Мишел Уелбек
Подчинение (35)

Щяха да изтекат още няколко седмици, нещо като приличен срок, през който времето щеше постепенно да омекне и пролетта да настъпи в района на Париж; и после, естествено, щях да се обадя на Рьодиже.

Той щеше да преувеличи радостта си, най-вече от деликатност, защото щеше да сметне за важно да се покаже изненадан, за да ми създаде впечатлението за упражняване на свободна воля; щеше да бъде наистина щастлив, че съм приел, убеден съм, но че несъмнено е бил отдавна сигурен, че ще приема, може би дори още от прекарания у него следобед на улица „Дез Арен“ — не се бях опитал тогава нито за миг да скрия впечатлението, което възпроизведоха върху мен физическите качества на Айша, нито пък пирожките на Малика. Мюсюлманките бяха предани и покорни, това беше сигурно, бяха възпитани така, а това бе достатъчно, за да ти доставят очакваните удоволствия; кухнята ме интересуваше по-малко, в това отношение бях по-малко взискателен от Юисманс; във всеки случай те получаваха нужното образование и затова сигурно много рядко не съумяваха да направят от тях поне поносими домакини.

Самата церемония на приемане на исляма щеше да бъде много проста; щеше да се извърши вероятно в Голямата джамия на Париж, така щеше да е най-удобно за всички. Предвид относителната ми значителност щеше да присъства и главният мюфтия, или поне някой от най-близките му сътрудници. И Рьодиже щеше да бъде тук, естествено. Тъй и тъй нямаше ограничения в броя на присъстващите; щеше да има и няколко обикновени богомолци, джамията не беше затворена за случая, аз трябваше да засвидетелствам открито вярата си пред новите си братя, мои равни пред Бога.

Сутринта щяха да отворят специално за мен хамама, до който обикновено имат достъп само жените; облечен в халат, щях де прекося коридорите с колонади и арки, със стени, украсени с невероятно изящни мозайки; после в една по-малка зала, също украсена с прекрасни мозайки, окъпана в синкава светлина, щях да пусна хладката вода да тече дълго, много дълго, върху тялото ми, докато тялото се пречисти. После щях да се облека, щях да съм предвидил нови дрехи, и щях да вляза в голямата зала, посветена на богослуженията.

Около мен щеше да настъпи тишина. Изображения на съзвездия, свръхнови звезди и спирални мъглявини щяха да профучават през съзнанието ми; както и извечни образи, неосквернени минерални пустини, огромни, почти девствени гори; постепенно щях да се проникна от безкрая на космическия ред. После със спокоен глас щях да изрека следната фонетично заучена предварително фраза: „Ашхаду анна лаа илааха илла ал-лаху уа ашхаду анна Мухаммада рассулу ал-лахи“. Което означава буквално: „Свидетелствам, че няма друг бог освен Бог, Мухаммад е пратеник на Бога“. Всичко е проверено. И с това щеше да се приключи; от сега нататък щях да бъда мюсюлманин.

Приемът в Сорбоната щеше да е много по-дълъг. Рьодиже се ориентираше все повече и повече към политическа кариера и беше току-що назначен за министър на външните работи, нямаше много време за изпълнението на функциите си на ректор на университета; щеше все пак да настои да произнесе речта по повод встъпването ми в длъжност (знаех, бях сигурен, че ще подготви образцова реч и че ще я произнесе с удоволствие). Всичките ми колеги щяха да присъстват — новината за моята Плеяда се беше разпространила сред университетските кръгове, всички бяха вече в течение и аз не бях връзка за пренебрегване; всички щяха да са облечени с тоги, саудитските власти бяха наложили наскоро връщането на тази церемониална одежда.

Със сигурност щях, преди да произнеса в отговор своята реч (която щеше да бъде според обичая доста кратка), да си спомня за последен път за Мириам. Тя щеше да живее собствения си живот, знаех го, в условия, много по-тежки, отколкото аз моя. Щях да й пожелая най-искрено щастлив живот — макар и да не вярвах много в това.

Коктейлът щеше да бъде весел и да продължи до много късно.

След няколко месеца щеше да започне учебната година, естествено, със студентките — красиви, забрадени, срамежливи. Не знам точно как се разпространяваха слуховете за преподавателите сред студентките, но нямаше съмнение, че се разпространяваха открай време, беше неизбежно; не мисля, че нещата се бяха променили особено. Всяко едно от тези момичета, колкото и да беше хубаво, щеше да бъде щастливо и гордо да бъде избрано от мен, за него щеше да е чест да сподели ложето ми. Те щяха да са достойни да бъдат обичани и аз щях да съумея да ги обичам.

Както преди няколко години това се бе случило с баща ми, и на мен щеше да ми се отвори нова възможност; това щеше да бъде възможността за втори живот, без особена връзка с предишния.

Нямаше да има за какво да съжалявам.