Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (10)

10.

Забранено е да се отварят стари рани.

Как за рекордния срок от три дни и три нощи, единствено с помощта на телефон, лаптоп и интернет, Каталина успя да открие родителите на Андрес Леал, за обърканата Сесилия бе равнозначно на чудо. След като узна обаче местонахождението на господин и госпожа Леал, започна да се разкъсва от вълнение и страх. Според обясненията на необикновения си частен детектив предишните собственици на къщата от около шест години живееха в община Ел Боало, в полите на планината Гуадарама, в имение, вписано в имотния регистър на името на сина им Андрес Леал Ереро.

Тъй като Андрес плаваше някъде из водната шир в компанията на Бичо и три поредни дни телефонът му или бе изключен, или извън обхват, въпросът се свеждаше до най-проста дилема: да отиде или да не отиде в Ел Боало.

Друга възможност бе да се обади по телефона на семейство Леал и да им разкаже цялата история, като започне от смъртта на баба си и дядо си, после да продължи с развода, решението да се върне в къщата на брега на Мансанарес, срещата със сина им Андрес, протичането на ремонтните дейности, докато стигне до въпросната загадка: стената, кутийката и медальона с изображението на ангела хранител. И да завърши, съвсем небрежно, с двата ключови въпроса: „Дали случайно този медальон не е ваш?“ И: „Защо сте го зазидали в стената, ако мога да попитам?“

Но тази възможност бе незабавно отхвърлена от Сесилия и Каталина, защото си дадоха сметка, че никой нормален човек не би могъл да издържи такова дълго, над десетминутно, изложение на личния живот на някаква непозната.

— Освен това, ако наистина са били заинтересовани медальонът да изчезне, не мисля, че бихме могли да изтръгнем истината по телефона — отбеляза Каталина.

Така в продължение на три-четири дни емоционалното състояние на Сесилия се люшкаше между изгарящото желание да задоволи любопитството си и страха да не излезе наяве някоя ужасна тайна, която веднъж и завинаги да превърне Андрес Леал в злодея от филма.

В тези толкова ясни августовски дни, когато антициклонът се настанява над Азорските острови със същото упорство, с каквото летовник на плажа на Коста дел Сол, от прозореца на таванската си стая Сесилия съзерцаваше планината в далечината, внушителна и загадъчна, и сякаш виждаше джунглата в душата си. И й се стори, че чува заплашителен звук от барабани, предвещаващи война. Или пък това бяха ударите на сърцето й?

— Утре рано сутринта потегляме за Ел Боало — съгласи се най-после тя с Каталина, събуждайки я през една безсънна нощ, застанала пред вратата на спалнята с име „Земя“.

— Да разкрием загадката! — отвърна испанският вариант на мис Марпъл и се обърна на другата страна.

 

 

В съботните дни на лятната ваканция Ел Боало се събуждаше късно. Семействата закусваха на верандите и в градините си, а на площада няколко души чакаха на опашка пред вратата на хлебарницата. Часовникът на общината отбеляза десет и камбаните на двете църкви забиха в унисон, когато Сесилия, на волана на автомобила си, пресече селото и следвайки инструкциите на чувствения електронен глас от джипиеса си, се насочи към гориста местност по път, ограден с борове. Спря пред много красива къща на два етажа, заобиколена от градина, със стени от гранит, покрив с плочи и огромни прозорци. Цялото съчетание бе толкова организирано и съвършено, че приличаше повече на Швейцария, отколкото на планина край Мадрид.

— Тази ли е? — попита Каталина, сочейки с глава към къщата.

— Виж прозорците — отвърна Сесилия. — Не са ли същите като тези на пансиона?

За да стигнат до портата, над която се извисяваха два кипариса, трябваше да извървят алея от пясък и трева. Двете жени, дребнички, тъмнокоси и безобидни, вървяха в различно темпо: решителната крачка на Каталина и предпазливата на Сесилия. Неритмични, но в унисон, като хор, който пее фалшиво.

Една от завесите на горния етаж помръдна и зад нея надникна фигурата на разрошена жена в халат от китайска коприна.

— Наблюдават ни — прошепна Сесилия. — И се обзалагам на милион евро, че това е майката на Андрес Леал. Има същата ужасна физиономия, каквато прави той, когато му противоречиш.

След две минути обаче същата жена им отвори вратата напълно облечена и сресана, сякаш току-що излязла от фризьорски салон, с ангелска усмивка на лицето и готова да изрече заучената фраза, че нямат нужда от енциклопедии, нито от осигуровки или по-изгодни тарифи за мобилни разговори, „нито имаме намерение да ставаме свидетели на Йехова на тази възраст, много благодаря“. Каталина не й даде възможност да вземе инициативата. Стреля първа:

— Вие ли сте госпожа Инмакулада Ереро, майката на Андрес Леал?

Сесилия не би подходила толкова директно. Би започнала с любезен поздрав, а после щеше да се представи възпитано, да поднесе извинение за притеснението, че се появява в събота в десет часа сутринта…

— Да, със сигурност щеше да откараш един час в извинения — пошегува се Каталина, когато коментираха случката по-късно.

Майката на Андрес Леал отвори широко очи. Изражението й се промени.

— Какво се е случило на сина ми? — разтревожи се тя.

Зад нея се появи мъж, облечен с бермуди, кожен колан и риза с къс ръкав. На външен вид бе като близнак на Андрес Леал: сухите устни, орловият поглед, косата като четина на глиган и силните ръце като на дървосекач.

— Кои сте вие? — попита той, докато обгръщаше жена си с ръка, като да я защити.

— Приятелки сме на Андрес — излъга Каталина. — Той е на платноходката с кучето си и е добре, не се притеснявайте. Просто искахме да ви попитаме нещо, което много ни заинтригува. И тъй като няма как да се свържем с него в открито море, помислихме, че може би вие ще успеете да ни дадете отговор.

— Аз съм Сесилия Дуеняс — успя да вметне Сесилия насред бърборенето на момичето и протегна ръка, която никой не пое. — Баба ми и дядо ми са купили къщата на брега на Мансанарес преди тридесет и пет години, не знам дали си спомняте за тях: Мигел и Тереса Кинтана от Агила.

Настъпи пълна тишина, в която се чуваха само птичи песни и щурци, докато семейство Леал обработваха информацията, изсипана по този начин от две непознати пред вратата на дома им.

— Значи Андрес е добре или всъщност не знаете нищо за него? Защото аз му звъня от една седмица на мобилния телефон и все чувам, че няма покритие.

— Цяла седмица без покритие? — притесни се Сесилия и тонът на гласа й я издаде пред Каталина.

— А ти защо толкова се притесняваш за местонахождението на този Леал? — пошегува се проницателната детективка в колата на връщане.

— Една седмица, кучият му син — отвърна Данило Леал, който владееше уличния жаргон също като сина си. — Знае, че майка му се притеснява, а не й се обажда седем дни. Иде ми да го убия.

— Убийте го — окуражи го шеговито Каталина.

— Влезте вътре — покани ги той с приятна усмивка. — Искате ли по една чашка? Да ви направя джин тоник?

— Данило, десет сутринта е! По-добре да им направим кафе.

 

 

Родителите на Андрес Леал се оказаха фантастични домакини. За пет минути на масата от тиково дърво на задната веранда сервираха закуска и кафе, препечен хляб с домати, шунка и портокалов сок. Разказаха им няколко забавни случки от първите години на брака им, когато купили онази голяма къща на брега на река Мансанарес. Колко неблагоразумна и напълно неотговаряща на финансовите им възможности идея, заради която ипотекирали съвместното си бъдеще за четиридесет години напред. И понеже за сам човек би било невъзможно да плащат вноските, решили, че си струва да живеят в разбирателство.

— След раждането на Андрес, който е третият, най-малкият ни син, за пръв път се замислихме да продадем жилището, но бяхме толкова щастливи там, с тази къща на две крачки от реката… Всяка неделя си правехме пикник, дори и да валеше — потъна в спомени Инмакулада. — От вкъщи чувахме преминаването на влаковете по моста над реката, а децата тичаха навън да ги гледат. Аз мислех, че поне един от тях ще стане машинист.

— Но когато останах безработен през седемдесет и шеста — продължи Данило, — също както и половин Испания, не знам дали знаете, но по онова време имаше дяволска безработица, нямахме друг вариант и я обявихме за продан.

— И баба и дядо са я купили.

Оказа се, че баба й и дядо й са се появили като по чудо, „все едно някой ни изпрати двойка ангели, за да ни избавят от беда“. При това платили в брой.

— Ах, колко плака Андрес! Винаги е бил най-сантименталният от синовете ми — каза Инмакулада, а Сесилия се запита какви ли изроди трябва да са в такъв случай другите двама. — Закле се, че когато порасне и забогатее, отново ще купи къщата.

На Каталина й хрумна идея:

— А дали не е скрил нещо вътре? Някакъв вид съкровище, което е смятал да си вземе отново, когато изпълни обещанието си? Един вид залог, че ще го изпълни.

Двамата Леал се спогледаха учудени.

— Намерили сте заровено съкровище?

— Не — каза Каталина. — Заровено — не. Зазидано в стената. Медальон с изображение на ангел пазител.

Сесилия бръкна в чантата си и извади кутийката. Внимателно я отвори и им показа медальона, опитвайки се да открие по лицата им изражението, което щеше да отрази една от двете възможни реакции пред разкритието: изненада или разпознаване.

— Прилича на медальон от първо причастие или кръщене — каза майката на Андрес Леал без никакво вълнение. — Не е на Андрес. Никога не съм го виждала.

— И казвате, че е бил зазидан?

— Да, в една преградна стена.

— Каква преградна стена?

— Тази, която отделя банята на горния етаж от вентилационната шахта.

— Горе? За таванския етаж ли говорите?

— Да.

— Ние не сме имали баня на таванския етаж — каза бащата на Андрес Леал. — Използвахме помещенията за склад. На децата им харесваше да се качват да играят там и да си разказват страшни истории.

— Но не е имало баня?

— Не — отново отрече Данило Леал, клатейки глава.

— Сигурно са я построили баба ви и дядо ви.

Майката на Андрес Леал върна съкровището на законната му собственичка, която кимна безмълвно и го прибра отново в кутийката.

Тук Сесилия реши да приключи с разследването. Бе ясно, че домакините им не разполагат с полезна информация за разкриването на загадката, която ги доведе до Ел Боало. Беше много приятно да прекара сутринта там, на кафе и сладки приказки със семейство Леал, в сянката на тази веранда, с леко подухващия планински ветрец. Но по някаква причина изпитваше притеснение от реакцията на Андрес, когато разбере, че двете с Каталина са си наврели носовете в къщата на родителите му, без предварително уведомление или разрешение, измъквайки от тях информация за щастливото му детство и за най-интимните му и съкровени чувства.

Андрес Леал бе доста потаен човек. Добре прикриваше емоциите си. И имаше тайни. Най-малкото две, и то големи: коя бе истинската причина за интереса му към къщата на баба й и дядо й и какво се бе случило при инцидента, за който отказваше да говори.

— В такъв случай няма да ви притесняваме повече — каза Сесилия, за да приключи с въпроса. — Исках да ви върна медальона, в случай че се окажеше ваш — излъга. — Но след като не е, ние се връщаме в Мадрид. Разбира се, ако ви е любопитно да видите как изглежда къщата след ремонта, заповядайте. Минете оттам някой ден. За мен ще е удоволствие да ви я покажа.

— Сигурно е станала прекрасна — каза майката на Андрес Леал, усмихвайки се с гордост.

Въпреки че в определен смисъл пътуването се оказа напразно, провалът не бе обезсърчил Каталина, която през целия път на връщане не спря да говори. Като добра писателка момичето смяташе, че загадката става дори още по-интересна от преди. Щеше да е твърде лесно, ако бяха открили решението от първия опит.

Щом медальонът не принадлежеше на семейство Леал, при положение че стената, в която го намериха скрит, бе строена по времето на бабата и дядото на Сесилия, фокусът трябваше да се насочи към семейство Дуеняс-Кинтана.

— А ако са го скрили баба ти и дядо ти и не са казали на майка ти? — хрумна на момичето. — Може би няма да е зле да отидем до Агила, което не е толкова далече (не ме гледай така!), и да разпитаме приятелите на баба ти и дядо ти.

— Никой от тях не е жив — отговори Сесилия сдържано.

— Друго дете или внук?

— Виж, Каталина… — Сесилия не отделяше очи от пътя и освен това нямаше никакво намерение да се отклонява към Агила. — Мисля, че е най-добре да забравим тази история. В живота се случват неща, които нямат обяснение. И точка. Човек свива рамене и продължава нататък и ако може, никога повече не мисли за това.

— Я престани — бе лаконичният отговор на съвременната Агата Кристи, която пътуваше на седалката до нея. — Наистина ли не искаш да разбереш откъде е дошъл този медальон?

— Нямам желание да пъхам пръст в раната, да ровя в стари болки или да се меся в чужди работи. Не искам тайни, интриги или лъжи. Нито да храня фалшиви илюзии, които не водят доникъде.

Това бе вярно. Веднага щом напусна къщата на Данило и Инмакулада Леал, Сесилия влезе в някакво дзен състояние на абсолютна пасивност и отрицание на външните и вътрешните стимули, както сетивни, така и емоционални. Беше като вцепенена. Каменна. От гранит.

Върху една масичка в антрето на къщата, през което неизбежно трябваше да минат, за да излязат на улицата, бе видяла снимки на семейството, сложени в сребърни рамки: малки деца, черно-бели баби и дядовци, пейзажи, някакъв райски плаж и цветен портрет на Андрес Леал със сиво сако. От сватбата му. С много млада, много руса и много елегантна в дългата си бяла рокля с шлейф и дантелен воал жена.