Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (12)

12.

Абсолютно е забранено на всички наемателки да упражняват проституция, било вътре в пансиона или извън физическите му граници, поради заплаха от незабавно изгонване, в случай че бъдат хванати в извършването на подобна дейност.

Значи това щеше да бъде нейното убежище, помисли си Ивана, оглеждайки наоколо. Спалнята й, кръстена „Огън“, бе приятна и може би леко инфантилна и малко сантиментална, напълно съответстваща на личността на собственичката на това място — толкова наивна жена, че сляпо бе повярвала на историята за отличната студентка. Сега бе късно да се разкайва — договорът за настаняване бе подписан и стаята отдадена. Не можеха да я изхвърлят оттам дори с топ, „докато спазваш правилата и си плащаш наема в края на месеца“. Така й бе казала хазяйката.

Съдържанието на багажа й изобщо не отговаряше на това на студентка в университет всяка дреха, която Ивана внимателно извади и окачи в гардероба, бе изключително качествена и много скъпа, особено финото й бельо от коприна и дантела, което сложи в скрина и парфюмира с розова вода. По-скоро изглеждаше като момиче, кацнало току-що в Монте Карло по покана на някой арабски шейх или руски милионер, за да се наслади на празничния сезон и танците. Една нощ да присъства на коктейл на борда на луксозна яхта, а на следващия ден — на обяд в градините на двореца. Да отиде на Бала на розата^[1], да залага големи суми в казиното, да се припича в Бийч клуб и да пие шампанско на терасата на хотел „Ермитаж“, докато гледа празничните фойерверки над корабите.

Ивана пътуваше с несесер на Луи Вюитон и три чанти на Шанел, два-три чифта обувки с кристали Сваровски, много рокли на Гучи, кутия за бижута, която се заключваше като сейф, и истински мини салон за красота, пълен със спирали за мигли и червила.

— Скъпи — прошепна с най-чувствения глас на света на мъжа, който отговори на позвъняването на мобилния си телефон, — вече съм тук.

После се приближи до прозореца и се загледа в пейзажа — градината, планината в дъното, реката в далечината и един отрязък от Мадрид, подслонен под небето от другата страна на гората.

 

 

Историята на Ивана не бе по-различна от тази на много други млади жени, родени в абсолютна мизерия в някоя студена съветска зима и принудени да проявят голяма изобретателност, за да се измъкнат от бъдещето си без възможности.

Като малка беше слаба и не особено симетрична. Очите й бяха гладни, краката — готови да избягат, зъбите — твърде големи, а костите — много стърчащи. Беше твърде висока, за да е сигурно, че е дъщеря на възпълничката си майка и сестра на другите три гладни момичета, които твърдяха, че са излезли от утробата на същата жена. Последното го вярваше и самата Ивана, която бе присъствала и на трите раждания, в качеството си на най-голяма сестра и помощничка на баба си Нева, акушерката на селото.

Продаваше зеленчуци на подвижна сергия, състояща се от една количка, която тя буташе всяка сутрин по улиците на градчето, къща по къща — днес цвекло, утре боб, „купете си от картофите ми, аз ще ви ги обеля, за мен не е проблем, стига да занеса някакви пари вкъщи“.

И един ден стана чудо. За една нощ грозното патенце се превърна в красив лебед, краката й — в гръцки колони, извивките й — в катедрали, очите й — в изкушения. И вместо картофи, една сутрин продаде желания с доставка до вратата: в началото само гледане, докато навърши четиринадесет — само докосване и оттогава насетне — само законни практики.

Един от клиентите й, преминаващ през града бизнесмен, пристрастен към откриването на любовта в каталози за бельо, й призна, заеквайки, че никога не е виждал толкова прекрасно създание като нея. Той, който можеше да се смята за експерт в откриването на таланти, се кълнеше, че потенциалът й е огромен, и то не само в леглото, но и в много други сфери.

„Мислила ли си за кариера в света на модата? Подиумите търсят гладуващи жени като теб, способни да изоставят навика да се хранят, само и само да се харесат на директорите на модните къщи. Колкото по-кльощава — толкова по-добре. Ако знаеш, Ивана, с тези гладни очи, с този толкова изразен скелет и с това печално лице каква тъга предизвикваш, какво състрадание пораждаш и какво греховно желание събуждаш у мъже като мен: закрилящи, милостиви, щедри… Какво ще кажеш, момичето ми, да дойдеш с мен на другия край на света? Аз ще те направя богата! Малко престорена любов, малко робство в замяна на слава, пари и развлечение.“

— Три години — отговори тя. — После искам свободата си.

И той прие. Защото наивно повярва, че това време ще бъде достатъчно да стопи леденото сърце на Ивана и да получи от нея малко истинска любов.

Известно време живяха в Париж, той, със семейството си, на ул. „Камбон“, а тя — в студио с изглед към център „Помпиду“^[2], над танцова школа и магазин за дрехи втора употреба. Научи френски по слух, английски — с учителка, за която плащаше той, а в едно училище за модели — да се движи като котка. Тогава откри и как да се крие от постоянните му посещения — в един вграден гардероб с двойно дъно, направено тайно от самата нея за тази цел.

— Зайче, къде си? — припяваше той, докато нетърпеливо я търсеше из петдесетте квадратни метра на любовното им гнездо.

А тя беше я на урок, я на пазар, я на фотосесия, я по работа, я скрита в шкафа, докато ти, червей такъв, се изяждаш от яд, изчислявайки, че трите години от договора изтичат и това, което си виждал като оазис, се е оказало мираж. Суха и безплодна земя.

Когато срокът изтече, тиранинът бе безмилостен.

— Не искаш да подпишеш удължаване на срока на договора? Тогава си свободна, но оставаш сама и на улицата. Апартаментът ми трябва за една приятелка.

От този момент Ивана, която се бе научила да се изкачва с нокти и зъби по модните подиуми, които, въпреки че изглеждат равни, не са такива, а наклонени, истински отвесни градини за хищни растения и отровни лиани, се настани за собствена сметка в собствена мансарда до Сена, където си лягаше само с когото тя пожелаеше.

 

 

Когато министърът долетя в Париж на дипломатическа мисия за уреждане на някакво закононарушение по границата, Ивана се наслаждаваше на едно горе-долу обезпечено съществуване. Получаваше малки договори от агенцията и допълнителни доходи благодарение на спорадичните си ангажименти като луксозна компаньонка, които дискретно й осигуряваше консиержът на някой от петзвездните хотели в града.

Оспорваха си я бизнесмени, политици, европейски аристократи и арабски принцове. Веднъж — един крал, три пъти — един и същи шейх, отегчен от наложниците си, продуценти със срамни пороци, действащият президент на една страна във война, за когото се предполагаше, че е на фронта, опитвайки се да разреши военния конфликт.

Тя избираше само мъже, които не я отвращаваха твърде много. Обикновено не твърде стари, нито твърде дебели, нито твърде похотливи. Консиержите й се обаждаха, когато получеха поръчката, и й изпращаха на мобилния телефон сканиран документ за самоличност, който изискваха от клиента при регистрацията му в хотела. Решаваше Ивана.

Министърът още не бе навършил петдесет, беше един от най-обещаващите от неговата партия, привлекателен, образован, елегантен. Джентълмен с изискани маниери и неопетнена репутация. Женен от десет години за дъщерята на член на висшата английска аристокрация, баща на две деца, които посещаваха елитен колеж, притежател на „Астън Мартин“ и на ненаситен сексуален апетит, който жена му не успяваше да задоволи, колкото и да се стараеше.

Винаги бе имал най-малко една постоянна и една временна любовница. И поръчваше жени на консиержа също така естествено, както поръчваше закуска на румсървис. Знаеше, че тайният му порок е опасен в парламент като британския, който по-скоро би простил кражба, отколкото изневяра. Но по същия начин, по който бе разработил безупречни любовни техники, бе измислил и безпогрешна тактика как никога да не бъде хванат: винаги осведомяваше за флиртовете си жена си, имиджмейкъра си и директора на кампаниите на партията. Информираше ги точно за всяко едно от действията си, така че след като минеше през нечие чуждо легло, следите му биваха веднага заличавани, а всички доказателства — унищожавани.

Брачният договор не наказваше изневярата, а партията го уважаваше достатъчно, за да приеме тази малка подробност относно слабостта му към плътските удоволствия. Беше като Кенеди на XXI век, чието увлечение по жените в един момент все щеше да изтлее и да завърши със завръщане към моногамията.

Както и да е, Ивана прие заявката и се появи в хотела в седем вечерта с английска точност и швейцарска прецизност. Пи шампанско, сподели легло и удоволствие с този мъж, който ухаеше на лосион за след бръснене, получи добро заплащане за услугите си и на излизане от стаята бе привикана от мъж с вид на държавен служител, който заплаши с убийство майка й и сестрите й, ако в някакъв момент й хрумне да разкаже какво се е случило през нощта.

Заплахата изобщо не я изненада. Беше нещо обикновено чиновници с вратовръзки, униформени военни, мъже с чалми или въоръжени с пистолети и ножове да я причакват в края на коридорите с подобни предупреждения. Необичайното този път беше, че намери визитна картичка, закачена на бельото й, с краткото послание „Обади ми се“ и телефонния номер на английски мобилен оператор.

Премести се в елегантен апартамент в квартал „Мейфеър“ в Лондон и живя като кралицата на Англия през следващите две години.

Не се върна да работи като модел — професия, която мразеше, а се зае да се култивира, като чаена роза. Постъпи в университет, за да завърши висше образование. Признаха й началното, основното и гимназиалното образование благодарение само на едно обаждане до ректора, под претекст, че Ивана е дъщеря на важен руски инвеститор и че академичната й справка не е фалшива (абсурдно!), а просто е преведена на английски от неграмотна секретарка. Кой не би повярвал на подобна история от устата на самия говорител на властимащата партия?

— Назначиха ме за посланик в Испания — сподели с нея един ден влиятелният й любовник. — Заради дипломатическите ми качества.

Посланикът настани Ивана в пансиона. Добро оправдание за красива и способна студентка, която от време на време той канеше за приятни преживявания в луксозен хотел.

Ивана не бе особено доволна от решението, но прие уроците по испански и унижението от тази крачка назад, за да продължи образованието си, защото бе твърдо решила да си осигури достойно място в живота. Беше на двадесет и две години, езиците й се удаваха, увличаха я международните отношения, политиката, историята, философията и правото. Някой ден, мечтаеше тя, щеше да срути здравите основи на самото ООН.

Единственото парче в цялата картина, което не пасваше и дразнеше Ивана, бе това невзрачно рошаво момиченце, което в момента, в който я погледна, я сканира от горе до долу и стигна до единственото възможно заключение: „Тя е проститутка, Сесилия. Руска проститутка. Не го ли осъзнаваш? Току-що настани в пансиона си една луксозна курва. Ако искаш, ще я проуча и ще разсея съмненията ти“.

Има ли правило, което забранява на наемателките да упражняват проституция?