Мишел Уелбек
Подчинение (30)

Приемът започваше в осемнайсет часа и се състоеше на последния етаж на Института на Арабския свят, нает целият за целта. Бях малко неспокоен, докато връчвах поканата си: кого ли щях да срещна? Несъмнено саудитски араби, поканата гарантираше присъствието на един принц от Саудитска Арабия, чието име ми беше познато — беше основният спонсор на новия университет „Париж — Сорбона“. Вероятно и предишните си колеги, поне тези, които бяха приели да работят в новата структура — но сред тях не познавах никого освен Стийв, а Стийв беше последният човек, когото имах желание да видя в този момент.

Но все пак разпознах един от предишните си колеги веднага щом пристъпих в голямата, осветена с полилеи зала; всъщност го познавах лично много слабо, бяхме разменили по няколко думи веднъж или два пъти, но Бернар дьо Жиняк бе световноизвестен в областта на средновековната литература, изнасяше редовно лекции в Колумбийския и Йейлския университет, беше написал авторитетния труд върху „Песен за Роланд“. Всъщност той бе единственият успех по отношение на новоназначенията, с който ректорът на новия университет би могъл да се похвали. Но освен да му кажа това, нямаше друго, за което да поговорим: областта на средновековната литература беше за мен тера инкогнита и аз приех мъдро няколко „мезета“ — бяха превъзходни, топлите, както и студените, а и ливанското червено вино, което ги придружаваше, също не беше лошо.

И въпреки това нямах чувството, че приемът е успешен. Групички от по трима до шестима души — араби и французи смесено — се разхождаха из великолепно украсената зала и си разменяха рядко по една-две думи. Извиращата от високоговорителите арабско-андалуска музика, монотонна и злокобна, не допринасяше за подобряването на обстановката; но проблемът не беше в това — след три четвърти часа шляене между гостите и след четири чаши вино внезапно разбрах причината: всички присъстващи бяха мъже. Нито една жена не беше поканена, а поддържането на приемлив социален живот в отсъствието на жени — и без помощта на футбола, който би бил неуместен в тази все пак университетска среда — беше трудно печеливш залог.

Веднага след това забелязах Лаку сред една по-многобройна група, която се бе отделила в единия ъгъл на залата и която се състоеше от десетина араби и още двама французи. Всички разговаряха оживено, с изключение на един около петдесетгодишен мъж със силно чип нос и строго, тлъсто лице. Беше облечен простичко, с дълга бяла джелаба, но разбрах, че е най-важният човек в групата, вероятно самият принц. Всички говореха трескаво нещо, което приличаше на оправдания, единствено той мълчеше, поклащайки от време на време глава, но лицето му оставаше затворено, явно имаше някакъв проблем, който обаче не ме засягаше, отдалечих се и си взех един самбусек със сирене и пета чаша вино.

Един възрастен мъж, слаб и много висок, с дълга прошарена брада, се приближи до принца, който се отдели, за да разговаря с него насаме. Лишена от центъра си, групата се разпръсна веднага. Разхождайки се безцелно из залата в компанията на друг французин, Лаку ме забеляза и тръгна към мен, правейки ми някакъв неопределен знак. Явно много притеснен, той извърши запознанството почти беззвучно, изобщо не чух името на спътника му, с коса, обилно намазана с брилянтин и сресана много грижливо назад, и с тъмносин костюм в три части на много тънко бяло райе — леко лъскавият плат изглеждаше безкрайно мек, сигурно беше коприна; изпитах желание да го пипна, но се въздържах.

Проблемът беше, че принцът е ужасно обиден, защото министърът на националното образование не е дошъл на приема, както официално им бяха обещали. Не само министърът не беше тук, но нямаше и нито един представител на министерството, абсолютно никого, „дори не и държавният секретар по висшето образование…“ — завърши той напълно смутен.

„От последната промяна в правителството вече няма държавен секретар по висшето образование, казах ви вече!“ — го прекъсна спътникът му с раздразнение. Според него положението беше много по-сериозно, отколкото си го представяше Лаку: министърът имал наистина намерение да дойде, потвърдил му още предишната вечер, но лично президентът Бен Абес се намесил и го разубедил, и то със съвсем ясната цел да унижи саудитските араби. Което било в съответствие с други наскорошни мерки, много по-съществени, като например пускането отново в ход на гражданската ядрена програма и увеличаването на субсидиите за електрическия автомобил — правителството искало да постигне в кратки срокове пълна енергийна независимост от саудитския петрол; явно това нямало да е от полза за дейността на ислямския университет „Париж — Сорбона“, но това било предимно проблем на неговия ректор — в този момент Лаку се извърна по посока на един около петдесетгодишен човек, който влизаше в залата и се отправяше към нас с бърза крачка. „Ето го и Робер!“ — каза той с огромно облекчение, сякаш посрещаше Месията.

Отдели все пак време, за да ме представи — този път по-отчетливо, — след което го осведоми за положението. Рьодиже ми стисна енергично ръката, почти смазвайки я между могъщите си длани, и ме увери, че се радва да се запознае с мене и че отдавна очаквал този момент, Физически беше доста впечатляващ: много висок, най-малко метър и деветдесет, той беше също така и много як, с широки рамене и с добре развита мускулатура, физиката му беше по-скоро на ръгби пилиер^[1], отколкото на университетски преподавател. Загорялото му лице, набраздено с дълбоки бръчки, бе увенчано с изцяло побеляла, но много гъста, равно подстригана коса. Беше облечен доста необичайно — с джинси и авиаторско черно кожено яке.

Лаку му обясни набързо проблема; Рьодиже поклати глава, изръмжа, че е предусещал някаква такава неразбория, после, след секунди размисъл, заключи: „Ще се обадя на Деломе. Той ще се справи с положението“. Извади от якето си миниатюрен подвижен телефон във формата на мида, по-скоро женски, който изглеждаше микроскопичен в дланта му, и се отдалечи няколко метра, набирайки номера. Лаку и спътникът му го гледаха, без да посмеят да се приближат; парализирани сякаш в неспокойното си очакване, те започваха леко да ме дразнят с историите си и най-вече, защото намирах, че са напълно затъпели — естествено трябваше да се подмазваме на петродоларите, ако мога така да се изразя, но това не означаваше, че не могат да вземат един фигурант и да го представят не за министъра, когото всички познаваха от телевизията, но за директора на кабинета му; онзи палячо с костюма в три части можеше прекрасно да свърши работата на директор на кабинет, саудитските араби нямаше въобще да разберат, ама наистина си усложняваха живота за нищо; тъй като това си беше техен проблем, аз взех последна чаша вино и излязох на терасата; гледката на осветената Нотр Дам беше действително великолепна, времето беше омекнало още повече, дъждът бе спрял и лунната светлина играеше по вълните на Сена.

Вероятно това мое съзерцание бе продължило доста дълго, защото, когато се върнах обратно в залата, тя се беше поизпразнила, макар и естествено да продължаваше да бъде с изцяло мъжко присъствие; не видях нито Лаку, нито костюма в три части. Не бях дошъл съвсем напразно, си казах, събирайки проспектите на ливанския ресторантьор, мезетата им бяха наистина хубави, освен това доставяха по домовете, което би могло да внесе разнообразие в индийската ми кухня. В момента, в който си взимах дрехата от гардероба, към мен се приближи Рьодиже. „Тръгвате ли?“ — запита той, разпервайки леко ръце в жест на съжаление. Попитах го дали са успели да разрешат протоколния проблем. „Да, успях да оправя нещата. Министърът няма да дойде тази вечер, но се обади лично по телефона на принца и го покани утре в министерството на работна закуска. Но въпреки всичко се боя, че Шрамек беше прав: от страна на Бен Абес това беше едно направо премислено унижение, той възобновява постепенно все повече младежките си връзки с катарците. Тоест не сме разрешили изцяло въпроса, така де…“ Махна с дясната си ръка, сякаш да отпъди неприятната тема, и я положи върху рамото ми. „Наистина съжалявам, че тази малка неприятност ни попречи да поговорим. Непременно трябва да дойдете някой ден на чай у дома, така ще имаме повече време…“ Усмихна ми се спонтанно; усмивката му беше очарователна, много открита, почти детска, изключително изненадваща у човек с толкова мъжествен вид; мисля, че го знаеше и знаеше как да я използва. Подаде ми визитката си. „Да кажем, следващата сряда, около седемнайсет часа? Свободен ли сте?“ Отговорих с „да“.