Мишел Уелбек
Подчинение (13)

Събота, 21 май

 

Събудих се в четири часа сутринта, след обаждането на Мириам бях довършил „Семейно“, без съмнение това беше книга шедьовър, бях спал малко повече от три часа. Жената, която Юисманс търси цял живот, той я описва на двайсет и седем години в „Марта“, първия му роман, издаден в Брюксел през 1876 година. Жена домакиня повечето време, тя трябваше да запази способността си да се превърне в момиче в определени часове, уточняваше той. Не изглеждаше много сложно да се превърнеш в момиче, по-малко сложно, отколкото да направиш сос беарнез; и въпреки това тази жена той търси безуспешно цял живот. Безуспешно, както и аз до този момент. Фактът, че бях на четирийсет и четири години, не ме смущаваше сам по себе си особено, ставаше дума за най-обикновен рожден ден, но точно на четирийсет и четири години Юисманс си връща отново вярата. От 12 до 20 юли 1892 година той предприема първото си пребиваване в метоха на трапистите в Ини, в Марна. На 14 юли се изповядва след огромни колебания, педантично описани в „На път“. На 15 юли за първи път от детските си години се причестява.

Когато пишех дисертацията си върху Юисманс, прекарах една седмица в абатството на Лигюже, където той се оттегля няколко години по-късно и води монашески живот, и една седмица — в абатството на Ини. Въпреки че е било изцяло разрушено по време на Първата световна война, престоят ми там беше много полезен. Обстановката и мебелировката, естествено, съвременни, бяха запазили простотата, голотата, които са впечатлили Юисманс; разписанието на многобройните молитви и ежедневни служби, от молитвата към Светата Богородица в четири часа сутринта до вечерната Salve Regina, беше непроменено. Храненето се извършваше при пълна тишина, нещо много отморително в сравнение с университетския стол; спомням си също така, че монахините произвеждаха шоколад и сладкишите макарон — производството им, препоръчано в „Льо Пьоти Фюте“^[1], се разпространяваше из цяла Франция.

Разбирах защо човек може да бъде привлечен от монашеския живот, макар — напълно съзнавах това, — моята гледна точка да беше много различна от тази на Юисманс. Така и не успях да изпитам неговото демонстративно отвращение към плътските страсти, не можех дори да си го представя. Тялото ми като цяло беше убежище на най-различни мъчителни болести — мигрени, кожни заболявания, болки в зъбите, хемороиди, — които следваха без прекъсване и не ме оставяха нито за миг на мира; а бях само на четирийсет и четири години! Какво щеше да стане на петдесет, шейсет и повече!… Щях да бъда само едно съпоставяне от органи, подложени на бавно разложение, и животът ми щеше да се превърне в безкрайно мъчение, печален и безрадостен, жалък. Пенисът ми беше всъщност единственият от всичките ми органи, който никога не беше достигал до съзнанието ми по пътя на болката, а само чрез насладата. Скромен, но издръжлив, той ми служеше винаги вярно — а може би не той, а по-скоро аз бях на неговите услуги, идеята не беше за пренебрегване, но дори и така неговата власт беше твърде милостива: не ми издаваше никога заповеди, само ме караше понякога смирено, безхитростно и беззлобно да участвам малко повече в обществения живот. Знаех, че довечера щеше да се намеси в полза на Мириам, винаги е имал прекрасни отношения с Мириам, тя винаги се отнасяше към него с внимание и уважение и това ми бе доставяло огромно удоволствие. Честно казано, не разполагах с особено много подобни източници на удоволствие; всъщност това бе май единственият. Интересът ми към интелектуалния живот бе твърде намалял; социалното ми съществуване съвсем не беше по-задоволително от телесното, то също се проявяваше под формата на дребни неприятности — запушен умивалник, неработещ интернет, загуба на точки в шофьорската ми книжка, непочтена жена за чистене, грешка в данъчната ми декларация — които се следваха без прекъсване и на практика не ме оставяха нито за миг на мира. Предполагам, че в манастира човек избягва от повечето подобни грижи; освобождава се от теглото на личното си съществуване. Отказва се и от удоволствията, но подобен избор не е за пренебрегване. Жалко, казах си аз, продължавайки да чета, че Юисманс подчертава толкова често в „На път“ отвращението си от предишния си разгулен живот; май в това отношение не е съвсем откровен. Онова, което го е привличало в манастира, подозирах аз, не е било на първо място бягството от удоволствията на плътта, а по-скоро, че там е можел да избяга от дребните главоболия на ежедневието, от всичко онова, което описва така великолепно в „По течението“. В манастира поне ти осигуряват подслон и храна, в най-добрия случай — и вечен живот в добавка.

 

 

Мириам позвъни на вратата ми към деветнайсет часа. „Честит рожден ден, Франсоа“ — ми каза тя с тънко гласче още на прага, след което се хвърли върху мен и ме целуна по устата, целувката беше дълга, страстна, езиците и устните ни се сляха. Отправяйки се заедно с нея към хола, си дадох сметка, че беше още по-секси от предишния път. Беше си сложила друг черен минижуп, още по-къс, и чорапи — когато седна, зърнах закопчалките на жартиерите й, черни, високо горе на бедрата й, много бели. Блузата й, също черна, беше напълно прозрачна, под нея гърдите й се полюляваха — дадох си сметка, че пръстите ми бяха запазили спомена от допира си с ареолите им, тя се усмихна колебливо, в този миг имаше нещо нерешително и фатално.

— Донесе ли ми подарък? — я попитах аз с тон, който исках да прозвучи игриво, като опит да се разведри атмосферата.

— Не — ми отговори сериозно тя, — не можах да намеря нищо, което да ми хареса истински.

След известно мълчание тя разтвори рязко широко бедрата си — беше без гащи и полата й беше толкова къса, че се виждаха очертанията на катеричката й, епилирана и простодушна. „Ще ти направя свирка — каза тя, — една много хубава свирка. Ела, седни на канапето.“

Подчиних се и я оставих да ме съблече. Тя коленичи пред мен и започна с анилингус, дълъг и нежен, преди да го вземе в ръка и да ме накара да се изправя. Облегнах се на стената. Тя коленичи отново и започна да ближе ташаците ми, като същевременно ме мастурбираше с равномерни бързи движения.

— Кажи ми кога да го лапна… — каза тя, спирайки за миг.

Изчаках още малко, докато желанието стана неудържимо, и казах:

— Сега.

Гледах я право в очите до мига, в който езикът й не докосна пениса ми, гледайки я, увеличаваше още повече възбудата ми, тя беше в странно състояние, смесица от съсредоточеност и изстъпление, езикът й се виеше около органа ми, ту бърз, ту напиращ и бавен; лявата й ръка стискаше основата на пениса ми, докато пръстите на дясната потупваха ташаците ми, връхлитаха ме вълни от наслада и помитаха съзнанието ми, едва се държах на краката си, бях на две крачки от припадъка. Малко преди рева на експлозията намерих сили да се примоля: „Спри… Спри…“. Не можах да позная собствения си глас — деформиран, едва доловим.

— Не искаш ли да се изпразниш в устата ми?

— Не сега.

— Добре… Надявам се това да означава, че ще пожелаеш да ме чукаш малко по-късно. Сега ще хапнем, така ли?

Този път бях поръчал предварително суши и то ни очакваше в хладилника още от следобеда, бях сложил там и две бутилки шампанско.

— Знаеш ли, Франсоа… — каза тя, след като изпи първата глътка, — не съм курва, нито нимфоманка. И ако ти го смуча така, то е, защото те обичам. Защото наистина те обичам. Знаеше ли го?

Да, знаех го. Но знаех, че има и нещо друго, което не успяваше да ми каже. Взирах се дълго в нея, чудейки се напразно как да подхвана темата. Тя изпи чашата си, въздъхна, сипа си втора чаша шампанско и каза:

— Родителите ми решиха да напуснат Франция.

Занемях. Тя изпи чашата си, сипа си трета и продължи.

— Емигрират в Израел. Взимаме самолета за Тел Авив следващата сряда. Няма да изчакат дори втория тур на президентските избори. Най-голямата идиотщина е, че са организирали всичко зад гърба ни, без да ни кажат нищо: открили са си банкова сметка в Израел, намерили са начин да наемат от разстояние апартамент; баща ми е ликвидирал пенсионните си точки; обявили са къщата ни за продан и всичко това, без да ни кажат. Да не кажат на малките ми брат и сестра, донякъде мога да го разбера, може би не са още на възраст да разберат, но аз съм на двайсет и две години, да ме поставят пред свършен факт!… Не ме принуждават да тръгна с тях, ако настоявам, са готови да ми наемат квартира в Париж; от друга страна, тук започва лятната ваканция, пък и имам чувството, че не мога да ги изоставя, поне не сега, ще им създам твърде много допълнителни тревоги. Не си бях дала сметка, но от няколко месеца промениха изцяло средата си, срещат се само с евреи като тях. Прекарвали са с тях вечерите си, взаимно са се самонавивали, не са единствените, които заминават, поне четирима или петима от техните приятели са ликвидирали всичко тук, за да заминат за Израел. Една цяла нощ го обсъждахме, без да успея ни най-малко да ги разколебая, убедени са, че във Франция ще се случи нещо много опасно за евреите, странно е, че подобно нещо им се случва толкова късно, на повече от петдесет години, казах им, че е пълна тъпота, че в Националния фронт отдавна няма нищо антисемитско!…

— Не чак толкова отдавна. Твърде си млада, за да го знаеш, но бащата, Жан-Мари Льо Пен, беше връзката със старата традиция на крайната френска десница. Беше кютюк, почти изцяло невеж, със сигурност не беше чел нито Дрюмон^[2], нито Морас^[3], но мисля, че е чувал за тях, че те са били част от мисловния му хоризонт. За дъщерята, естествено, това вече не означава нищо. Та дори и мюсюлманинът да спечели, не мисля, че кой знае какво те заплашва. Той е все пак в съюз със Социалистическата партия и не може да прави каквото си иска.

— В това отношение — тя поклати глава колебливо, — в това отношение съм по-малко оптимистка от тебе. Когато една мюсюлманска партия идва на власт, това не е никога много добре за евреите. Не се сещам за пример, който да го опровергае…

Замълчах си; всъщност не познавах достатъчно добре историята, в училище не внимавах, а по-късно така и не успях да прочета нито една историческа книга, нито една докрай.

Тя си сипа отново. Точно това трябваше да направим, да се понапием, предвид обстоятелствата; още повече че шампанското беше хубаво.

— Брат ми и сестра ми могат да продължат образованието си там в лицей; аз също мога да се запиша в университета в Тел Авив, изпитите ми ще бъдат частично признати. Но какво ще правя в Израел? Не знам дума иврит. Моята страна е Франция.

Гласът й леко се промени, усетих, че е на ръба да се разплаче.

— Обичам Франция!… — каза тя с все по-пресеклив глас. — Обичам, знам ли… обичам сиренето!

— Имам! — скочих с клоунски жест, за да разведря атмосферата, и затърсих в хладилника: действително бях купил „Сен Марсьолен“, „Конти“, синьо сирене от Кос. Отворих също така бутилка бяло вино; тя не им обърна никакво внимание.

— И после, после искам да се свърши между нас — каза тя и заплака.

Станах, взех я в обятията си, не намирах нищо смислено за отговор. Заведох я в стаята, прегърнах я отново. Тя продължи да плаче тихичко.

 

 

Събудих се към четири часа сутринта, беше пълнолуние, всичко в стаята се виждаше много добре. Мириам беше легнала по корем, облечена само с тениска. Движението по булеварда беше на практика нулево. След две-три минути едно товарно рено трафик се приближи с бавна скорост и спря пред блока. От него слязоха двама китайци, за да изпушат по цигара, изглежда, разучаваха околността, после без явна причина се качиха обратно и колата се отдалечи по посока на „Порт д’Итали“. Върнах се в кревата, погалих дупето й, тя се сгуши в мен, без да се събуди.

Обърнах я, разтворих бедрата й и започнах да я галя; тя се подмокри почти веднага и аз влязох в нея. Винаги беше обичала тази проста поза. Повдигнах бедрата й, за да проникна дълбоко в нея, и започнах да се движа напред-назад. Често казват, че женската наслада е много сложна, тайнствена, но поне за мен механизмът на моята собствена наслада ми е все още непознат. Усетих, че този път ще бъда в състояние да се контролирам толкова дълго, колкото е необходимо, че ще мога да спирам приливите на удоволствие, както си искам. Движех се гъвкаво, без умора, след няколко минути тя започна да стене, после да вика, а аз продължавах да прониквам в нея, продължих дори когато започна да стиска пениса ми с катеричката си, дишах бавно, без усилие, имах чувството, че съм вечен, после тя изпусна едно дълго стенание, аз се отпуснах върху нея и я обгърнах с ръце, тя повтаряше: „Скъпи мой… Скъпи мой…“, плачейки.