Мишел Уелбек
Подчинение (4)

На излизане от лекцията си (с какво ли можеше Жан Лорен да заинтересува двете девственици с бурки, този отвратителен педал, който сам се провъзгласява за анфилантроп^[1]? бащите им бяха ли запознати с точното съдържание на учебната програма? литературата беше добро извинение) се натъкнах на Мари-Франсоаз, която ми предложи да обядваме заедно. Явно денят ми се очертаваше като ден на социалните контакти.

Харесваше ми тази забавна дърта одумница, която мреше да чуе някоя клюка, дългогодишният й стаж на професор, авторитетът й в някои от консултативните комисии придаваха на клюките й повече тежест и смисъл, отколкото тези, до които можеше да се добере незначителният Стийв. Тя избра един марокански ресторант — явно денят щеше да бъде и халал^[2].

Мама Делуз се хвърли в атака в мига, в който келнерът ни донесе храната, седяла на клатещ се стол. Националният академичен съвет, който се събира в началото на юни, щял със сигурност да назначи Робер Рьодиже на нейното място.

Хвърлих бегъл поглед на агнешкия тажин с артишок, преди да повдигна за всеки случай учудено вежди. „Да, знам — каза тя, — може да изглежда невероятно, но става дума за повече от просто слухове, сведенията ми са изключително точни.“

Извиних се, под предлог че отивам в тоалетната, за да направя справка със смартфона си, в днешно време можеш да намериш всичко в интернет, от едно проучване от не повече от две минути научих, че Робер Рьодиже е известен с пропалестинските си позиции и че е бил един от основните организатори на бойкота на израелските университети; измих си старателно ръцете, преди да се върна при колежката си.

Тажинът ми бе успял да поизстине, жалко. „Няма ли да дочакат изборите, за да направят това?“ — запитах аз, след като опитах една първа хапка, въпросът ми се стори подходящ.

„Изборите? За какво са им изборите? Какво могат да променят?“ Явно въпросът ми не беше най-подходящият.

— Откъде да знам, но все пак президентските избори са след три седмици…

— Много добре знаеш, че всичко е вече предрешено, ще стане като през 2017-а, Националният фронт ще стигне до втория тур и левицата ще бъде преизбрана, наистина не виждам защо НАС трябва да се напъва и да изчаква изборите.

— А изборният резултат на Мюсюлманското братство, той е непредвидим, ако преминат символичния праг от 20%, това може да се отрази върху равновесието на силите…

Твърдението ми беше, естествено, пълна глупост, 99% от избирателите на Мюсюлманското братство щяха да гласуват за социалистическата партия, това нямаше да промени с нищо резултата, но „равновесието на силите“ винаги респектира в разговор, минаващ за читател на Клаузевиц и на Сун Дзъ, бях много доволен и от „символичния праг“, във всеки случай Мари-Франсоаз поклати глава, преценяваше дълго последствията за състава на управляващите университета инстанции при едно евентуално влизане на Мюсюлманското братство в правителството, упражняваше комбинативната си интелигентност, вече почти не я слушах, наблюдавах целия низ от хипотези върху острото и старо лице, в живота все нещо трябва да интересува човека, си казах, питах се какво би могло да заинтересува мен, в случай че напускането на сексуалния ми живот се потвърдеше, бих могъл да се запиша в курсове по енология например или да колекционирам миниатюрни модели на аероплани.

Следобедният семинар беше изтощителен, докторантите бяха като цяло изтощителни, пред тях се очертаваше някаква цел, за мен такава нямаше, освен да избера индийското ястие, което щях да стопля довечера в микровълновата си печка (Пиле Бириани? Пиле Тика Масала? Пиле Роган Йош?), докато гледам политическия дебат по Франс 2.

Тази вечер беше ред на кандидатката на Националния фронт, тя потвърждаваше любовта си към Франция („но коя Франция?“, я апострофираха доста неуместно коментаторите от център-левицата), аз се питах дали любовният ми живот бе наистина приключил, всъщност не беше сигурно, през по-голямата част от вечерта се канех да се обадя на Мириам, имах чувството, че не ме е заменила с друг, засичахме се няколко пъти във факултета и всеки път тя ми хвърляше поглед, който би могъл да се определи като напрегнат, но пък, от друга страна, погледът й беше винаги напрегнат, дори когато трябваше да избере тоалетно мляко, не биваше да се навивам, може би щеше да е по-добре да се ангажирам в политиката, активистите от различните политически формации преживяваха в този предизборен период силни, напрегнати моменти, докато аз чезнех, това беше несъмнено.

„Щастливи са онези, които животът удовлетворява, онези, които се забавляват, онези, които са доволни“, с тези думи Мопасан започва статията си, написана за „Наопаки“ в „Жил Блас“^[3]. Литературната история е била общо взето безмилостна към школата на натуралистите. Юисманс е възхваляван, защото отхвърля игото им, но статията на Мопасан е много по-дълбока и проницателна от тази, която Блоа пише по същото време в „Льо ша ноар“^[4]. Дори възраженията на Зола, когато ги препрочетеш, изглеждат доста разумни; вярно е, че от психологическа гледна точка Дез Есент^[5] остава същият от първата до последната страница, че нищо не се случва и не може да се случи в тази книга, че действието е в известен смисъл несъществуващо; не по-малко вярно е обаче, че Юисманс не би могъл в никакъв случай да продължи „Наопаки“, че този шедьовър е улица без изход; но не важи ли това за всички шедьоври? Юисманс не е могъл, след тази книга, да продължи да бъде натуралист, и именно това отбелязва Зола там, където Мопасан, повече творец, разглежда на първо място шедьовъра. Развих тези идеи в една кратка статия в „Списание на специалистите на XIX век“, което беше за мен в продължение на няколко дни приятно развлечение, превъзхождащо многократно това, което предлагаше изборната кампания, но което не ми попречи ни най-малко да мисля отново за Мириам.

Трябва да е била очарователно момиченце стил готика в не твърде далечните години на юношеството си, преди да стане девойка с по-скоро изискан стил, с черните си подстригани на каре коси, с много бялата си кожа и тъмните си очи; изискана, но умерено секси; но най-вече свръхспазваща обещанията на своята дискретна еротика. Любовта при мъжа не е нищо друго освен признателност за доставената наслада; никой никога не бе ми доставял толкова наслада, колкото Мириам. Можеше да свива котенцето си както си поиска (понякога леко с бавни неустоими тласъци, друг път с пъргави поклащания); въртеше задничето си с безмерно изящество, преди да ми го поднесе. Що се отнася до фелациото, никога не бях изпитвал подобно нещо, тя подхождаше към фелациото, като че ли бе първото и последното в живота й. Всяко едно от тях бе достатъчно оправдание за живота на мъжа.

Най-накрая й се обадих след няколко допълнителни дни колебания; уговорихме се да се видим още същата вечер.