Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Soumission, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Александра Велева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2016)
Издание:
Автор: Мишел Уелбек
Заглавие: Подчинение
Преводач: Александра Велева; Георги Борисов (стихове)
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Факел експрес
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Георги Борисов
Художник: Кирил Златков
Коректор: Мери Великова
ISBN: 978-954-9772-97-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3444
История
- —Добавяне
Висшето образование по литература, както е известно, не води почти до нищо, освен за най-надарените студенти до кариера на университетски преподаватели по литература — общо взето става дума за едно по-скоро забавно явление, система, която няма за цел нищо друго освен собственото си възпроизвеждане и при която степента на брак надвишава 95%. Това обаче не вреди на никого и би могло дори да се окаже от второстепенна полза. Младо момиче, което кандидатства за работа като продавачка при „Селин“ или „Хермес“, трябва, естествено, и на първо място да се погрижи за външния си вид; но една бакалавърска или магистърска степен по съвременна литература би могла да представлява второстепенно преимущество, което гарантира на работодателя, при отсъствие на други използваеми умения, известна интелектуална гъвкавост, предполагаща възможности за израстване в кариерата — впрочем литературата се е възприемала винаги положително в сферата на индустриите на лукса.
Що се отнася до мен, аз съзнавах, че съм част от твърде малката група на „най-надарените студенти“. Бях написал хубава докторска дисертация, знаех го — и очаквах отлична бележка; бях все пак приятно изненадан от единодушните поздравления на комисията и особено когато се запознах с рецензията на дисертацията ми, която беше изключително положителна, едва ли не хвалебствена: от тук нататък имах добри изгледи, ако пожелаех, да ме назначат като доцент. Животът ми общо взето продължаваше — поради своето предвидимо еднообразие и баналност — да прилича на този на Юисманс преди век и половина. Бях прекарал първите години от зрелостта си в университета; там щях вероятно да прекарам и последните, дори може би в същия (всъщност това не стана: бях получил дипломите си от университета „Париж III“, който беше по-малко престижен, но се намираше също в трети район, на няколкостотин метра разстояние).
Никога не съм чувствал в себе си и най-малкото призвание на преподавател и — петнайсет години по-късно — кариерата ми само потвърди тази първоначална липса на призвание. Няколкото частни урока, които давах с надеждата да подобря жизнения си стандарт, ме убедиха много бързо, че предаването на знания е в повечето случаи невъзможно; а разнообразието на видовете интелигентност — извънмерно; и че нищо не може да премахне, нито дори да намали това фундаментално неравенство. И което е може би още по-лошо, не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота — или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно. Имах приятели по време на младостта си, или по-скоро колеги, с които можех да допусна, без отвращение, да изпия едно кафе или бира в междучасието. Имах най-вече любовници — или по-скоро, както ги наричаха по онова време (и както може би още ги наричат), приятелки — средно горе-долу по една на година. Тези любовни връзки се развиваха според една относително неизменна схема. Зараждаха се в началото на учебната година, на някое от упражненията след размяната на записки или по някакъв друг от многобройните поводи за социално приобщаване, толкова чести в живота на студента и чието изчезване при навлизането в професионалния живот поглъща повечето човешки същества в една толкова стъписваща, колкото и радикална самота. Следваха своя ход през цялата година; нощите прекарвахме или у единия, или у другия (всъщност преди всичко у жените; мизерната, дори нездравословна обстановка в квартирата ми никак не подхождаше за любовни срещи), осъществяваха се сексуални контакти (удовлетворяващи, искам да вярвам, и двете страни). В края на лятната ваканция, следователно в началото на новата учебна година, връзката приключваше почти винаги по инициатива на момичетата. Бяха преживели нещо през лятото, това беше обяснението, което ми даваха, в повечето случаи без допълнителни уточнения; някои, които явно не се опитваха особено да ме щадят, уточняваха, че са се запознали с един човек. Добре де, и какво от това? И аз бях един човек. От разстоянието на времето тези фактически обяснения ми се струват недостатъчни: те действително се бяха запознали с един човек, не го отричам; но онова, което ги беше накарало да придадат на това запознанство достатъчна тежест, за да прекъснат връзката ни и да започнат нова, не бе нищо друго освен използването на определен модел на любовно поведение — могъщ, но негласен, и колкото по-негласен, толкова по-могъщ.
Според любовния модел, преобладаващ в годините на моята младост (нямам достатъчно основание да мисля, че нещата са се променили значително), се предполагаше, че младите хора, след кратък период на сексуално скитничество, отговарящ на предюношеската им възраст, трябва да се впуснат в еднородни любовни отношения, съпътствани от строга моногамия, в които участваха не само сексуалните дейности, но и социалните (излизания, уикенди, ваканции). В тези връзки нямаше нищо окончателно, но те трябваше да се считат като усвояване на любовната връзка, нещо като стажове (практика, която, между другото, се разпространява все повече в професионален план като подготовка за първото назначение на работа). Любовните връзки, с променлива продължителност (продължителността от една година, която лично аз бях поддържал, би могла да се счита за допустима), с променлив брой (струва ми се, че средно между десет и двайсет е горе-долу разумно), трябваше да се редуват, докато се стигне до нещо като апотеоз, а именно до крайната връзка, която щеше да бъде този път брачна и окончателна, и щеше да доведе, посредством зачеването на деца, до създаването на семейство.
Абсолютната безполезност на тази схема осъзнах много по-късно, всъщност неотдавна, когато ми се удаде случай, с интервал от няколко седмици, да срещна случайно Орели, после Сандра (сигурен съм обаче, че срещата ми с Клое или с Виолен нямаше да промени особено заключенията ми). Веднага след като пристигнах в баския ресторант, в който бях поканил на вечеря Орели, разбрах, че ще прекарам тягостна вечер. Въпреки двете бутилки бяло „Ирулеги“, които изпих почти изцяло сам, изпитвах нарастваща трудност, която стана бързо непреодолима, да поддържам разумно ниво на сърдечно общуване. Без да съм в състояние истински да си го обясня, още от първия миг ми се стори неделикатно, почти немислимо, да подхвана темата на общите ни спомени. Що се отнасяше до настоящето, беше явно, че Орели не беше успяла да създаде брачна връзка, че случайните авантюри я изпълваха с нарастващо отвращение, че с една дума, емоционалният й живот клонеше към пълна и непоправима катастрофа. При все това бе опитала, поне веднъж, разбрах го по различни белези, и не се бе възстановила от този провал, горчивината и раздразнението, с които се изказваше за колегите си мъже (бяхме стигнали поради липса на нещо по-добро до разговори за професионалния й живот — отговаряше за комуникациите в междупрофесионалния синдикат на производителите на вино в Бордо, в резултат на което пътуваше много, особено в Азия, за да рекламира френските сортове), говореха с безмилостна очевидност, че бая го е отнесла. Бях учуден, когато ме покани, малко преди да слезе от таксито, „да изпием една последна чаша“, ама наистина е за никъде, си казах аз, вече знаех още от момента, когато вратата на асансьора се затвори пред нас, че нищо няма да се случи, нямах дори желание да я видя гола, предпочел бих да го избегна, но въпреки всичко се случи и само потвърди онова, което вече предчувствах: не само емоционално го беше отнесла, тялото й беше претърпяло непоправими щети, задникът и гърдите й не бяха нищо повече от площ измършавяла плът, смалени, отпуснати, провиснали, тя вече не можеше, никога нямаше вече да може да бъде възприета като предмет на желание.
Вечерята ми със Сандра протече горе-долу по същата схема, с изключение на някои индивидуални вариации (ресторант за морски плодове, длъжност — на секретарка на директор в многонационална фармацевтична компания), и завършекът й беше абсолютно идентичен, с малката разлика, че Сандра, по-закръглена и по-жизнерадостна от Орели, остави у мен впечатление за по-малко дълбока безутешност. Тъгата й беше голяма, беше непоправима и аз знаех, че ще погълне накрая всичко; в действителност, подобно на Орели, тя беше петролна крайбрежна птица, но беше запазила, ако мога така да се изразя, по-голяма способност да размахва крилата си. След година-две щеше да изостави всяка амбиция за брак, чувствеността й, все още не изцяло угаснала, щеше да я подтикне да търси компанията на млади мъже, щеше да стане онова, което наричаха през младостта ми пума, и това щеше да трае несъмнено няколко години, десет в най-добрия случай, след което отпускането, този път непоправимо, на плътта й щеше да я доведе до окончателната самота.
Бих могъл, когато бях на двайсет години, по времето, когато се надървях по всякакъв повод, понякога и без повод, когато се дървех ей така, в нищото, да се изкуша от такъв тип връзка, едновременно по-съблазнителна и по-доходна от частните ми уроци, мисля, че по това време щях да бъда насреща, но сега, естествено, за това не можеше вече и дума да става, по-редките ми и по-рисковани ерекции изискваха стегнати тела, гъвкави и без недостатъци.
Моят собствен сексуален живот през първите години, последвали избора ми за доцент в университета „Париж III — Сорбона“, не се радваше на особено развитие. Продължавах, година след година, да спя със студентки от факултета — и фактът, че положението ми спрямо тях беше на преподавател, не променяше почти нищо. Разликата във възрастта между студентките и мен беше тъй и тъй в началото малка, едва по-късно в отношенията ни се появи признак за някакво нарушение, свързано по-скоро със статута ми в университета, отколкото с реалното или дори видимото ми остаряване. Общо взето възползвах се изцяло от онова основно неравенство, което предполага, че остаряването при мъжа променя много бавно еротичния му потенциал, докато при жената рухването става смайващо внезапно, за няколко години, понякога за няколко месеца. Единствената истинска разлика в сравнение със студентските ми години беше, че сега в общи линии аз бях този, който слагаше край на една връзка в началото на учебната година. Не го правех от донжуанщина, нито пък от желание за някакво разюздано блудство. Противоположно на колегата ми Стийв, натоварен заедно с мен с преподаването на литературата на XIX век на първи и втори курс, аз не се впусках алчно, още от първия ден на започването на учебната година, в наблюдение на „новата доставка“ от студентки първи курс (със своите суитшърти, маратонки „Конвърс“ и леко калифорнийския си вид той ми напомняше всеки път за Тиери Лермит от филма „Загорелите“[1], когато излиза от бунгалото си, за да присъства на посрещането на новопристигналите за една седмица във ваканционния клуб летовнички). И ако прекъсвах връзките си с тези момичета, то бе под въздействието на някакво обезсърчение, на една умора: не се чувствах повече в състояние да поддържам любовна връзка и исках да избегна разочарованието, огорчението. Променях решението си в течение на учебната година, под влияние на външни фактори, доста анекдотични — най-често къса пола.
После и това престана. Бях се сбогувал с Мириам в края на септември, бяхме вече в средата на април, учебната година бе към края си и аз все още не я бях заменил. Хабилитираха ме за професор, академичната ми кариера бе стигнала в известен смисъл до своя връх, но не мислех, че между тези две неща има някаква връзка. Всъщност малко след раздялата ми с Мириам срещнах Орели, после Сандра и в това имаше някаква смущаваща взаимозависимост, неприятна, тягостна. Сигурно защото разбрах, разсъждавайки с течение на времето: ние бяхме много по-близки, отколкото ми се струваше, моите бивши и аз; епизодичните сексуални връзки, които не се вписваха в перспективата на трайната семейна двойка, ни бяха вдъхнали в крайна сметка едно и също чувство на отчаяние. Аз не можех за разлика от тях да споделя това с никого, защото разговорите за интимния живот не са част от темите, считани за допустими в обществото на мъжете: те ще ви говорят за политика, за литература, за финансови пазари или за спорт в зависимост от характера си; за любовния си живот ще мълчат; и така — до последен дъх.
Дали, остарявайки, не ставах жертва на нещо като андропауза? Това би могло да се допусне и аз реших, за да си изясня нещата, да прекарвам вечерите си в Youporn, сайт, който беше станал с времето един от най-авторитетните. Резултатът беше от самото начало изключително успокоителен. Youporn отговаряше на фантазмите на нормалните мъже, разпределени поравно из цялата планета, и аз бях, това се потвърди още в първите минути, абсолютно нормален мъж, което всъщност не се разбираше от само себе си. Бях посветил по-голямата част от живота си на изучаването на един автор, често считан за упадъчен, чиято сексуалност не беше поради тази причина особено ясна. Така че излязох напълно успокоен от това изпитание. Видеата, понякога великолепни (снимани от един екип в Лос Анджелис, имаше истински екип, осветител, сценични техници и оператори), се правеха въз основа на няколко сценария, еднакви и приятни. В един от най-разпространените мъж (млад? стар? и двата варианта съществуваха) оставяше по най-глупав начин пениса си да спи в гащетата или шортите си. Две млади жени, от различни раси, забелязваха това безобразие и незабавно се заемаха, без миг почивка, да освободят органа от временното му убежище. Обсипваха го с най-подлудяващите закачки; всичко това извършвано в дух на приятелство и женско съучастие. Пенисът преминаваше от една уста в друга, езиците се кръстосваха, както се кръстосват полетите на лястовички, леко тревожни, в мрачното небе на Юга на Сен е Марн[2], когато се гласят да напуснат Европа за зимното си поклонение. Мъжът, смирен пред това успение, произнасяше няколко твърде слаби думи; ужасяващо слаби при французите („О, по дяволите!“, „О, по дяволите, свършвам!“, горе-долу това можете да чуете от един народ цареубиец), при американците те бяха по-хубави и по-силни (Oh, my God!, Oh, Jesus Christ!), взискателни свидетели, при които те се явяваха като заповед да не се пренебрегват Божиите дарове (минетите, печеното пиле), но както и да е, аз също се надървях пред екрана от 27 инча на своя iMAC, следователно всичко беше наред.