Мишел Уелбек
Подчинение (29)

И в Париж времето беше омекнало, но по-малко, ситен и студен дъжд се спускаше върху града, движението беше много натоварено на улица „Толбиак“, която ми се стори необичайно дълга, имах чувството, че никога не съм минавал по толкова дълга, толкова мрачна, скучна и безкрайна улица. Не очаквах нищо определено от завръщането си, само най-разнообразни неприятности. И въпреки това, за мое най-голямо учудване, в пощенската ми кутия ме очакваше писмо — искам да кажа, писмо, което не беше реклама, нито фактура, нито административно запитване. Хвърлих отвратен поглед на хола си, неспособен да избегна очевидната истина, че мисълта да се прибера у дома, не предизвиква у мен никакво удоволствие — в този апартамент, където никой не се обичаше и който никой не обичаше. Сипах си голяма чаша калвадос, преди да отворя писмото.

Беше подписано от Бастиен Лаку, който явно бе заел преди няколко години поста — информация, която ми бе убягнала, — на Юг Прадие като шеф на издателството „Прадие“. Той започваше със забележката, че поради необясним пропуск Юисманс не е все още влязъл в списъка на изданията на Плеядата, макар че съвсем очевидно се числи към корпуса на класическата френска литература — с това можех само да се съглася. Продължаваше, като ме уверяваше в дълбокото си убеждение, че ако издаването на творчеството на Юисманс може да се повери на някого, то този някой не би могъл да бъде друг — предвид всеобщо признатите изключителни качества на трудовете ми — освен мен.

Не беше предложение, на което да откажеш. Естествено, можеш да откажеш, но това би означавало да се откажеш от всякаква проява на интелектуална или обществена амбиция — с една дума, изобщо от всякаква амбиция. Бях ли готов на това? Необходима ми беше втора чаша калвадос, за да помисля по въпроса. След като размислих, реших, че ще е най-добре да сляза да купя още една бутилка.

Определих си много лесно среща с Бастиен Лаку — два дена по-късно. Кабинетът му изглеждаше точно както си го бях представял — нарочно позахабен, достъпен след два етажа стръмни дървени стълби, с гледка към вътрешна, лошо поддържана градина. Самият той беше интелектуалец от най-често срещания тип, с кръгли очилца без рамки, по-скоро засмян, доволен от самия себе си, от света и от положението, което заема в него.

Бях отделил малко време да подготвя срещата и предложих разделянето на творчеството на Юисманс в два тома, първият щеше да съдържа творбите му от „Сет за подправки“ до „Пенсионирането на господин Бугран“ (най-вероятната дата на публикуването на новелата беше според мен 1888-а), вторият щеше да бъде посветен на цикъла Дюртал, от „Отвъд“ до „Отшелникът“, и щеше естествено да включва „Тълпите на Лурд“. Това просто разпределение, логично и дори очебийно, нямаше да бъде трудно. Въпросът за бележките беше, както винаги, по-сложен. Някои от псевдонаучните издания бяха счели за удачно да включат сведения за безбройните автори, музиканти и художници, цитирани от Юисманс. Това ми се виждаше абсолютно излишно — дори и да се поместеха в края на тома. Не само че биха утежнили ужасно изданието, но нямаше никога да може да се реши дали са достатъчно изчерпателни, или не — например по отношение на Лактанс, Анжел дьо Фолиньо или Грюневалд — който иска да научи повече, да се осведоми сам, така де. Що се отнася до връзките на Юисманс със съвременните му писатели — Зола, Мопасан, Барбе д’Орвили, Гурмон или Блоа, — редно е да се опишат в предговора. Лаку веднага се съгласи с мен и за това.

Трудните думи и неологизмите, използвани от Юисманс, обаче налагаха несъмнено приемането на определена методология на съставянето на бележките — представях си ги по-скоро като бележки под линия — за да не се забавя прекалено прочитът. Прие го с въодушевление. „По този въпрос вие сте отхвърлили вече доста от работата, в «Световъртеж от неологизми»!“ — заяви весело той. Махнах с дясната си ръка, изразявайки несъгласие, и го уверих, че напротив, в книгата, която така любезно беше споменал, аз само засягам този въпрос — там разглеждам максимум една четвърт от езиковия корпус, използван от Юисманс. Той махна на свой ред с лявата си ръка, изразявайки умиротворение: естествено, нямал ни най-малко намерение да подцени значителния труд, необходим за подготовката на това издание, за момента не е определена и дата за публикуването му, в това отношение трябва да съм напълно спокоен.

— Да, вие работите за вечността…

— Винаги е малко претенциозно да се твърди това, но да, в известен смисъл такъв е поне стремежът ни.

Кратък миг на мълчание последва моята декларация за вечността, изказана с леко подмазваческа нотка — струваше ми се, че нещата вървяха много добре, свързваха ни общи ценности — по мед и масло щеше да му върви на това издание на Плеядата.

„Робер Рьодиже съжалява много за вашето напускане на Сорбоната след… смяната на режима, ако мога така да се изразя — подхвана той с известна болка в гласа. — Зная го, защото е мой приятел. Личен приятел — добави той с нотка на предизвикателство. — Някои от преподавателите, все на много високо ниво, останаха. Други, също така на много високо ниво, напуснаха. Всяко едно от тези напускания, включително и вашето, беше за него лично оскърбление“ — заключи той малко рязко, сякаш в душата му бе забушувала битка между дълга към приятелството и дълга към благовъзпитаността.

Нямаше абсолютно какво да отговоря на това и той го разбра най-сетне, след почти минута мълчание. „Както и да е, лично аз съм много доволен, че приехте проектчето ми! — възкликна, потривайки ръце, сякаш ставаше дума за невинна шега, която двамата бяхме изиграли на научния свят. — Знаете ли, стори ми се напълно ненормално и жалко човек като вас… искам да кажа човек на вашето ниво, да се окаже внезапно без студенти, без публикации, без нищо!“ След тези думи, съзнал може би, че тонът му е малко прекалено драматичен, той се надигна леко от стола си, станах и аз на свой ред, но по-пъргаво.

Сигурно за да придаде повече блясък на пакта, който току-що бяхме сключили, Лаку ме изпрати не само до вратата — слезе с мен три етажа („Внимавайте, стъпалата са доста стръмни!“), прекосихме коридора („Истински лабиринт!“ — подхвърли той иронично; всъщност не съвсем: имаше два коридора, които се кръстосваха под прав ъгъл, след което се стигаше директно до приемната), — но чак до изхода на издателство „Галимар“, на улица „Гастон Галимар“. Въздухът беше станал по-студен и по-сух и едва тогава си дадох сметка, че нито в един момент не бяхме повдигнали въпроса за заплащането. Сякаш бе прочел мислите ми, той приближи ръка до рамото ми — но без да го докосва — и подхвърли: „Тези дни ще ви изпратя предложение за договор — и добави, без да си поеме дъх: — Следващата събота има малък прием в чест на откриването на Сорбоната. Ще ви изпратя покана. Сигурен съм, че Робер ще се зарадва много, ако можете да дойдете“. Този път ме потупа по рамото, преди да ми стисне ръката. Последните изречения беше изговорил сякаш под въздействието на някакъв вътрешен порив, като че ли се бе сетил за приема съвсем случайно, но аз имах чувството, че именно тези последни изречения обясняваха и оправдаваха всичко останало.