Мишел Уелбек
Подчинение (33)

„Ислямът в десет въпроса“ беше наистина една много проста книга, много успешно композирана. От първата глава, в която се отговаряше на въпроса: „Каква е нашата вяра?“, не научих почти нищо. Тя съдържаше общо взето онова, което Рьодиже ми бе казал предишния ден по време на прекарания у него следобед: безкрайността и хармонията на Вселената, съвършенството на нейния замисъл и т.н. Следваше кратко изложение върху хронологията на пророците, завършващо с Мохамед.

Както вероятно повечето хора, и аз прескочих главите, посветени на религиозните задължения, на стълбовете на исляма и на постите, за да стигна направо до глава VII: „За какво служи полигамията?“. Аргументите бяха наистина оригинални: за да може да осъществи божествените си планове, обясняваше Рьодиже, Създателят на Вселената прибягва, що се отнася до неодушевения Космос, към законите на геометрията (със сигурност не евклидовата геометрия, също не и комутативната геометрия, но във всеки случай геометрия). Що се отнася до живите същества обаче, плановете на Създателя се реализират чрез естествения подбор: чрез него одушевените създания достигат максималната си красота, жизненост и сила. При всички животински видове, към които се числи и човекът, законът е един и същ: само определени индивиди са призвани да предадат семето си и да породят бъдещото поколение, от което ще зависят безкрайните на брой следващи поколения. При бозайниците, предвид продължителността на бременността при женските, сравнена с неограничения капацитет за възпроизвеждане при мъжките, естественият подбор се извършва предимно от мъжките. Следователно неравенството между мъжките — след като някои успяват да разполагат с повече от една женска, то други естествено ще бъдат лишени от привилегия — не би трябвало да бъде считано за обратен ефект на полигамията, а за нейната истинска цел. Именно така видът осъществява най-добре предназначението си.

Тези любопитни разсъждения водеха направо до глава VIII, по-малко полемична, посветена на екологията и исляма, която му позволяваше да разгледа в допълнение и въпроса за храната „халал“, според него един вид подобрена храна био. Що се отнасяше до главите IX и X, посветени на икономиката и на политическите институции, те бяха сякаш написани единствено за да доведат до избора на Мохамед бен Абес.

В този труд, предназначен за една много широка публика, до която между впрочем беше достигнал, Рьодиже се нагаждаше непрестанно към читателите хуманисти, като сравняваше исляма с предхождащите го пасторални и сурови цивилизации. По този начин подчертаваше, че полигамията не е измислена от исляма, който е допринесъл по-скоро за регламентирането на нейното практикуване, че не от исляма произхождат убийството с камъни и екцизията, че пророкът Мохамед е считал за похвално освобождаването на робите и че приемайки принципа на равенство между всички хора, той е сложил край на всички форми на расова дискриминация в страните, които е владеел.

Тези доводи ми бяха много добре известни, бях ги чувал хиляда пъти — това не им пречеше да бъдат точни. Но онова, което ме бе поразило по време на срещата ни и което ме порази още по-силно в книгата му, беше шлифованият изказ, който неизбежно доближаваше Рьодиже до политическата сфера. Изобщо не бяхме говорили за политика по време на следобеда ни на улица „Дез Арен“, но не бях никак изненадан, когато една седмица по-късно научих, че е назначен, след незначителна промяна в правителството, за държавен секретар по висшето образование, длъжност, създадена наново за случая.

Междувременно ми се бе удала възможността да констатирам, че беше значително по-малко предпазлив в статиите си, предназначени за по-поверителни списания като „Списание за палестински изследвания“^[1] или „Умма“^[2]. Липсата на любопитство у журналистите беше действително благодат за интелектуалците; днес всичко бе съвсем леснодостъпно по интернет и според мен изравянето на някои от статиите му би му създало известни неприятности; но може и да грешах, през XX век толкова много интелектуалци бяха поддържали Сталин, Мао или Пол Пот, без да бъдат никога упрекнати за това; във Франция интелектуалецът нямаше причина да бъде отговорен, това не беше в природата му.

В една статия за „Умма“, в която си задаваше въпроса дали ислямът е призван да завладее света, Рьодиже отговаряше положително. Той почти не се връщаше към случая със западните цивилизации, толкова бе очевидна за него тяхната обреченост (либералният индивидуализъм може да процъфти само ако се задоволи с премахването на междинните структури като отечеството, професионалните съсловия и кастите; но ако атакува най-висшата структура, семейството, и чрез него демографията, той се осъжда сам на окончателен провал; и тогава, съвсем логично, настъпва времето на исляма). Беше по-словоохотлив по отношение на случая с Индия и Китай: ако Индия и Китай бяха запазили традиционните си цивилизации, пишеше той, те биха могли — оставайки чужди на монотеизма — да избегнат влиянието на исляма; но от момента, в който са позволили да бъдат заразени от западните ценности, те също са обречени: описваше подробно процеса, с предвиждания по дати. В статията, ясна и обоснована, прозираше отчетливо влиянието на Генон: фундаменталното разграничение, което той прави, между традиционните цивилизации, взети заедно, и модерната цивилизация.

В друга статия той се произнасяше недвусмислено в подкрепа на неравното разпределение на богатствата. И ако крайната мизерия не би трябвало да съществува в едно истински мюсюлманско общество (подпомагането чрез милостиня е един от петте стълба на исляма), то това не означава, че същото не трябва да поддържа значителното неравенство между широките маси, живеещи в приемлива бедност, и ограниченото малцинство от безкрайно богати индивиди, достатъчно богати, за да си позволяват огромни, безумни разходи, които ще осигурят оцеляването на лукса и на изкуствата. Това аристократично становище беше взето директно от Ницше; оказваше се, че Рьодиже бе останал невероятно верен на мислителите от младостта си.

Ницшеанска беше и саркастичната му и обидна враждебност спрямо християнството, което според него почиваше единствено върху декадентската и маргинална фигура на Исус. Основателят на християнството се е чувствал прекрасно в компанията на жени и това се усещало, пишеше той. „Ако ислямът презира християнството — цитираше той автора на «Антихрист», — той има хиляди причини за това; в исляма първото условие са хората…“ Идеята за божествеността на Христос, продължаваше Рьодиже, е основната грешка, която води неизбежно до хуманизма и „правата на човека“. Това също Ницше го беше вече казал, и то по-остро, както и несъмнено би се съгласил с мисълта, че мисията на исляма е да пречисти света, като го отърве от зловредната доктрина за въплъщението.

С годините аз също се приближавах до Ницше, което е може би неизбежно, когато човек има проблеми със стомаха. Изпитвах по-голям интерес към Елохим^[3], върховния разпоредител на съзвездията, отколкото към сладникавото му отроче. Исус е обичал прекалено много хората, това е проблемът; да се оставиш да бъдеш разпънат заради тях, е най-малкото проява на лош вкус, както би се изразила онази дърта многознайница. А и другите му действия не свидетелстват за особено проникновение, като например опрощаването на греховете на прелюбодейката с доводи от типа на „който от вас е без грях“ и т.н. А не е било чак толкова сложно, достатъчно щеше да е да извикат едно седемгодишно дете — то щеше да хвърли първия камък, копелето му недно.

 

 

Рьодиже пишеше много добре, ясно и сбито, понякога с малко хумор, както когато се подиграваше на един от колегите си, сигурно мюсюлмански интелектуалец конкурент, който беше въвел в една своя статия понятието имами 2.0, онези, които са си поставили за задача да накарат младите французи от мюсюлманската имиграция да приемат исляма. Сега е по-скоро време да говорим, поправяше го той, за имамите 3.0: онези, които карат младите французи кореняци да приемат исляма — при Рьодиже хуморът не траеше никога дълго, — много бързо следваше някакво сериозно размишление. Но сарказмите му бяха най-вече отправени към колегите му, ислямските левичари: ислямското левичарство, пишеше той, е отчаян опит на разпадащите се, гниещи, в състояние на клинична смърт марксисти да се измъкнат от боклукчийските кофи на историята, като се закачат за набиращите мощ сили на исляма. От теоретична гледна точка, продължаваше той, те са точно толкова комични, колкото и прочутите „ницшеанци левичари“. Ницше му беше станал явно фикс идея; но статиите му в дух Ницше ми дотегнаха доста бързо — вероятно защото аз самият бях чел твърде много Ницше, познавах го и го разбирах прекрасно; беше изгубил способността си да ме очарова. Странно, но бях по-скоро съблазнен от влечението му към Генон — вярно, че да четеш целия Генон, е доста досадно и че Рьодиже предлагаше по-достъпен вариант на творчеството му, един light^[4] вариант. Особено ми харесваше една статия със заглавие „Геометрия на връзката“, излязла в „Списание за изследване на традициите“. В нея той се връщаше още веднъж към провала на комунизма — който въпреки всичко е бил първият опит за борба срещу либералния индивидуализъм, — за да подчертае, че в крайна сметка не Сталин, а Троцки е имал право: комунизмът е могъл да победи само при условие, че стане световен. Същото правило, предупреждаваше той, важи и за исляма: той или ще бъде универсален, или няма да бъде. Но основното в статията беше едно размишление, което не беше лишено от известна доза кич а ла Спиноза, със съответните схолии и всичко останало, около теорията на графите. Само една религия — опитваше се да докаже статията — може да създаде между индивидите цялостна връзка. Ако разгледаме, пишеше Рьодиже, един граф на връзките, да речем, между индивидите (точките), свързани чрез лични отношения, ще установим, че е невъзможно да се направи планарен граф, който да свързва всички индивиди. Единственото разрешение е да се направи на по-висше планарно ниво, съдържащо една-единствена точка, наречена Бог, с която ще бъдат свързани всички индивиди и съответно чрез която всички индивиди ще бъдат свързани помежду си.

Всичко това беше много приятно за четене; но същевременно, от геометрична гледна точка, изложението ми се струваше погрешно; важното беше, че ме отвличаше от стомашните ми проблеми. Що се отнася до интелектуалния ми живот, той беше достигнал до мъртвата си точка; напредвах в изработването на метод за съставяне на бележки, но предговорът беше в пълна засечка. Между впрочем, именно търсейки нещо за Юисманс по интернет, попаднах на една от най-забележителните статии на Рьодиже, публикувана този път в „Европейско списание“. В нея Юисманс беше споменат съвсем бегло — като автора, при когото безизходицата на натурализма и на материализма проличава най-силно, — но цялата статия беше страстен призив към бившите му другари, защитниците на традициите и на идентичността. Истински трагично е, пледираше той с плам, че една ирационална враждебност към исляма им пречи да признаят очевидното: че по същество са напълно съгласни с мюсюлманите. По въпроса за отхвърлянето на атеизма и на хуманизма, за необходимото подчинение на жената, за връщането на патриархата — откъдето и да погледнеш, борбата им е една и съща. И тази борба, нужна за преминаването към една органически нова цивилизационна фаза, не може днес да се води в името на християнството; ислямът, братска религия, по-скорошна, по-проста и по-истинска (защо Генон например приема исляма? Генон е бил преди всичко човек на науката и избира исляма именно като учен, за да се предпази от излишна теория, както и за да избегне някои маргинални и ирационални вярвания, като например Христовото присъствие в светото причастие), ислямът е значи този, който днес е поел щафетата. Със своите преструвки, милувки и срамни гушкания с прогресистите католическата църква е загубила способността си да се противопостави на упадъка на нравите, да отхвърли ясно и решително хомосексуалния брак, правото на аборт и на работа на жените. Време е да приемат очевидното: стигнала до една отвратителна степен на разруха, Западна Европа не е в състояние да се спаси сама — не повече, отколкото е бил античният Рим през V век от новата ера. Масивният прилив от имигриращо население, пропито от една традиционна култура, носеща все още белезите на естествените йерархии, на подчинението на жената и уважението към предците, е исторически шанс за семейното и морално превъоръжаване на Европа, той открива пред Стария континент перспективи за нова златна ера. Сред тези населения има и християни, но трябва да се признае, че повечето са мюсюлмани.

Той, Рьодиже, пръв би се съгласил, че средновековното християнство е било велика цивилизация, чиито постижения в изкуството ще останат завинаги живи в паметта на хората; но то загубва малко по малко територията си, принудено да се съобрази с рационализма, да се откаже от светското управление и така, малко по малко, се обрича; и защо? Всъщност това остава загадка; Бог е решил да бъде така.

 

 

Скоро след това получих „Речник на съвременния жаргон“ на Риго, публикуван от Олендорф през 1881-ва, който бях поръчал много отдавна и който ми позволи да си изясня някои неща. Както предполагах, „клакдан“ не беше измислица на Юисманс, а означаваше публичен дом, а „клапие“ обозначаваше по-общо място за проституция. Почти всички сексуални връзки на Юисманс са били с проститутки и кореспонденцията му с Ариж Пренс е много изчерпателна по въпроса за европейските публични домове. Прехвърляйки я, внезапно усетих, че трябва да отида в Брюксел. Нямаше очевидна причина за това. Разбира се, Юисманс е бил издаван в Брюксел, но всъщност почти всички значителни автори от втората половина на XIX век са били принудени в даден момент, за да избегнат цензурата, да се обърнат към белгийски издател, както и Юисманс; докато си пишех дисертацията, това пътуване не ми се бе сторило необходимо, отидох там няколко години по-късно, в действителност повече заради Бодлер; бяха ме впечатлили предимно сивотата и мръсотията на града, както и осезаемата омраза, много повече, отколкото в Париж или в Лондон, между общностите: в Брюксел човек се чувстваше повече, отколкото в която и да е било друга европейска столица, на ръба на гражданската война.

Съвсем наскоро на власт бе дошла Мюсюлманската партия на Белгия. Събитието се считаше общо взето за важно от гледна точка на европейското политическо равновесие. Естествено други национални мюсюлмански партии вече участваха в правителствени коалиции в Англия, в Холандия и в Германия; но Белгия беше втората страна след Франция, в която мюсюлманската партия печелеше мнозинство. Този кървав провал на европейските десници имаше в случая с Белгия просто обяснение: докато националистическите фламандска и валонска партия, и двете безспорно водещи политически формации в регионите си, така и не успяха никога да влязат в истински диалог, а камо ли да стигнат до съгласие, мюсюлманските фламандска и валонска партия бяха стигнали, въз основа на общото си вероизповедание, до правителствено споразумение.

Победата на Мюсюлманската партия на Белгия беше незабавно поздравена от Мохамед бен Абес; биографията на нейния генерален секретар, Реймон Стувененс, имаше между другото общи характеристики с тази на Рьодиже: той също беше участвал в движението за идентичност, където е бил важна клечка — без никога да се компрометира с открито фашистките му фракции, — преди да приеме исляма.

 

 

Ресторантските услуги на Талис^[5] предлагаха вече избор между традиционно меню и меню халал. Това беше първата видима промяна — както и единствената: улиците бяха точно толкова мръсни, хотел „Метропол“, въпреки затварянето на бара му, беше запазил много от предишния си разкош. Излязох отново към деветнайсет часа, беше още по-студено, отколкото в Париж, тротоарите бяха покрити с черно-сивкав сняг. В един ресторант на улица „Монтан оз Ерб Потажер“,^[6] колебаейки се между едно ватерзуи^[7] с пиле и една ангий о вер^[8], внезапно изпитах убеждението, че съм разбрал тотално Юисманс, по-добре, отколкото той сам се е разбирал, и че сега ще мога да напиша предговора си, налагаше да се върна в хотела и да нахвърля няколко бележки — излязох от ресторанта, без да поръчам. Room service-ът предлагаше ватерзуи с пиле, с което въпросът беше окончателно разрешен. Щеше да е грешка да отдам прекалено голямо значение на „разврата“ и на „разгула“, самодоволно споменавани от Юисманс, това беше при него натуралистичен тик, клише на епохата, свързано и с необходимостта да скандализираш, да шокираш буржоата, и се явяваше в крайна сметка като част от един кариеристичен план; противопоставянето между плътските му желания и суровостта на монашеския живот също не беше особено съществено. Целомъдрието не беше проблем, никога не е било, за Юисманс не повече, отколкото за когото и да било другиго, и краткият ми престой в Лигюже само го бе потвърдил. Изложете мъжа на еротични стимули (между впрочем изключително стандартизирани — деколтетата и минижупите, tetas y culo^[9], както казват красноречиво испанците), и той ще изпита сексуални желания; премахнете горепосочените стимули, и той ще престане да изпитва сексуални желания, и само в разстояние на няколко месеца, понякога на няколко седмици, ще загуби дори и спомена си за сексуалност; това не е било никога проблем за монасите, дори и самият аз, откакто новият ислямски режим бе наложил повече приличие в женското облекло, усещах как постепенно поривите ми се уталожваха, понякога не се сещах за това по цели дни. При жените положението е може би малко по-различно, сексуалният порив при жената е по-дифузен, а оттам и по-трудно овладяем, както и да е, наистина нямах време да се занимавам с тези неща, които бяха извън темата ми; водех си френетично бележки, а след като изядох ватерзуито, си поръчах плато със сирена; не само сексът не бе имал у Юисманс значението, което му е отдавал, но се оказва, че и смъртта не е имала такова значение; той не е познавал екзистенциалната тревога, онова, което го е поразило толкова силно в разпятието на Грюневалд, не е било изображението на агонията на Христос, а чисто и просто физическите му мъки; и с това също Юисманс приличаше на толкова много хора, собствената им смърт им е почти безразлична, единственото им истинско безпокойство, действителната им грижа е да избегнат, доколкото това е възможно, физическите мъки. Дори и в художествените му критики становищата на Юисманс бяха измамни. Той беше взел бурно страната на импресионистите, защото се беше сблъскал с академизма на времето им, беше написал възторжени страници за художници като Гюстав Моро и Одилон Рьодон; но самият той в собствените си романи се придържаше не толкова към импресионизма или символизма, колкото към една доста по-стара традиция на изображението, тази на фламандските майстори. Съноподобните видения в „Извън играта“, които, вярно, напомняха донякъде някои от странностите в картините на символистите, бяха по-скоро лоши, във всеки случай споменът за тях беше много по-малко жив, отколкото изпълнените с топлина интимистки описания на обедите и вечерите у семейство Карекс в „Отвъд“. Дадох си сметка, че съм забравил „Отвъд“ в Париж, налагаше се да се прибера, влязох в интернет, първият Талис тръгваше в пет часа, в седем часа сутринта си бях вкъщи и намерих пасажите, в които описва кухнята на „мама Карекс“, както я наричаше; единствената истинска тема при Юисманс беше буржоазното щастие, едно буржоазно щастие, мъчително недостъпно за ерген като него, и което не беше дори щастието на висшата буржоазия, кухнята, възпята в „Отвъд“, е по-скоро онова, което би могло да се нарече ежедневната здрава храна на едно семейство, но в никакъв случай ястията на аристокрацията, винаги е изразявал презрение към „кратуните с фамилни гербове“, които заклеймява в „Отшелникът“. За него истинското щастие се е състояло в една весела вечеря между артисти и приятели, един джолан със сос от хрян, придружен с „прилично“ вино и после сливова ракия с цигара, край печката, докато зимната виелица шиба кулите на църквата Сен Сюлпис. Тези прости удоволствия животът ги беше отказал на Юисманс и само човек, безчувствен и груб като Блоа, може да се учуди, че той плаче, когато през 1985-а Анна Мьоние умира, единствената му трайна женска връзка, единствената жена, с която е могъл, макар и за кратко, да живее „семейно“, преди болните нерви на Анна, по това време нелечими, да я принудят да влезе в болницата Сент Ан.

През деня излязох да си купя пет стека цигари, после намерих визитката на ливанския доставчик на храна по домовете и две седмици по-късно предговорът ми беше завършен. Депресията във въздушните маси, идващи от Азорските острови, беше току-що стигнала до Франция, във въздуха имаше нещо леко влажно и пролетно, като съмнителна нежност. Само преди една година при подобни метеорологични условия по улиците щяха да се появят първите къси поли. След авеню „Дьо Шоази“ продължих по авеню „Де Гоблен“, после по улица „Монж“. В едно кафене, недалеч от Института на Арабския свят, препрочетох четирийсетте страници. За поправка оставаха някои подробности около пунктуацията, уточняването на няколко препратки, но независимо от това и без никакво съмнение: този предговор бе най-доброто, което бях направил досега, както и беше най-добрият текст, писан изобщо някога за Юисманс.

Прибрах се бавно пеша, като някакво старче, и осъзнах постепенно, че този път бе настъпил наистина краят на интелектуалния ми живот; както и краят на дългата ми, много дълга, връзка с Жорис-Карл Юисманс.