Мишел Уелбек
Подчинение (24)

Обратно в Париж ме очакваше имейлът, който от няколко седмици насам се страхувах, че ще получа; всъщност не е съвсем вярно, мисля, че вече се бях примирил; единственият въпрос, който си задавах, беше дали Мириам ще ми пише, и тя като другите, че се е запознала с един човек, дали ще използва този израз.

Използвала беше израза. В следващия абзац заявяваше колко дълбоко съжалява, и ми пишеше, че никога не мисли за мен без известна тъга. Беше вярно, струва ми се — макар да беше истина също така, че от сега нататък нямаше често да мисли за мен. След това сменяше темата, преструваше се, че ужасно се безпокои за положението във Франция. Беше мило — сякаш любовта ни е била пометена от вихъра на историческите гърчове; естествено, не беше съвсем честно, но беше мило.

Махнах се от екрана на компютъра и направих няколко крачки към прозореца: един самотен лещовиден облак с оцветени в оранжево от залязващото слънце краища висеше високо над стадиона „Шарлети“, толкова неподвижен, толкова равнодушен — като междугалактически космически кораб. Усещах единствено слаба, притъпена болка, но все пак достатъчна, за да ми попречи да мисля ясно; единственото, което съзнавах, е, че отново се оказвам сам, с намаляващо желание за живот и много неприятности в перспектива. Изключително проста сама по себе си, моята университетска оставка бе открила огромно поле за административни действия — пред службите за здравно осигуряване, пред допълнителната ми здравна застраховка — и аз нямах смелост да навляза в него. А трябваше — макар и много добра, пенсията ми нямаше в никакъв случай да ми позволи да посрещна някоя сериозна болест, затова пък ми позволяваше да прибегна отново към компаньонките. Всъщност нямах никакво желание за това и неясното Кантово понятие за „дълга към самия себе си“ се мержелееше в съзнанието ми, когато реших да прегледам изображенията на обичайния за мен сайт за срещи. Накрая избрах една обява, пусната от две момичета: Рашида, мароканка на двайсет и две години, и Луиза, испанка на двайсет и четири, предлагаха да се „оставя на магията на едно лудешки палаво дуо“. Естествено, беше скъпо, но реших, че обстоятелствата оправдават подобен извънреден разход — определихме си среща за още същата вечер.

В началото нещата се развиваха както обикновено, тоест по-скоро добре: те бяха наели една хубава гарсониера близо до площад „Монж“, бяха кадили тамян и пуснали нежна музика от типа на песента на китовете, прониквах в тях отпред и отзад, една след друга, без умора и без наслада. Едва след половин час, докато чуках Луиза в кучешката поза, се случи нещо ново: Рашида ме целуна и после се плъзна с лека усмивка зад мен, сложи първо ръка върху дупето ми, след което започна да ближе ташаците ми. Постепенно започнах да усещам с нарастващ възторг как в мен се възраждат забравените тръпки на насладата. Може би имейлът на Мириам, фактът, че ме напускаше в известен смисъл официално, бе отприщил нещо в мен, не знам. Обезумял от признателност, се обърнах, изтръгнах презерватива си и се предложих на устата на Рашида. Две минути по-късно се изпразних между устните й, тя старателно облиза последните капки, докато я галех по косите.

Тръгвайки си, настоях да дам на всяка една по сто евро бакшиш — може би отрицателните ми заключения бяха преждевременни, тези две момичета бяха живо доказателство за това и то се прибавяше към смайващата мутация, настъпила късно в живота на баща ми — може би, ако се срещах редовно с Рашида, между нас щеше да се зароди любовно чувство, нямаше основание това да е изключено.