Мишел Уелбек
Подчинение (34)

Естествено, нямаше да съобщя новината на Бастиен Лаку; знаех, че трябваше да измине година, а може би и две, преди да се разтревожи от приключването на проекта; щях да имам много време, за да изпипам бележките си под линия; всъщност в живота ми настъпваше страшно готин период.

Готин и нищо повече, охладих въодушевлението си аз, докато отварях пощенската си кутия за първи път от завръщането ми от Брюксел; оставаха административните проблеми, а администрацията „никога не спи“.

В момента не можех да набера смелост да отворя нито един от пликовете, в продължение на две седмици бях пребивавал в сферата на идеалното, на скромното си равнище бях създавал; да се върна веднага към обикновения си административен статут, ми се виждаше малко брутално. Имаше един по-различен плик, който идваше от университета „Париж IV — Сорбона“. Ааа, казах си аз.

Моето „Ааа“ придоби още повече смисъл, когато се запознах със съдържанието: бях канен, и това беше за утре, на церемонията по повод встъпването в длъжността професор на Жан-Франсоа Лоазльор. Щеше да има официална част с речи в аулата „Ришельо“, после коктейл в съседната, резервирана за тази цел зала.

Добре си спомнях Лоазльор, той ме беше въвел в „Списанието на специалистите на XIX век“ преди много години. Беше влязъл в университетската кариера с една оригинална дисертация върху Льоконт дьо Лил. Считан заедно с Ередиа за водещата фигура на парнасците, Льоконт дьо Лил беше общо взето именно затова презиран, смятан за „честен занаятчия без талант“, за да използвам речника на авторите на антологии. И все пак бе написал, под влияние на някаква мистико-космологична криза късно в живота си, няколко доста странни стихотворения, които не приличаха с нищо на предишните му творби, не приличаха с нищо на онова, което се е пишело по това време, и не можеха да се оприличат в крайна сметка на нищо, и за които можеше да се каже, че на пръв поглед са напълно откачени. Първата заслуга на Лоазльор беше да ги изрови, а втората да успее да каже за тях нещо повече, без обаче да успее да ги впише в някаква действителна литературна приемственост — според него те се дължаха по-скоро на влиянието на някои съвременни за стареещия парнасец интелектуални явления, като например теософията и спиритическото движение. Така си беше създал в област, в която нямаше абсолютно никаква конкуренция, известно реноме — без да може да претендира за международния статут на един Жиняк, той беше редовно канен да изнася лекции в Оксфорд и в Сейнт Андрюз.

Лично той приличаше невероятно на обекта на изследванията си, никога не съм срещал някого, който да напомня до такава степен на персонажа на Доктор Козинюс^[1]: дълга коса, сива и мръсна, огромни очила, некомплектувани костюми, в състояние често на ръба на хигиената; с всичко това той вдъхваше някакъв респект, примесен със съжаление. Със сигурност не си бе поставил за цел да въплъщава този персонаж: просто си беше такъв и не можеше да бъде друг; а иначе беше най-милият, най-добрият човек на света, лишен от абсолютно всякаква суета. Преподаването, предполагащо само по себе си освен всичко останало и някакъв вид контакт с най-разнообразен вид човешки същества, винаги го беше ужасявало; как ли беше успял Рьодиже да го убеди? Да, щях да отида, най-малкото на коктейла, любопитно ми беше да разбера.

 

 

Белязани в известен смисъл от печата на историята и радващи се на изключително престижен адрес, по мое време приемните зали на Сорбоната не се използваха никога за университетските светски сбирки, но затова пък доста често се даваха под наем, на неприлични цени, за модни дефилета и други people събития; това не беше може би много почтено, но пък беше много полезно за връзването на бюджета за функционирането на университета. Новите саудитски собственици бяха внесли ред във всичко това и мястото си бе възвърнало, благодарение на тяхната предприемчивост, известно академично достойнство. Влизайки в първата зала, забелязах с радост рекламните флагчета на ливанския готвач, който ме бе придружавал през цялото време на писането на предговора. Вече познавах наизуст менюто му и направих авторитетно поръчката си. Присъстващите бяха обичайната смесица от френски преподаватели и арабски нотабили; но този път имаше много французи, имах чувството, че всички преподаватели са дошли. Беше напълно разбираемо: да се подчиниш на властта на новия саудитски режим, се считаше все още за малко срамна постъпка, един вид колаборационизъм; събирайки се помежду си, те бяха бройка, даваха си взаимно кураж, а удовлетворението им беше голямо, когато това ставаше по повод назначението на нов колега.

Веднага след като ми сервираха мезетата, аз се оказах лице в лице с Лоазльор. Беше се променил: без да бъде напълно приличен, външният му вид беше определено по-добър. Косата му, все още дълга и мръсна, беше почти сресана; сакото и панталонът на костюма му бяха горе-долу един и същи цвят и нито едно мазно петно, нито една дупка от цигара не ги красяха; вероятно — поне така предположих — тук беше започнала да действа женска ръка.

— Ами да — потвърди той, без да го питам, — направих крачката. Странно, преди дори не бях помислял да я направя, но се оказа много приятно. Радвам се да ви видя. Как са нещата при вас?

— Искате да кажете, че сте се оженили? — исках да се изясни.

— Да, да, точно така. Всъщност много е странно, една плът, нали, но не е лошо. А вие как сте?

Можеше със същия ефект да ми каже, че е станал джънки или че упражнява бобслей, нищо идващо от него не можеше да ме учуди истински; но все пак беше шок и аз повторих глупаво, с поглед, вперен в червената лентичка — знак, че е носител на Ордена на Почетния легион, — която красеше отвратителното му петролносиньо сако: „Оженили сте се? За жена?“. Явно съм го възприемал като все още девствен, на шейсет години, и честно казано, това беше напълно възможно.

— Да, да, за жена, те ми я намериха — потвърди той, клатейки силно глава. — Една студентка втора година.

Онемях, но в този момент го отведе един колега, едно ексцентрично като него старче, но все пак по-чисто — специалист по XVII век, струва ми се, специалист по бурлеските и автор на труд върху Скарон. Малко след това зърнах Рьодиже в центъра на малка група, в другия край на галерията, в която се състоеше приемът. В последно време, погълнат от предговора си, не бях мислил често за него и сега установих, че се радвам истински да го видя отново. Той също ме поздрави много сърдечно. Сега трябваше ли да се обръщам към него с „господин министре“, пошегувах се аз; „Как е политиката? Действително ли е тежка работата?“, запитах вече по-сериозно.

— Да, онова, което разказват, не е никак преувеличено. Бях свикнал с борбата за власт в академичен контекст, но тук всичко е степени по-сложно. Но както и да е, Бен Абес е наистина забележителен човек; горд съм, че работя с него.

Спомних си за Таньор, за сравнението, което бе направил с император Август, по време на вечерята ни в къщата му в Лот; сравнението, изглежда, заинтригува Рьодиже, накара го да се замисли. Преговорите с Ливан и Египет напредвали добре, каза ми той; първоначални контакти били установени с Либия и Сирия, където Бен Абес е задействал личните си приятелства сред местните братя мюсюлмани. Всъщност той се опитвал да направи, в рамките на по-малко от едно поколение и единствено по пътя на дипломацията, онова, което Римската империя е постигнала за векове — при това прибавяйки, без да среща съпротива, големите територии на Северна Европа — чак до Естония, Скандинавия и Ирландия. И не само — имал и усет за символика — изготвял предложение за европейска директива, целяща преместването на Комисията в Рим, а на парламента в Атина. „Редки са създателите на империи — добави той замислено. — Трудно изкуство е да съумееш да сплотиш нации, разделени от религията и от езика, да ги накараш да приемат един общ политически проект. Освен Римската само Отоманската империя го е постигнала, но в по-малък мащаб. Несъмнено Наполеон е имал нужните качества — политиката му по отношение на евреите е забележителна; той показва по време на египетската си експедиция, че е напълно способен да се занимае и с исляма. Бен Абес, да… възможно е и Бен Абес да е с подобна закалка…“

Поклатих ентусиазирано глава, макар забележката за Отоманската империя да не ми беше съвсем ясна, но се чувствах уютно в тази ефирна, неуловима обстановка на вежливи разговори между образовани хора. Естествено след това разменихме няколко думи и за предговора ми; беше ми трудно да се откъсна от работата си над Юисманс, която ме бе занимавала, малко или повече видимо, години наред — всъщност животът ми не бе имал друга цел, установих тъжно аз, без да го казвам на събеседника си, беше прекалено високопарно, но това не го правеше по-малко вярно. Впрочем той ме изслушваше внимателно, без никакъв признак на отегчение.

— Прочетох и книгата ви — му казах аз.

— Така ли?… Радвам се, че сте намерили време за това. За мен това упражнение по вулгаризация бе доста необичайно. Надявам се, че я намирате за ясна.

— Да, много ясна като цяло. Предизвика все пак у мен някои въпроси.

Направихме няколко крачки към нишата на един прозорец, не беше много, но беше достатъчно, за да се отделим от основния поток гости, който сновеше от единия до другия край на галерията. През рамката на прозореца се различаваха, облени в бяла, студена светлина, колонадите и кубето на църквата, построена по заповед на Ришельо; спомних си, че в нея се съхранява черепът му. „Голям държавник е бил Ришельо…“ — казах аз, без много да мисля, но Рьодиже включи веднага: „Да, напълно съм съгласен с вас, онова, което Ришельо е направил за Франция, е забележително. Царете на Франция са били понякога посредствени, случайностите на генетиката понякога го налагат; но за големите министри е било недопустимо, абсолютно недопустимо. Любопитно е, че макар днес да живеем в демокрация, тази разлика продължава да съществува. Аз споделих с вас колко много ценя Бен Абес, но що се отнася до Байру, той е пълен кретен, едно несъстоятелно политическо животно, способно единствено да позира самонадеяно по медиите; слава богу, че на практика цялата власт се държи от Бен Абес. Ще кажете, че съм обсебен от Бен Абес, но и Ришельо ме наведе на тези мисли: защото Бен Абес се готви, както Ришельо, да направи огромна услуга на френския език. С присъединяването на арабските страни езиковото равновесие ще се промени в полза на Франция. Рано или късно, ще видите, ще се появи проектодиректива, в която френският, наравно с английския, ще бъде наложен като работен език в европейските институции. Не преставам да говоря за политика, извинете… Споменахте, че имате въпроси относно книгата ми?“

— Ами… — подех аз след продължително мълчание — малко ми е неудобно, но прочетох главата върху полигамията, знаете ли, малко ми е трудно да се възприема като доминиращ мъжкар. Сетих се за това отново тази вечер на приема, когато видях Лоазльор. Откровено казано, университетските преподаватели…

— Ще ви го кажа съвсем определено: грешите. Естественият подбор е универсален принцип, който важи за всички живи същества, но приема различни форми. Той съществува дори при растенията, но в техния случай е свързан с достъпа им до хранителни вещества в почвата, до вода, до слънчевата светлина… Човекът е животно, това е ясно, но той не е нито прериен лалугер, нито антилопа. Онова, което му осигурява господстващо място в природата, не са нито ноктите му, нито зъбите му, нито бързият му бяг, а само умът му. Следователно, и ви го заявявам най-сериозно: няма нищо ненормално в това университетските преподаватели да бъдат причислени към доминиращите мъжкари.

Усмихна се отново.

— Знаете ли, по време на следобеда, който прекарахме заедно у дома, ние говорихме за метафизика, създаването на Вселената и т.н. Напълно съм наясно, че общо взето не това интересува хората, но както казахте, малко е неудобно да се говори за истинските въпроси. Ето и сега, като говорим за естествен подбор, се опитваме да поддържаме разговора на едно приемливо високо ниво. Естествено, трудно е човек да попита направо: каква ще бъде заплатата ми, на колко жени ще имам право?

— За заплатата съм вече малко или много осведомен.

— Добре, броят на жените общо взето зависи от нея. Ислямският закон изисква съпругите да бъдат равностойно третирани, което само по себе вече налага някои задължения, било то само по отношение на жилището. Във вашия случай мисля, че ще можете да имате без особени проблеми три съпруги — разбира се, никой няма да ви задължи за това.

 

 

Естествено, си заслужаваше да се помисли за това; но аз имах и друг въпрос, още по-неудобен; огледах се бързо наоколо, за да съм сигурен, че никой не може да ни чуе, преди да продължа.

— Също така… това е наистина много деликатно… Да речем, че ислямското облекло има своите предимства и че внася успокоение в общата атмосфера, и въпреки това, то е прекалено… покриващо всичко — рекох му аз. — Когато човек трябва да избира, то може да бъде проблем…

Усмивката на Рьодиже стана още по-широка.

— Не се чувствайте неудобно да говорите за това, наистина! Нямаше да сте мъж, ако не ви измъчваха подобни безпокойства… Ще ви задам един въпрос, който може би ще ви се стори изненадващ: имате ли наистина желание да избирате?

— Ами да… Струва ми се, че да.

— Сигурен ли сте, че не се лъжете? Наблюдава се, че всички мъже, поставени в положение да избират, правят абсолютно един и същ избор. Именно това е довело до възникването в повечето цивилизации, но особено в мюсюлманската, на сватовницата. Това е много важна професия, упражнявана само от изключително опитни и изключително мъдри жени. Те имат естествено правото в качеството си на жени да разгледат младите момичета съблечени, да извършат, тъй да се каже, един вид оценяване и да съобразят физиката на момичетата със социалното положение на бъдещите съпрузи. Във вашия случай, гарантирам ви, няма да имате от какво да се оплачете…

Замълчах. Откровено казано, бях смаян.

— Между другото — продължи Рьодиже, — ако човешкият род проявява някаква способност за еволюция, той я дължи на умствената гъвкавост на жените. Мъжът категорично не подлежи на превъзпитание. Независимо дали е философ, математик, или композитор на музика в стил сериализъм, той ще извършва винаги и неизбежно репродуктивния си избор въз основа на чисто физически критерии, критерии, останали непроменени от хилядолетия. Първоначално, естествено, жените също са привлечени от физическите качества, но е възможно, чрез съответното възпитание, да бъдат убедени, че не това е същественото. Както стана вече възможно да ги накараш да харесват богати мъже — а да забогатееш, предполага интелигентност и находчивост малко над средното ниво. Защо тогава да не е възможно да бъдат накарани да повярват в изключителните еротични качества на университетските преподаватели… — усмихваше се все по-широко и по-широко, за миг се запитах дали не се подиграва, но мисля, че не. — Друг начин е да се увеличи заплатата на университетските преподаватели, това опростява доста нещата, нали… — заключи той.

Откриваше, така да се каже, пред мен хоризонти и аз се запитах дали Лоазльор е прибегнал до сватовница; но в самото задаване на въпроса беше и отговорът: можех ли да си представя бившия си калем да сваля студентки? В случай като неговия уредената женитба беше очебийно единственият възможен начин.

Приемът отиваше към своя край и вечерта беше учудващо мека; прибрах се вкъщи пеша, без сериозно да се размисля, но все пак леко замечтан. Че интелектуалният ми живот е приключил, ставаше все по-очевидно, щях да продължа да участвам в някакви съмнителни колоквиуми, щях да живея от остатъци и от рента; но започвах да осъзнавам — и това беше наистина новото, — че вероятно ще има и нещо друго.