Мишел Уелбек
Подчинение (5)

Продължаваме да говорим на „ти“ с „бившите си приятелки“, така е прието, но заменяме целувката по устата с целувка по бузата. Мириам беше с къса черна пола, чорапогащник, също черен, бях я поканил вкъщи, нямах особено желание за ресторанти, тя хвърли любопитен поглед на стаята, преди да се настани в дъното на канапето, полата й беше наистина къса, беше се гримирала, попитах я дали иска да пие нещо, един бърбън, ако имаш, отвърна тя.

— Променил си нещо… — пое първата глътка тя, — но не виждам какво.

— Пердетата.

Бях окачил двойни пердета, в оранжево и в охра, с мотиви в леко етнически стил. Бях също така купил парче подхождащ плат, с който бях покрил канапето.

Тя се обърна, коленичи върху канапето, за да разгледа пердетата. „Хубави са — заключи накрая тя, — дори много хубави. Винаги си имал вкус. Поне доколкото това е възможно за един мачо“ — смекчи похвалата тя. Седна отново на канапето с лице към мен.

— Не ми ли се сърдиш, че те наричам мачо?

— Не знам, може би си права, вероятно се приближавам към мачото; всъщност никога не съм бил убеден, че е много добра идея жените да гласуват, да получават същото образование като мъжете, да имат достъп до същите професии и т.н. Е, свикнахме с това, но дали е в действителност добра идея?

Тя присви учудено очи, стори ми се в продължение на няколко секунди, че тя наистина си задава въпроса, и аз също си го зададох за един кратък миг, преди да си дам сметка, че нямам отговор на този въпрос, не повече отколкото на който и да е било друг.

— Ти си за връщането на патриархата, така ли?

— Не съм за нищо, знаещ го много добре, но патриархатът е имал поне заслугата да съществува, искам да кажа като обществена система, той упорито е отстоявал съществуването си, имало семейства с деца, които общо взето са възпроизвеждали една и съща схема, която е била действаща; сега няма вече деца, тоест всичко е свито.

— Да, теоретически ти си мачо, в това няма никакво съмнение. Същевременно имаш изтънчени литературни вкусове: Маларме, Юисманс, това със сигурност те отдалечава от обикновения мачо. Към това прибавям една женска чувствителност, анормална, по отношение на платовете за домашно обзавеждане. Освен това се обличаш винаги като прошляк. Личност мачо, облечена в стил гръндж, би била по-правдоподобна; но ти не обичаш ZZ TOP^[1], винаги си предпочитал Ник Дрейк^[2]. С една дума, ти си парадоксална личност.

Налях си отново бърбън, преди да й отговоря. В агресията често се крие желание за съблазняване, срещнах го у Борис Сирюлник^[3], а Борис Сирюлник е тежка кавалерия, този тип не можеш да го заблудиш, по отношение на психиката човекът си знае работата, един вид Конрад Лоренц^[4], но за хората. Междувременно тя бе разтворила леко бедрата си в очакване на отговора ми, това вече беше езикът на тялото, бяхме в реалността.

— В това няма никакъв парадокс, ти просто използваш психологията на женските списания, която не е нищо друго освен типология на консуматорите: екологично отговорният буржоа бохем, показната буржоазия, симпатизиращите на гейовете нощни птици, сатаничният гийк, технодзен, всяка седмица измислят по нещо ново. Аз не отговарям изцяло на нито един профил в тази класация на консуматора, това е.

— Не бихме ли могли… тази вечер, в която се виждаме отново, не бихме ли могли да се опитаме да си кажем нещо мило, не мислиш ли? — долових в гласа й една дрезгавина, която ме угнети. „Гладна ли си“, попитах, за да разсея неудобството, не, не беше гладна, но всичко свършва винаги с ядене. „Искаш ли суши?“, естествено, прие, хората приемат винаги, когато им предложиш суши, най-взискателните гастрономи, както и най-загрижените за линията си жени, има нещо като всеобщ консенсус по отношение на това аморфно противопоставяне на суровата риба и белия ориз, разполагах с брошурата на един доставчик на суши, изчитането й беше само по себе си вече досадно, уасабито, макито и рулото от сьомга, нищо не разбирах, а и нямах желание да разбирам каквото и да било, избрах комбинираното меню B3 и се обадих да го поръчам, в крайна сметка може би щеше да е по-добре да бяхме отишли на ресторант, след като затворих телефона, пуснах Ник Дрейк. Последва дълго мълчание, което наруших, доста глупаво, за да я попитам как й вървят науките. Погледна ме с укор, преди да отговори, че вървят добре и че има намерение да направи магистратура по книгоиздаване. С облекчение установих, че мога да пренасоча разговора към по-обща тема, която беше в полза на плановете й за кариера: докато цели отрасли от френската икономика се срутваха, книгоиздаването се радваше на добро състояние, отчиташе растеж на печалбите, дори учудващ, сякаш в отчаянието им единственото, което оставаше на хората, беше четивото.

— Май и ти не си много добре. Но честно казано, винаги си ми правил такова впечатление… — каза тя без враждебност, дори с тъга. Какво можех да отговоря на това, трудно беше да се опровергае.

— Толкова ли потиснат ти изглеждам? — запитах след отново последвалото мълчание.

— Потиснат не, в известен смисъл още по-лошо, винаги си притежавал една анормална честност, невъзможност за онези компромиси, които в крайна сметка позволяват на хората да живеят. Да приемем например, че си прав за патриархата, че е единствената надеждна формула. А това, че съм учила, че съм свикнала да се считам за индивидуалност, надарена със способността за размисъл, за взимане на решения, равни на тези на мъжете, тогава какво става с мене? Ставам за боклука ли?

Добрият отговор би бил най-вероятно „Да“, но замълчах, всъщност може би не бях чак толкова честен. Сушито продължаваше да се бави. Налях си още една чаша бърбън, беше третата. Ник Дрейк продължаваше да пее за непорочни млади момичета, древни принцеси. А аз продължавах да нямам желание да й направя дете, нито да поема своята част от домашните задължения, нито да купя портбебе кенгуру. Нямах дори желание да чукам, всъщност имах малко желание да чукам, но и същевременно малко желание да умра, общо взето сам не знаех какво точно, започвах да усещам как у мен се надига лека погнуса, какво, по дяволите, правеше „Рапид Суши“? Трябваше да я накарам да го посмуче, точно в този момент това би могло да даде втори шанс на двойката ни, но оставих неразположението да ме превземе, да се увеличава секунда след секунда.

— Може би е по-добре да си вървя… — каза тя след едно поне триминутно мълчание.

Ник Дрейк бе току-що приключил с воплите си, следваха оригванията на „Нирвана“, прекъснах звука, преди да й отговоря: „Ами, ако искаш…“.

— Съжалявам, искрено съжалявам, че си в такова състояние, Франсоа — ми каза тя в антрето, вече облякла палтото си, — иска ми се да направя нещо, но не виждам какво, не ми даваш никакъв шанс — целунахме се отново по бузата, не мислех, че ще успеем да преодолеем това положение.

 

 

Сушито пристигна няколко минути след като си отиде. Имаше много.