Мишел Уелбек
Подчинение (3)

Откакто ме избраха за професор, намаленият брой часове ми бе позволил да събера всичките си университетски задължения в сряда. Започвах от осем до десет с лекция по литература на XIX век, която изнасях пред студентите от втори курс — по същото време Стийв изнасяше, в съседна аула, подобна лекция на студентите от първи курс. От единайсет до тринайсет часа четях лекции на втори магистърски курс за декадентите и символистите. После, между петнайсет и осемнайсет часа, водех семинар, на който отговарях на въпросите на докторантите.

Обичах да взимам метрото малко след седем часа, да си въобразявам, че принадлежа на „Франция, която става рано“, тази на работниците и на занаятчиите, но вероятно съм бил единственият подобен случай, защото четях лекциите в осем часа пред почти празна зала, с изключение на една компактна група китайки, смразяващо сериозни, които говореха малко помежду си и никога с някого друг. Щом пристигнеха, те включваха смартфоните си, за да запишат цялата ми лекция, което не им пречеше да си водят бележки в големи тетрадки със спирала 21×29,7. Никога не ме прекъсваха, не задаваха никакви въпроси и двата часа минаваха, без да оставят у мен впечатлението, че действително са започнали. На излизане от лекцията си срещах Стийв, при когото посещението беше същото — с тази разлика, че в неговия случай китайките бяха заменени със забрадени студентки от Магреба, но не по-малко сериозни, не по-малко непроницаеми. Предлагаше ми почти винаги да пийнем по чаша — обикновено ментов чай в Голямата джамия на Париж, не харесвах много Стийв и все пак тръгвах с него. Беше благодарен, струва ми се, че се съгласявах, защото общо взето не беше особено уважаван от колегите си, и наистина човек можеше да се запита как е стигнал до доцент, след като нямаше никакви публикации, в нито едно важно списание, нито в някое второстепенно, и беше автор на една мъглява дисертация за Рембо, шарлатанска тема парекселанс, както ми обясни Мари-Франсоаз Таньор, друга моя колежка, самата тя със специалност Балзак и призната в тази област, хиляди дисертации са написани за Рембо, във всичките университети на Франция, на франкофонските страни и дори извън тях, Рембо е вероятно най-предъвкваната тема на дисертация в света, с изключение може би на Флобер, тъй че е достатъчно да потърсиш една-две стари дисертации, защитени в провинциални университети, и да ги попромениш малко, никой няма материалната възможност да провери, никой няма начин, пък дори и желание, да се потопи в стотиците хиляди страници, неуморно разтягани според опорните точки от студенти, лишени от индивидуалност. Университетската кариера на Стийв, която беше повече от достойна, се дължеше единствено, според Мари-Франсоаз, на това, че хрупа котенцето на мама Делуз. Възможно беше, макар и изненадващо. С квадратните си рамене, сивите си къси и остри като четка коси, и с безмилостния си курс по gender studies^[1], Шантал Делуз, ректорка на университета „Париж III — Сорбона“, ми приличаше на бетонирана стопроцентова лесбийка, но може и да се лъжех, впрочем тя вероятно изпитваше озлобление спрямо мъжете, което намираше израз във фантазми, в които играе доминиращата роля, може би това, че принуждава послушния Стийв, с хубавичкото му и безобидно лице, с дългите му до раменете коси, фини и къдрави, да коленичи между яките й бедра, я докарваше до възторзи от нов тип. Вярно или не, на мен ми беше трудно да не мисля за това в тази утрин, в градината на салона за чай на Голямата джамия на Париж, докато го гледах как суче отвратителното си наргиле с аромат на ябълка.

Приказките му бяха, както обикновено, за назначенията и израстване в кариерата в университетската йерархия, не мисля, че някога е подхващал по собствено желание друга тема. Предмет на разговора тази сутрин беше изборът за доцент на един двайсет и пет годишен тип, автор на дисертация за Леон Блоа^[2], която според него имаше връзка с „Движението за идентичност“^[3]. Запалих цигара, за да спечеля време, като се питах какво му пука от тая работа. Дори за миг ми мина през ум, че у него се е събудил човекът с леви убеждения, после се вразумих: у Стийв човекът с леви убеждения беше дълбоко заспал и никое събитие, по-малко важно от политически завой в управлението на френските университети, не беше в състояние да го пробуди от съня му. Това е може би знак, продължаваше той, още повече че Амар Резки, известен с трудовете си за антисемитските автори в началото на XX век, току-що бе избран за професор. Впрочем, настояваше той, конференцията на ректорите се е свързала неотдавна с една акция на бойкот на обмена с израелските научни сътрудници, подета първоначално от една група английски университети.

Възползвайки се от това, че се съсредоточи върху наргилето си, което дърпаше трудно, аз погледнах дискретно часовника си и установих, че е само десет и половина, трудно можех да използвам като аргумент началото на втората ми лекция, за да си тръгна, после ми хрумна идеята да променя посоката на разговора без особени рискове: от няколко седмици се заговори отново за един проект отпреди най-малко четири-пет години, отнасящ се до основаването на университет, копие на Сорбоната, в Дубай (или Бахрейн? Или Катар? Все ги бърках.) Подобен проект беше във фаза на разучаване с Оксфорд, древността на нашите два университета явно бе съблазнила някоя от петролните монархии. С оглед на подобна перспектива, явно обещаваща реални финансови облаги за един млад доцент, дали се готвеше да участва в надпреварата, като афишира антиционистки позиции? И дали мислеше, че е в мой интерес да следвам същата линия на поведение?

Хвърлих на Стийв един зверски изпитателен поглед — момчето не беше особено интелигентно, беше лесно да го извадиш от равновесие, погледът ми предизвика бърза реакция. „Специалността ми е Блоа и това ми позволява — изломоти той, — сещаш се нали, със сигурност някои неща във връзка с това течение, за идентичност, антисемитско…“ Въздъхнах, изтощен: Блоа не беше антисемит, а пък аз не бях никакъв специалист, що се отнася до Блоа. Налагало ми се е, естествено, да говоря за него във връзка с проучванията ми на Юисманс и да сравнявам използването на езика при двамата в единствения ми публикуван труд „Шемет от неологизми“ — без съмнение върха на земните ми интелектуални усилия, който във всеки случай бе получил отлична критика в „Поетика“^[4] и в „Романтизъм“^[5] и на който дължах вероятно научната степен професор. Всъщност голяма част от странните думи у Юисманс не бяха неологизми, а редки думи, заети от речника, свойствен за някои занаятчийски гилдии, или от регионални диалекти. Юисманс, това беше тезата ми, остава до края натуралист, стараещ се да вмъкне в творчеството си действителния говор на народа, дори в известен смисъл той си остава онзи социалист, който е участвал в младостта си във вечерите на Зола в Медан^[6], нарастващото му презрение към левицата така и не измества първоначалната му погнуса от капитализма, парите и всичко онова, което наподобява на буржоазни стойности, той е общо взето един уникален вид натуралист християнин, докато Блоа, непрестанно жаден за комерсиални или светски успехи, се стреми със своите несекващи неологизми единствено да се различи, да се установи като преследвано духовно светило, недостъпен за света, той си избира място на елитен мистик в литературното общество на своето време и не спира впоследствие да се учудва на провала си и на безразличието, несъмнено основателно, което предизвикват анатемите му. Той беше, пише Юисманс, „нещастен човек, чието високомерие беше наистина сатанинско, а омразата му неизмерима“. Всъщност от самото начало на мен ми се беше сторило, че Блоа е прототип на лошия католик, чиято вяра и ентусиазъм се разпалват истински само когато може да се отнася към събеседниците си като към прокълнати. И все пак по времето, когато пишех дисертацията си, бях във връзка с различни леви католически роялистки кръгове, които обожествяваха Блоа и Бернанос и ме примамваха с едно или друго от техните собственоръчно написани писма, докато не разбрах, че нямат, ама абсолютно нямат какво да ми предложат, нямаше нито един документ, който не бих могъл лесно да намеря сам в архивите, обикновено достъпни за университетската публика.

„Явно си попаднал на нещо… Препрочети Дрюмон“, казах аз все пак на Стийв, по-скоро с цел да му направя удоволствие, и той ме удостои с послушния и наивен поглед на дете нагаждач.

Пред вратата на лекционната зала — този ден бях предвидил да говоря за Жан Лорен — трима субекти на около двайсетина години, двама араби и един черен, бяха блокирали входа, не бяха въоръжени и видът им беше по-скоро спокоен, в държанието им нямаше нищо заплашително, но това не им попречи да ме принудят, за да вляза в залата, да мина между тях, налагаше се да предприема нещо. Спрях се пред тях: вероятно бяха инструктирани да избягват провокациите, да се отнасят с уважение към факултетските преподаватели, поне се надявах, че е така.

„Аз съм професор в този университет и трябва да изнеса лекцията си тук“ — казах им аз с твърд глас, обръщайки се към цялата група. Отговори ми чернокожият, с усмивка. „Няма проблеми, господине, дойдохме, за да посетим сестрите си…“ — обясни той, сочейки амфитеатъра с успокоителен жест. Сестрите се състояха само от две момичета, седнали една до друга вляво в горната част на амфитеатъра, облечени в черни бурки, с мрежа пред очите, според мен бяха повече от безупречни. „Хубаво, видяхте ги…“ — заключих добродушно аз. „Сега можете да си тръгвате“ — настоях. „Няма проблеми, господине“ — ми отговори той с още по-широка усмивка, после се врътна, последван от останалите, които не бяха продумали нито дума. След три крачки се обърна отново към мен. „Мир вам, господине…“ — казах, той, леко покланяйки ми се. „Добре мина… — си каза, затваряйки вратата на залата, — този път мина добре.“ Не знаех какво точно бях очаквал, имаше слухове за нападения над преподаватели в Мюлуз, в Страсбург, в Екс Марсилия и в Сен Дьони, но лично аз не бях срещал нападнат колега, и всъщност не ги приемах истински сериозно, според Стийв имаше сключен договор между младите салафисти и университетската управа, това, че хулиганите и дилърите бяха изцяло изчезнали от две години от околностите на факултета, го доказваше. Включваше ли този договор клауза на забрана на достъпа до факултета на еврейските организации? И това беше само слух, трудно проверим, но истината е, че Съюзът на студентите евреи във Франция не беше вече представляван от началото на учебната година в нито един от университетските кампуси в региона на Париж, докато младежката секция на Мюсюлманското братство беше умножила, почти навсякъде, делегациите си.