, че пожарът се разраства безнадеждно.

Тогава на вратата се позвъни.

Асусена отиде да отвори. Поздрави учтиво мъжа, погали кучето, предложи чаша горещо кафе и го помоли да изчака в хола, докато Сесилия, която е горе, слезе.

— Дойде господин Леал! — извика пред вратата на банята. — Трябва да му подпишеш не знам какво си от общината.

Сесилия, чието сърце се качи в гърлото, се уви в хавлия.

— Кажи му да не тръгва — извика в отговор.

Избра копринени бикини, гарнирани с дантела, рокля с кръстосано деколте, която много й отиваше, и за момент се поколеба между официални обувки и високи ботуши. Накрая се спря на ботушите, гримира се като за сватба, приглади косата си, забави се един час, сложи си парфюм, задържа се още миг, пробвайки обеците и колиетата, които бяха в кутията й за бижута, и когато видя, че няма какво повече да добави, позволи на Природата да свърши чудото. На излизане от стаята срещна Асусена на стълбището.

— Ай, колко сте красива! — възхити се помощницата. — Тази рокля ви подмладява с десет години. Като фиданка сте! И как блестят очите ви, Сесилия, и как сте се зачервили! Да нямате температура? Да не сте хванали нещо?

— Тук ли са момичетата?

— Не, отидоха на лекции.

— А Джъстис?

— И него го няма. Излезе рано.

Изведнъж Сесилия се почувства като лисица. Веднага състави хитър план.

— Асусена — каза тихичко. — Ще ми направите ли услуга да отидете до пазара и да ми купите киви?

— Да не сте запечена?

— Много.

— Тогава ще отида веднага, а после ще оправя стаите.

— Не бързай толкова — предупреди я Сесилия. — Нямаме спешна работа.

Вече от доста време в хола, леко неспокойни, чакаха господар и куче. Андрес Леал бе излязъл от дома си в девет сутринта и като всеки ден бе извел Бичо да свърши нуждите си.

Какво странно нещо е умът след една безсънна нощ, в която мисълта за Сесилия не му даваше мира, му се бе сторило, че вижда колата й паркирана в края на улицата. Градски мираж.

Не беше първата нощ, в която спеше зле, събуждаше се стреснат в тъмното, облян в пот, а сърцето му биеше с хиляда удара в минута. Лекарят му го отдаваше на посттравматичен стрес и го успокояваше, убеждавайки го, че времето ще излекува всички болки, както физическите, така и душевните, че кошмарите ще престанат да го измъчват, а сълзите вече няма да мокрят възглавницата му.

Но вече бяха минали пет години от инцидента. Бе свикнал със сакатия крак, умът бе възстановил здравето си, постепенно спираше всички противоболкови лекарства, но раните на душата продължаваха да стоят отворени като огромни черни дупки, способни да погълнат цялата вселена.

Вкопчен в Бичо насред откритото море, Андрес Леал плачеше като дете, а солта от сълзите му преливаше в океана.

— Това е част от процеса — казваше лекарят му. — Скърбенето.

— Колко продължава?

— Цяла вечност.

— Никога повече няма да обичам. Любовта боли.

— Любовта лекува.

„Случаят Сесилия“, както го наричаше в себе си, не се различаваше от увлечението на един тийнейджър по момичето от съседния чин. Когато свършеше учебната година, изчезваше и проблемът.

Но ремонтът бе приключил през юли и вече бе ноември, а момичето от съседния чин се явяваше в сънищата му, обвито в светлина, и целуваше всяко място от тялото и душата му, което го болеше. Събуждаше се, крещейки името й: „Сесилия!“, защото сънуваше, че тя кара колата, с която двамата падат надолу в пропастта, че тя е тази, която се троши като кристална ваза, тя е, от чиято уста блика кръв. Тогава Бичо се качваше на леглото, ближеше сълзите му и виеше с него.

А после съмваше и Сесилия бе жива и спореше за глупости, като събуждаше в него едно старо чувство, което разпознаваше и от което се страхуваше и бягаше, за да не бъде никога повече уязвим, за да се защити, въоръжен до зъби в непроницаемия бункер, в който бе решил да превърне живота си.

 

 

Жената, която влезе в хола, прикривайки изгарящия я отвътре огън, имаше големи очи, разширени зеници, набъбнали устни, поруменели бузи и такова страхотно тяло, сякаш не беше същото, с което обикновено отиваше и се връщаше от кантората, а на някого много по-млад и опасен. Андрес Леал не очакваше да преживее такъв уплах в дванадесет на обяд.

— Уха! — не се сдържа той. — На купон ли отиваш?

— Купон?

— Да.

— Не. — Леко нестабилна в ботите на висок ток, Сесилия се приближи към него. — Днес не отидох на работа.

— И винаги ли изглеждаш толкова хубава, когато си вкъщи?

— Винаги.

— Защото си много красива, не знам дали го осъзнаваш. И ухаеш прекрасно.

— Благодаря.

Имаше нещо диво в погледа на Сесилия. Като на неопитомен скален орел. Андрес Леал прокара ръка през косата си, за момент се поколеба, после пое въздух.

— Ела тук, красавице! — каза той, хващайки тази хищна птица през кръста и привличайки я с бързо движение към устните си.

Това беше първата целувка. И имаше вкус на изсушени сълзи, на метал (заради паниката в началото) и на безусловно отдаване след това. Първата от един милион целувки, които си размениха през този ден. В пансиона, по време на разходката край реката, във вкусното споделяне на хапките от пицата, седнали на канапето в тъмния ъгъл на едно кафене, в градската суетня сред забързаните хора, на влизане и на излизане от някакъв магазин, до всеки вход на всяка сграда, на обществени места или скрити от погледите, при залез-слънце и при падането на нощта, на връщане към къщи, вкопчени един в друг, без да могат да се отделят, за да се озоват накрая изтощени и обезоръжена пред вратата на пансиона, без да знаят какво да правят с толкова акумулирана страст.

Наистина тя бе виновната за престъпване на правило номер тринадесет. При това по най-груб начин, без притеснения преди или угризения след това. Именно тя се бе хвърлила върху объркания Андрес Леал и бе заглушила протестите му с целувките си. Тя го бе накарала да полудее от желание и го бе задоволила с тласъци върху дъсчения под на верандата. Тя бе удряла вратата с токовете на високите си ботуши и бе стенала, ръмжала и драскала.

Той успя да произнесе само една смислена фраза насред битката: „Каква фурия си само…“ за да отговори миг след това като мечка гризли на атаките на Сесилия и да се затъркаля с нея по верандата.

Срутването на Каталина заедно с кухненския плот ги върна рязко в действителността.

— Какво, по дяволите…? — възкликна Андрес със свалени до колената панталони.

— Ах, какъв срам! — отговори му истинската Сесилия, която току-що бе дошла на себе си — природно скромна, оправяйки косата си, презрамките на роклята и събрания чорапогащник. — Бягай, че ще ни хванат!

Изстреля се надолу по стълбите, прекоси каменната пътечка до портичката само с един скок, сравним единствено с постиженията в дългите скокове от последните олимпиади, и продължи да тича още известно време. Андрес бе зад гърба й, стараейки се да я настигне, препъвайки се със сакатия си крак, докато закопчаваше копчетата на дънките си.

За момент отново бяха немирни тийнейджъри, а животът бе възвърнал целия си смисъл. Андрес го бяха изненадали родителите му, а Сесилия — баба й и дядо й.

И едните, и другите се бяха появили на прозореца на една и съща стая — онази, голямата, която гледаше към улицата, а не към задната градина. А къщата на брега на Мансанарес и за двамата се превърна в незабравим декор на първата им среща.

 

 

— Господин Андрес Леал?

— Същият.

— Асусена е, от пансиона на Мансанарес. Госпожа Сесилия каза, ако може тази вечер или в понеделник да минете оттук, за да оправите бъркотията в кухнята. Плотът е паднал и е свалил три плочки от големите, но нищо сериозно. И като дойдете, да погледнете дали може да смените и ключалката на портата. Изглежда, някой се е вмъкнал нощес в двора — сигурно са били крадци.

— Разбира се, ще мина — отвърна майсторът.

Но имаше нещо в тона на гласа му, което накара Асусена да заподозре (колко странно!), че в другия край на телефонната линия Андрес Леал се усмихва.